Катрин Панкол
Muchachas (37)

Стела веднага го забеляза на работната площадка на „Ла Ферай“.

Появи се една сутрин с торбичка в ръка, скъсана тениска, мръсно яке. Брадясал, с мазна, залепнала по челото коса, мрънкаше неразбираеми думи на английски. Жюли го прие в кабинета си и го сложи при сортировачите. Той бачкаше яко, не кръшкаше. Стела наблюдаваше отдалече как повдига без никакво усилие металните тръби. Лицето му не се изкривяваше от напрежението и от устните му не слизаше тънката усмивка, която сякаш казваше „фасулска работа“, чевръстите ръце в груби ръкавици не спираха, по страните му, почернели от прах и сажди, се стичаха вадички пот. Той си приказваше с Морис, Усин и Бубу, учеха го да говори френски. Той учеше бързо. Тя се преструваше, че не го забелязва, но очите й не слизаха от него. Той се изправяше, улавяше погледа й. Тя извръщаше глава.

Седмици наред си разменяха погледи. Той се трудеше мълчаливо, плувнал в пот, спеше в един ъгъл на халето, вземаше си душ с мъжете, хранеше се с тях, учеше граматиката от един стар учебник, който му донесе Бубу. Тя сновеше напред-назад с камиона, скрита зад русия си перчем и мъжките дрехи.

Един ден тя разопаковаше стоката заедно с Бубу и Усин. Адриан ги изчака да приключат със сортирането и подреждането, постоя, докато двамата мъже се отдалечат, и бутна вратата на халето, която се плъзна по релсата и се затвори. Застанал с широко разкрачени крака, той й препречи пътя.

Тя замръзна на място и попита:

— Какво искаш?

— Същото каквото и ти.

Тя толкова се смути, че му обърна гръб и излезе през малкото стълбище, което водеше към стаята на Жером.

— Оттук ли започна да излизаш? — попита Жером весело.

— Гледай си работата! — тросна се тя, вбесена.

На другия ден размяната на погледи продължи. Очите им се срещаха, избягваха се, пак се срещаха, Стела затръшваше вратата на камиона и поемаше по пътищата. Морис, Бубу и Усин се забавляваха.

— Ей, тия двамата май имат нужда от помощ!

Една вечер ги затвориха в халето. Завъртяха ключа, включиха алармата и си тръгнаха, пожелавайки им, лека нощ, малките!

Това бе първата им нощ. На сламеника на Адриан в ъгъла на халето. Мълчаливи и непохватни. Не им остана време да мръзнат. Когато доближаваха длани, прескачаха искри. Когато доближаваха устни, пак прескачаха искри. Цяла нощ размахваха ръце в наелектризирания въздух, който пукаше наоколо.

Най-сетне пукането престана и той се хвърли върху нея.

— Полека — прошепна тя.

— Знам… — отговори той, галейки я по косата.

— Нищо не знаеш.

Искаше й се да го отблъсне, да го приласкае и пак да го отблъсне.

— Знам всичко за теб, наблюдавам те седмици наред. Разгадах тайните ти. Няма нужда да ми ги казваш.

Тя му позволи да я прегърне.

Да я целуне…

Бяха предпазливи. Не си говореха на работното място. Шепнешком си уговаряха срещи, докосваха се, когато се разминаваха, прикрили уста в ръкава на пуловера.

Стела показа на Адриан входа на прохода, никога не се прибираха заедно във фермата.

Един ден попадна на Рей.

Вървеше по главната улица на Сен-Шалан, весело пристъпвайки на пръсти като балерина, размахвайки чантата си, от време на време хвърляше бърз поглед в отражението си във витрините. Красива си, девойко, много си красива, имаш си любим! Тази вечер ще празнувате: вече станаха шест месеца! Бутна вратата на специализирания магазин за вина и спиртни напитки от веригата „Никола“, наведе се да разгледа марките на промоция, когато изведнъж усети, че я гледат. Не се обърна, но се измести леко и хвърли поглед в огледалото насреща.

Зърна Рей, застанал пред витрината. Чакаше я отвън на улицата. Дали ме е проследил, а може и да ме следи отдавна? — запита се тя, взирайки се в етикета на бутилка „Сен Жюлиен“, реколта 1998.

Сърцето й биеше до пръсване. Трябваше да го надхитри.

Не може да е разбрал, няма откъде. Никога не се показваме заедно, нито Морис, нито Бубу и Усин, нито Жером ще се разприказват.

Поде разговор с продавача, който я покани в склада, да й покаже други отлежали вина. Тя попита дали има друг изход, за да излезе на съседната улица, където е спряла камиона си, и така се оказа навън на свобода.

Този ден успя да му се изплъзне.

Но така се разкри, защото избяга.

— Налага се да засилим бдителността — каза тя на Адриан. — Той подозира нещо.

— Кой е този мъж? Какво иска от теб?

— Ще ти разкажа някой ден.

— Ще му разбия физиономията.

— Много хитро! Той е героят на този град, а ти си незаконно пребиваващ, без документи. Ако го пребиеш… помисли малко.

— Не ми е приятно да ми говориш така.

 

 

Рей Валенти изпрати Тюрке и Жерсон на работната площадка на „Ферай“ да слухтят и да му донасят. Действително има един нов, Рей, някакъв рус каубой, с твърде приятна външност, има ръце на удушвач, но не си отваря устата. По цял ден вдига и пренася железарии, никой не знае нищо за него. Дори не сме съвсем сигурни, че наистина бачка там. Спи там, това е сигурно, взема си душ, кльопа с останалите, дава им по едно рамо при нужда, но винаги стои настрана. Нали я познаваш Жюли, винаги е готова да прибере разни цигани и скитници…

Рей беснееше.

— Има нещо, сигурен съм, погледни само физиономията на малката, променена е, походката й е нова, стъпва плавно и гъвкаво, усмихва се, шофира разсеяно, тук е намесен мъж. Пич, който я разпалва. Ясно е като бял ден. Къде са ви очите, питам се!

И пак ги напъждаше към „Ферай“.

— Откъде е този тип? — разпитваха Жерсон и Тюрке.

— Понятие си нямаме — отговаряха Жером, Усин, Бубу и Морис. — Появи се един ден и Жюли го взе под крилото си. — Нали я знаете каква е, винаги протяга ръка за помощ на бедните и гладните. Нея питайте.

— Излиза, че работи тук? Това не е законно… сигурно няма документи.

— Не сме му искали личната карта.

Изправена до прозореца на кабинета наблюдателница, Жюли ги следеше с поглед. Те не се качваха при нея да я попитат. Жерсон се опитваше да умилостиви Жером.

— Хайде, мой човек, изплюй камъчето! Ще ти пратя страхотни стари таратайки и ще изкараш купища мангизи!

— След като ти казвам, че нищо не зная — упорстваше Жером.

И те пак си тръгваха с празни ръце.

Дори не бяха забелязали, че е бременна. Имаха си извинение: с нейните метър и осемдесет, с тесния й момчешки ханш, тя отлично прикриваше корема си с широкия гащеризон и мъжките дрехи. Бебето буквално им мина под носа.

Рей дълго им набива канчето.

Том се появи на бял свят и той отиде в клиниката с букет цветя.

— Идвам при дъщеря ми и внук ми — обясни на сестрата, с която се размина на вратата на стаята на Стела.

— Заповядайте, господин Валенти. Стела, имате гост! Да донеса ли ваза за цветята?

— Няма нужда.

— Както желаете — отвърна сестрата изненадана. — Красив букет. Няма да се побере в чашата, със сигурност!

Стела бе направила гримаса. Надигна се в леглото си на млада родилка. Придърпа кошчето със сина си и здраво го хвана с една ръка, готова да скочи, ако Рей се доближи прекалено близо.

— Хлапето ти изглежда сладко — отбеляза Рей, пристъпвайки.

— Не се доближавай, иначе ще ти забия един.

Рей бе показал цветята в ръцете си.

— Грешиш, Стела. Идвам да се сдобрим.

— Не искам да се сдобрявам с теб. Изчезвай.

И тъй като Рей се канеше да се наведе над кошчето, тя се разкрещя като луда:

— Махай се, върви си! Изчезвай или ще се бием, свърши времето, когато ме тероризираше, едно сбиване ще се отрази зле на болницата.

Рей замръзна с букета в ръце.

Заобиколи леглото, избягвайки бебешкото кошче, приближи се до Стела, хвърли й един подигравателен поглед и заяви:

— Добре тогава, щом искаш война, ще я имаш! Такава война, каквато не си сънувала. А мъжа ти ще го пипна, така или иначе. Ще дойде да ми целува задника!

Ръката на Стела, която стискаше кошчето, не трепна. Нито устните й. Тя го загледа втренчено и той отстъпи. Хвърли букета на скрина.

„Още един пирон!“, каза си тя. Беше по-силно от нея.

Когато се върна с ваза за цветята, сестрата видя букета в кошчето за боклук, с дръжките нагоре, при изцапаните превръзки, памучните тампони с кафяво-жълти петна от йодна тинктура и смачканите хартиени кърпички.

Излезе, свивайки рамене в недоумение. Как може, такъв красив букет! Какво разхищение! Това момиче е също като майка си, хлопа му дъската.

На следващия ден изписаха Стела от родилното.