Катрин Панкол
Muchachas (36)

През уикендите оставаше в студентското общежитие и почти не се връщаше в Сен-Шалан.

През ваканциите обикаляше Англия, Америка, Мексико, Индия, Бразилия.

Един ден научи, че Леони и Рей са се оженили.

Догади му се и изхвърли на боклука кутията със спомените, в която държеше дъвките, шнолите, кърпичките, пластмасовите сламки, през които бе смукала Леони.

Когато наминаваше да види майка си, леля си и баба си, се разминаваше с двамата по улиците на Сен-Шалан. Рей го поздравяваше, Леони свеждаше очи. Той учтиво отвръщаше на поздрава.

Видя ги отново на сватбата на Жерар Лансени. Леони сякаш го избягваше. Беше бледа, мълчалива. Стоеше в ъгъла и наблюдаваше как другите се въртят на дансинга. Имаше огромни черни сенки под очите. Когато се доближи до нея и понечи да я заговори, тя се изплъзна и застана зад бюфета. Той не настоя.

Видя ги още веднъж на сватбата на Жерсон.

Изненада се от приказките по техен адрес. „Станаха четири години, откакто са женени, и все още нямат деца! Какво ще кажеш, старче? — подметна Жерсон старши. — Започват да говорят разни неща, пак се чува тук-там «Сух ташак» и наш Реймон е бесен. Не ти ли е казвал? Щото той няма на кого друг да се довери, освен на теб.“

Едмон запротестира, не знаел нищо. Съвсем нищичко. Рядко се вясвал в Сен-Шалан. Работел за „Дю Пон“, нали я знаете онази група от американската химическа индустрия.

— Постоянно съм на път. Хонконг, Уилмингтън, Хонолулу, Лондон. Уча се как се прави бизнес. Не ми остава време да следя клюките.

— Казах го просто така, нямах предвид нещо конкретно — измърмори Жерсон старши. — Предполагах, че знаеш.

— Ами не… и честно да ти кажа, това ми е последна грижа!

 

 

Две години след този разговор Едмон Куртоа напусна „Дю Пон“ и купи фирмата за старо желязо „Ла Ферай“ в Сен-Шалан. Върна се у дома.

Тъкмо тогава се случи това, което за него бе съвършено немислимо. Това, за което не можеше да помисли, без да му призлее, без срамът да го изгори като нажежено желязо.

Една тъмна, бурна нощ Рей потропа у тях.

Тази нощ Едмон влезе в ада.

Ако това, което ви отнема завинаги любовта, може да се назове с думата „ад“.

 

 

Няма да приключи с почистването на джобния часовник тази вечер. Посещението на Стела отключи вратата на спомените, които нахълтаха в главата му и се заблъскаха безпощадно.

Дълги години си бе забранявал да мисли за това, да се връща в миналото.

Потъна в работата, отдаде й се телом и духом. Работеше наравно с останалите работници. Ръцете му почерняха и загрубяха от метала, прахта, стружките, отработените масла от акумулаторите. Проучваше цените на медта, месинга, алуминия, цинка, неръждаемата стомана. Научи се да чисти колите, да ги сортира, да засича волтажа на акумулатора, да разпознава крадените части, например всичко откраднато от железниците, и да не ги изкупува. Искаше да изучи всичко докрай, за да се чувства свободен да отказва. Не желаеше да бъде шеф, който не си цапа ръцете и стои настрана от работата.

Един ден научи, че Леони чака дете.

Хвана се за сърцето и му се стори, че умира.

Възможно ли бе детето да е от него? Не! Невъзможно… Въпреки че…

Толкова си бе мечтал за това, че си казваше, може би пък… и веднага се вразумяваше, престани, стига, удряше се по главата, сякаш да прогони абсурдните мисли на болен мозък.

Втурна се в кафенето на Жерар, изби вратата с рамо, хвърли се върху Рей, крещейки, мръсник! Ти спечели! Затъркаляха се в стърготините, които старият Лансени току-що бе насипал по пода. Там бяха Тюрке, Жерсон, Жеже и всички наблюдаваха как Едмон Куртоа удря Рей. Ударите се сипеха, но изненадващо Рей едва отвръщаше, по-скоро се пазеше, повдигаше лакти, колене и от устата му изригваха неразбираеми звуци.

Двамата останаха да лежат дълго време на пода, после Едмон се изправи, изплю се върху Рей, който не помръдваше.

Стела дойде на бял свят няколко месеца по-късно.

Рей тържествено се разхождаше из града, показвайки бебето си. Държеше го, протегнал ръце, сякаш носеше знаме. Горд, изправен, лъчезарен, разказваше на всички, че имала неговите очи, неговата уста, неговата брадичка. Одрала му била кожата. Хм, отвръщаха злите езици, по-вярно е да се каже, че е одрала кожата на майка си.

Едмон се ожени за Соланж Гавион скоро след сбиването в кафенето на стария Лансени.

Струваше му се, че тя го гледа с нежност, но бе изгубил вкуса на нежността. Девет месеца по-късно му се роди момиченце, Жюли, което го накара да се усмихне за пръв път от дълго време насам.

Отказваше да се отдалечава от дъщеричката си. Искаше да я гледа как пораства, да й даде обичта, която не бе успял да даде никому. Избягваше Сен-Шалан и когато искаха да отидат на кино или на ресторант, двамата със Соланж отиваха до Санс или до Париж.

Не знаеше какво става с Леони, нито с Рей. Държеше се на разстояние от тях.

Случваше се да чуе приказки, които не му харесваха. Запушваше си ушите. Не желаеше повече да бъде играчка. Беше страдал достатъчно.

Не си бе представял, че човек може да страда толкова.

 

 

С идването си тази вечер у тях Стела бе събудила старата му болка, старите му спомени.

Длъжен е да й помогне да спаси Леони.

Длъжен е да помогне на Леони, без да се крие.

Това каза на Дюре онзи ден в болницата:

— Стига вече, не можем повече да си затваряме очите, видя ли я в какво състояние дойде в спешното? И ще я върнеш вкъщи? Този път, старче, той ще я убие, със сигурност. Само не ми изваждай изтъркания аргумент, че е тяхна работа, че не можем да си пъхаме носа там. Повече не желая да ги слушам тези приказки. Повдига ми се от тях. Ти какво толкова имаш на съвестта, за да се страхуваш така?

Дюре избягваше погледа му.

Едмон продължи:

— Не искам да знам, не ме интересува. Просто те моля да размислиш и да си зададеш въпроса: струва ли си да оставим да бъде убита тази жена?

Дюре не бе продумал.

— Ти си лекар, нали? Чувал ли си за Хипократовата клетва? — продължаваше да настоява Едмон.

— Остави ме да помисля, не е лесно…

— Давам ти двайсет и четири часа да се разбереш със съвестта ти, защото пред нея ще трябва да се отчиташ. До сетния ти ден!

Обърна му гръб и си тръгна.

Докато се отдалечаваше по коридора на болницата, чувстваше как го пронизва погледът на Дюре.

Беше му все тая. Прекалено дълго бе мълчал.

 

 

— Ама какво правиш, Едмон, идвай да си лягаш! — вика Соланж Куртоа от стълбите.

— Свързах се по интернет с Делхи. Остави ме.

— С нищо не си се свързал. Пак си играеш със старите часовници!

Едмон не отговаря.

Чува как жена му слиза няколко стъпала, колебае се, отново се качва.

— Само не ми се оплаквай утре, че си уморен! На вечеря сме у семейство Дюре…

— Остави ме на мира! — мърмори той в кабинета си.

— Прави каквото искаш! — отговаря тя, връща се в стаята и сяда на ръба на леглото.

Мърмори си тихо, в края на краищата той ще е изморен, не аз! Важното е да направи добро впечатление на семейство Дюре…

Съблича халата си, закопчава дългата си топла нощница от дебел плат и ляга от дясната страна на леглото. Това е нейната страна. Тихо се оригва. От сладкиша с ром трябва да е. Утре вечер няма да яде десерт. Тежко й е на стомаха. Да не забрави да им занесе бутилка хубаво вино. Семейство Дюре са важни хора в Сен-Шалан.

Кои ли са другите поканени? — пита се, размачквайки тапите за уши между пръстите си. Трябва да попитам Мариз Дюре, за да си избера подходяща рокля. Поставя тапите в ушите си, плътно ги притиска с показалец. Отпуска се за момент, после сбръчква чело и съставя списъка за нещата, които трябва да свърши утре, след което придърпва завивката и се унася.

 

 

Минава полунощ. Адриан и Стела си почиват, тя е допряла буза до гърдите му, той е отпуснал тежката си ръка на хълбока й. Плътно притиснати един в друг като парченца от мозайка.

Неподвижни, преливащи от щастие, което им е трудно да опишат с думи. И двамата не са много по приказките. Опитват се да намерят думите, но се отказват, безсилни са да го сторят.

Прозорецът е широко отворен, за да може Адриан да скочи в джинсите и ботушите при най-лекия шум. Да се спусне в мазето, да се шмугне в тайния проход и да изчезне в земната утроба. Ни лук ял, ни лук мирисал! Няма да ме пипнеш, Рей Валенти. Не се страхуват, предпазливи са, нищо повече.

Вслушват се в нощните шумове и се опитват да ги разпознаят. Адриан казва с лекия си чуждестранен акцент, нощта е моето царство. Стела се усмихва, тя познава нощта по-добре от него.

До слуха им достига шумоленето на клоните, писъкът на совата и бухането на бухала, крясъците, които надават гъските при всеки шум.

— Истински портиерки! — отбелязва Адриан. — Добре те пазят!

— А този познаваш ли го?

Адриан наостря слух и клати глава отрицателно.

— Полските мишки, те цвърчат така… — казва Стела.

— Не ги харесвам, проходът гъмжи от тях.

Един лаком таралеж е свикнал да идва и да рови в купичките на кучетата.

Чува се как потропва с муцунка и ги влачи по плочките на пода.

Адриан пита:

— Какъв е този шум?

— Това е таралежът. Снощи забравих да прибера храната на кучетата, не му е убягнало от вниманието!

Разсмиват се. Претъркулват се в леглото, сплели тела в неразплитаем възел.

— Следващия път — казва Адриан — ще се покатерим на дървото и ще вземем Том с нас.

Адриан е сковал просторна площадка на дървото, на което тя търсеше убежище като малка. Достатъчна за тях тримата. На двайсет метра от земята, напълно обезопасена. Когато са горе, платформата се поклаща и те с нея, тримата поемат дълбоко нощните миризми, Том се вкопчва във вратовете им и имитира крясъците на животните. Адриан му разказва как да избяга от мечка, която го заплашва: вървиш заднешком, размахваш силно ръце и не спираш да говориш. Том го гледа с блеснали от възхищение очи. Стела се усмихва, щастлива с двамата си мъже.

Дива кокошка надава победоносен крясък.

Стела разпалено обявява:

— Снесла е яйце!

— Посред нощ?

— Тези кокошки са истинска напаст. Писна ми от тях! Крият яйцата си, тайно ги мътят и аз се сдобивам с дузина пиленца, които ми изяждат салатките и разкъсват телените мрежи! Почакай малко… След трийсет секунди петелът ще пропее, все едно че той е снесъл!

И наистина, петелът триумфално надува гласните си струни до скъсване, гъските уплашено започват да крякат, гълъбите отлитат със силен шум на пляскащи криле.

— Ужасна патърдия!

— Сега разбираш как живеем — въздъхва Стела. — Докато другите споделят как са прекарали вечерите си, говорят за приятелите си, ние слушаме шумовете на животните, дърветата и вятъра.

— На теб няма да ти допадне социалистическия живот!

— Не се казва „социалистически“, а „социален“.

— Добре, тогава ще намразиш такъв социален живот…

— Бих могла да обличам красиви рокли и да те подлудя от ревност.

— Пробвай и ще се сблъскаш с невероятната ми невъзмутимост!

— Хайде на бас! Не мърдай. Затвори очи и ме чакай, обещаваш ли?

— Дадено.

Той пали цигара и се изтяга, почесвайки се по гърдите.

Тя се освобождава от прегръдката му, скача от леглото и отива в банята.

През прозореца наднича луната. Кръгла, бяла и сива. Блести като бременна жена. Струва ми се, че ме следи с поглед и ме пази. Стела се чувства женствена и лека.

Адриан. Сивите му очи, нежната му като на жена кожа, полуусмивката му, която много рядко разтваря докрай устните му. Воин с цвят на мед, който я покорява с високия си ръст.

Играе на котка и мишка с Рей Валенти. Рей иска да го унищожи. Иска Адриан да си тръгне оттук между двама жандарми, да го откарат до границата и да го екстрадират. Марш оттук, нелегалният! Любимият на Стела, първият мъж, който я доближи след удара с нож в корема, през нощта. Мъжът, който я разсмива и я върти във вихъра на танца в кухнята — Once I had a love and it was a gas, soon turned out had a heart of glass — … заради когото тя облича красива рокля, сяда на масата с печено пиле в чинията и със свещи, запалени за нея, за невероятните й леденостудени очи като на хъски, обрамчени с гъсти черни мигли, за русата й бебешка коса, вдигната на небрежен кок на върха на главата.