Катрин Панкол
Muchachas (34)

Стела влиза в кухнята и се спъва в Подлизурко, който лежи на плочките. На устните й цъфва усмивка. След като спи пред вратата, значи Том е в безопасност.

— Какво правиш тук, малкият? Къде са другите?

Подлизурко се надига, олюлявайки се. Изтръсква се. Повдига се на задните лапи и протяга муцуна за милувка. Стела чувства ноктите му през панталона си, гали го по главата, разтрива ушите му, целува го по муцуната, чеше го под брадичката. Той е непоправимо сантиментален и ще я остави на мира едва след като получи полагаемите му се милувки и любовни обяснения.

— Ти си красавец, ти си най-красивото куче на света, любимото ми мъниче. А Том къде е, спи ли? Том в стаята си ли е?

Папагалът Ектор ситни из кафеза, хапе пръчките в очакване на обичайния залък хляб с масло или фъстък.

— След малко, красавецо, след малко…

И той също е спокоен, значи всичко е наред. Напразно се е тревожила.

Стела оставя чантата си, маха шапката, тръска глава да бухне косата й, изритва грубите си обувки, навива ръкавите на пуловера и се втурва към стълбите.

Здравеняк и Помияр са на пост пред открехнатата врата. Двамата вдигат глава едновременно, чувайки стъпките й, застават нащрек, но тревогата се оказва фалшива. Обуздават желанието си да се нахвърлят отгоре й и изразяват обичта си с достойнството на истински английски иконом.

— О, малките ми! — възкликва тя. — Стоите на пост? Страхотни сте сладури.

Изважда бисквитки от джоба. За разлика от Подлизурко, който си пада по ласките и нежния шепот, доказателство за това, че е предпочитаният, Здравеняк и Помияр предпочитат бисквитките.

Том спи, щастливо усмихнат. Сигурно сънува нещо приятно. Бретонът му е отметнат, сякаш ангелче го е погалило по челото.

Тя се отпуска до него и шумно въздиша. Има чувството, че ще избухне, прекалено много противоречиви емоции се борят в душата й: успокоена да види безметежно спящия Том, притеснена за майка си, сама в болницата.

Плъзга ръка под рамото на Том и го привлича към себе си. Люлее го, потънала в мислите си, и топлото тяло на момчето й действа успокоително. Непременно трябва да спася мама, да намеря изход от положението. Едмон Куртоа ще ми помогне, усещам го, тази увереност я бе обзела по време на разговора на масата. Том се раздвижва в съня си, протяга ръка и я удря право в лицето. Тя грабва ръката му и я покрива с целувки. Държах се отвратително със Сюзон. Тази ярост в мен, която избухва като снаряд… Първо хапя, после мисля.

Освобождава ръката си, напипва телефона и тихо говори.

— Сюзон, будна ли си?

— Уплаши ме, момичето ми, стряскам се, когато телефонът звъни нощем.

— Искам да ти се извиня…

— Недей, Стела, не трябва. Ти си кълбо от нерви. Всички тук сме кълбо от нерви.

— Това не е оправдание.

— Хайде, стига, момичето ми, или пак ще се разплача…

— Ще целунеш Жорж, нали?

— Той си легна.

— До утре.

— Аз ще се погрижа за животните, да можеш да поспиш по-дълго…

— Благодаря ти, Нани…

Стела отново поглежда сина си. Навежда се и го целува по челото, по носа, нареждайки: „Спи, бебенце, мама е тук, тя те обича и те пази, татко е тук и той те пази…“, когато изведнъж усеща, че някой стои на прага на стаята.

Замръзва, уплашена, гърлото й е свито, от устата й не излиза никакъв звук.

Той се е облегнал на касата на вратата и я наблюдава, неподвижен. Висок, слаб и мускулест, косата му с цвят на мед е сресана назад, сивоок, с тънък, прав нос, с тридневна брада и усмивка на тънките устни, която прорязва лицето му като белег. Има напрегнатия поглед на човек, стигнал до ръба на живота.

— Адриан!

Тя се хвърля към него.

— Кога пристигна?

— Тази вечер… Отидох да взема Том от Жорж и Сюзон.

— Те нищо не ми казаха!

— Забраних им да си отварят устата. Направих се на страшен. Исках да те изненадам.

Той я прегръща, ръцете му я галят.

— О! — простенва тя и се опитва да докосне мускулите му под пластовете дрехи.

Отпуска се в обятията му, нежна и гъвкава, но внезапно се сепва, отдръпва се и започва да обсипва гърдите му с удари.

— Толкова се изплаших, защо не ме предупреди, защо не ми каза?

Той хваща ръцете й, долепва ги до кръста си, сякаш двамата ей сега ще затанцуват, притиска я до себе си и тихо й прошепва:

— Тук съм, принцесо, ще остана цялата нощ.

— Уморих се, Адриан, ако знаеше само…

— Тук съм. Винаги.

— Не. Аз съм сама. Винаги.

Той я грабва, изнася я от стаята на сина им и я полага на тяхното легло.

— Ще намерим някаква решение. Винаги сме успявали да намерим решение.

— Имаме само една нощ и после ти ще си тръгнеш.

— Имай ми доверие. На кой друг можеш да се довериш?

— Не знам. Вече нищо не знам.

И не иска нищо да знае.

Затваря очи и се оставя в ръцете му.

 

 

Жюли си е легнала.

Госпожа Куртоа все още не се е прибрала.

Става единайсет и кукувицата на швейцарския часовник в кухнята изкуква единайсет пъти.

Едмон Куртоа се е оттеглил в ателието си. Обзавел е една стая до кабинета си и в нея поправя стари часовници. В момента реставрира джобен сребърен „Зенит“ с готически, черни цифри. Откри го при вехтошар. Вероятно е изработен някъде около 1850 година. Дълго го оглежда, въртя го между пръстите си, опитвайки се да разбере какъв е проблемът. Представи си как първият му притежател го предава на сина си, преди да напусне този свят, и така от поколение на поколение, докато стигне до вехтошаря, който искаше петдесет евро за цялата каса стари часовници. Едмон купи касата. В нея имаше какво ли не: изкривени стрелки, деформирани спирали, счупени махала, напукани циферблати, раздробени големи стрелки, часовници, подлагани на какви ли не унижения. Тази мисъл го умили. Старите часовници разказват своите истории, не са като сегашните пластмасови боклуци.

Той поправя часовниците и докато пръстите му са заети, мислите танцуват в главата му. Баба му плетеше, майка му бродираше, леля му Йожени решаваше кръстословици, той се занимава с ръждясали, счупени механизми и ги връща към живот.

Жена му е на мнение, че се застоява прекалено дълго в ателието си. Той свива рамене. Това му помага да мисли, успокоява се, докато брои зъбчатите колелца на цилиндричните регулатори. Единственото му притеснение е отслабващото зрение. Вече не е млад. А колко време пропиля в младите си години.

Когато беше един от бандата на Рей.

Бяха дванайсетгодишни, учеха в един клас. Тогава Рей все още беше Реймон. Мрачен самохвалко. Обществена тайна беше, че младият Бурашар го малтретира. Той пък си го връщаше на съучениците си. Свиваше им часовниците, джобните, пребъркваше чантите и джобовете им за баунти, марс и други вкуснотии. Раздаваше шамари наляво и надясно.

След като ги обереше, те си плюеха на петите, обръщайки се от време на време, колкото да се уверят, че Реймон не ги преследва. Той им показваше с ръка как ще им пререже гърлото, ако се раздрънкат, и хлапетата търчаха като подгонени зайци. Дори не си помисляха да го издадат.

С някои от тях се договаряше: „Ще те оставя на мира, но ще ми направиш услуга. В събота вечер ще организираш купон у вас и ще поканиш Еманюел и Кристел“, или: „Днес на обед ще ми дадеш мотопеда си, защото имам да свърша нещо“.

Други се самопредлагаха да му вършат разни услуги, за да не ги заплашва. Търчаха при него, донасяха му за разни комбини, за възможен изгоден удар, съобщаваха му за пратка якета в някой склад, бутаха му шперц за вратата на спортен магазин, за да се вмъкне през нощта и да изнесе стоката, бинокъл да си плакне очите, гледайки как красивата Ани се търкаля в леглото с аптекаря г-н Сетен.

Реймон си водеше отчет за информациите, раздаваше червени точки, пляскаше по главите в знак на благоразположение, заплашваше неотстъпчивите.

Беше се заплеснал по Едмон. Предложи му да му стане съдружник. Да си съдружник на Реймон Валенти си беше голяма чест! Място на първия ред, вляво от шефа. Така Едмон получи отлична възможност да изучава човешката природа. После си изработваше теории, които останалите слушаха със зяпнала уста.

Твърдеше, че е нужно да се взема страхът на околните. Да им се нанесе силен удар в началото, за да не се налага повече да ги бият.

— И после какво? — недоумяваше Лансени.

— После те сами ще легнат в краката ни — отвръщаше Едмон.

— Спор няма — заявяваше Тюрке, — тоя има глава на раменете.

— Нищо чудно — намесваше се Реймон поучително, — нали ми е брат. Кръвен брат.

И той се удряше по гърдите. Два пъти, та да прозвучи по-мъжествено.

Точно той, Едмон, посочи страха като върховно оръжие.

— По-добро от това няма. Дори не се налага да го вадиш от кобура и никой никога не го открива. То е невидимо, неосезаемо. Луи XI, който е бил един умен крал, го е проумял. Достатъчно е било да се появи и хората падали в краката му. Затова се е задържал толкова дълго на престола, вижте в учебниците си по история. Ние ще постъпим по същия начин, удряме яко, за да ги сплашим, и после живеем от вече придобитото.

— Кое битото? — питаше Тюрке.

— Придобитото, резултатът, Рак!

И понеже Тюрке зяпаше недоумяващо, Реймон се нервираше:

— Хайде, продължавай, той е с нас, трябва само да зацепи, предложението ти е блестящо, усещам как страхотно ще се забавляваме.

— За да наложиш терора — продължаваше Едмон, — са необходими муниции. Семейни тайни, дребни подлости, които хората обикновено замитат под килима, истории за изневери, за пари, за имоти. Влизаме им под кожата, намърдваме се, надаваме ухо, сприятеляваме се, изкопчваме, трупаме, кътаме. Създаваме си запас от информация и после ги заплашваме, че ще се разприказваме, ако са непослушни. Ще ни отнеме доста време, несъмнено, но така ще ги оплетем в огромна паяжина и от нас ще се иска само да лежим и да си пълним гушите.

Реймон изръкопляска бурно.

— Блестящо, блестящо! — повтаряше той. — Ти си гений.

Едмон беше умът, той кроеше плановете, изковаваше стратегиите. За да се харесва на Рей. Да бъде достоен за своя побратим. Решеше косата си по същия начин, носеше същите джинси, копираше походката му с изпънатите рамене и прибрания корем. Беше си останал закръглен, но правеше упражнения за мускулите, научи се да се бие, да говори високо, да слага палци в колана на панталона си, да гледа хората в очите. Като Рей. Не постигна обаче съвършената физика на Рей, която хипнотизираше и момчетата, и момичетата. Красотата на Реймон беше изумителна. Достатъчно бе да се появи някъде и всички се влюбваха в него. Той извръщаше глава, повдигаше едната вежда, заставаше неподвижно и жертвите му покорени падаха в краката му. В Сен-Шалан разправяха, че когато бил малко момченце, старата Валенти го държала закопчан за полата си, не давала на жените да го погалят по главата или по бузата. Дори собствената ми майка! — въздъхва Едмон, търсейки масльонката, за да капне няколко капки на една пружинка. Тази жена, чиста като зората, признаваше, че синът й притежава дяволска красота. Много съм щастлива, че съм стара, иначе не знам как щях да му устоя!

Идеята да скъси името си също принадлежеше на Едмон.

— Владетелят на замъка е прав до известна степен, Реймон е съвсем обикновено име, докато Рей, Рей Валенти, вече ти придава ореол на легенда. На кинозвезда. Хората си те представят как вървиш по главната улица в някой уестърн, с два колта, които се полюляват на хълбоците ти…

Реймон не се замисли и за миг.

— Точно така! Рей Валенти! Как звучи само, направо е трепач! Разбрахте ли, момчета, от сега нататък това ще е моето име. Хайде, чупката!

След като напусна училище, Рей се шля доста дълго. Обикаляше улиците с мотопеда си и разправяше: „Прелитам насам-натам като пчеличка“. Постоянно се оплакваше, чукаше на вратата на Едмон.

— Ела с мен. Скучно ми е…

— Не мога, уча — отвръщаше Едмон.

Едмон учеше за матура и се подготвяше за приемния изпит във висшето търговско училище.

Не желаеше много-много Рей да идва у тях. Живееше с майка си, баба си и леля си, три жени, които трепереха над него, наричаха го зайче, глезеха го, тичаха подире му да му увият шала на врата, следяха дали си е изпил сиропа, решеха го, слагаха му гел на косата. Щеше да се засрами, ако му кажеха „миличък“ пред Рей. Баща му умря от туберкулоза, когато беше на четири. Имаше часовникарско ателие. Едмон наследи инструментите му, made in Switzerland, отлично качество. И една черно-бяла снимка, на която нагъваше сандвич в германска ферма през окупацията, по времето на задължителната трудова повинност. Баща му е бил красавец, як, висок, мускулест, с голяма уста като на амбулантен търговец, който дръзко хвали скапаната си стока. Като Рей.

Рей се шляеше из гората и се чудеше каква пакост да направи. После отново заставаше пред вратата на семейство Куртоа.

— Отегчавам се, Едмон! Измисли ми нещо да върша, защото ще се побъркам!

Един ден Едмон тъкмо отиваше към кметството да си получи личната карта, когато случайно попадна на обява за конкурс за пожарникари. Чичо му Леон беше пожарникар. На всяка празнична трапеза след един-два коняка той се отдаваше на спомени за подвизите си, въртейки чашата в ръка. Никой не се осмеляваше да го прекъсне. Докато се борел с първия пожар в кариерата си, разбивайки вратата на едно жилище, за да спаси семейството, се озовал насред пламъците и усетил, че губи ръката си. Ръкавът на куртката му се свил до лакътя от адската горещина и получил втора степен изгаряния. Слагаше чашата на масата и бавно запретваше десния си ръкав да покаже изгорялата, подута плът, кожата, покрита с бледорозови и кафеникави петна.

Едмон бе накарал Рей да се запише. „Ще станеш герой, старче!“ Помогна му да се подготви, заедно преговориха криво-ляво френския, простото тройно правило, обемите. „Що се отнася до физическата форма, там си върхът. Ще бъдеш неотразим в униформа.“

Всичко мина по вода.

Рей бе приет в градската пожарна на Санс.

При първия пожар той бе начело, изтегли дебелите маркучи, извади три деца от пламъците и спаси партньора си. Като махна ръкавиците си, видя, че кожата на пръстите му се свлича, все едно бе носил втори чифт работни ръкавици.

Беше двайсетгодишен. Почернялото му лице грееше от щастие.

Потърси с очи Едмон оттатък загражденията и му изрази своята признателност с лъчезарна усмивка, която сякаш казваше: „Благодаря, старче, ти беше прав, както винаги за всичко!“.

Сърцето на Едмон се сви.

Сякаш кожата и на неговите пръсти се беше обелила.

Беше горд с кръвния си брат, горд с половинката си.

Онази вечер му се стори, че с Рей Валенти са едно цяло.