Катрин Панкол
Muchachas (33)

— Прибирай се, Жорж, късно е вече, ще се простудиш.

— Остави ме, размишлявам.

— Поне си наметни нещо — настоява Сюзон и му подава одеяло.

Влиза си, мърморейки, че размишляването нищо няма да промени. Стореното е сторено.

Жорж се загръща плътно. Сестра му е права, студено е. Сюзон много често е права.

Все повтаряше на Леони, не се тревожи, момиченцето ми, мъжете не са като нас, там е цялата работа. Ние трупаме много в сърцата си, като в голям килер, а при тях е различно, за тях сърцето не е най-важно. По-добре яж, та да преглътнеш костта, дето ти е заседнала в гърлото!

Сюзон недоумяваше защо Леони вече не се докосва до нейните плодови сладкиши, до крем карамела й, защо не вкусва от заешкото с гъби и вино, от задушените моркови с лук.

Истината е, че Леони се съмняваше. Започна да се съмнява във всичко. Няма нищо по-страшно от съмнението, то бавно те вкарва в гроба.

За свое успокоение изброяваше нещата, в които беше сигурна. Съставяше си списъци и ми ги показваше: Сюзон, дърветата в гората, кучетата, кокошките, уханието на паркетин, запалената печка в кухнята, обелките от ряпа и картофи, които навиваше на пръстите си, необраните лешници, катеричката Алфред, която бе успяла да опитоми.

Нямаше си приятелка. Не се виждаше с никого. Растеше между парка, кухнята и гората. Намираше убежище в мечтите. Запалваше се по непознато момче, с което се бе разминала на улицата. Превръщаше го в своя Принц от приказките, нежен, мил, красив, невероятно красив. Вечер заспиваше, мислейки за него. Иначе ходеше на училище, вземаше си изпитите, по думите на преподавателите трябвало да продължи образованието си.

На осемнайсет години се записа да следва право.

Този ден е останал в спомените ми като щастлив ден. Закарах я до университета да се запише в първи курс. Едно момче подсвирна, като я зърна, и Леони се стресна. Обърна се към мен и аз я подканих, хайде, върви, не се бави. По радиото свиреха All you need is love и аз усилих звука да й дам смелост. Тя се върна горда, щастлива, сама попълних документите, представяш ли си, връчиха ми списъка с кредити. Нещо като несъбираемите пари ли, пошегувах се аз. Отидохме да изпием по един сок от нар и аз пуснах няколко монети в джубокса.

Две години по-късно откриха Андре мъртъв във ваната. Заспал е, заяви категорично Жюл дьо Бурашар. Как ли пък не! Бил е дрогиран, твърдяха жителите на Сен-Шалан. Помислил е, че си мие краката, и там си е останал!

Пада му се, прошепна Рей Валенти вместо надгробно слово и напусна гробищата, следван от компанията си.

Реймон, извънбрачният син на Фернанд, изкупителната жертва на Андре дьо Бурашар, се беше превърнал в Рей Валенти, черноок здравеняк с черна коса, която носеше дълга до раменете, дангалак, висок метър и осемдесет и осем, с джинси, кожено яке и черни очила. В деня на погребението караше мотора си, бе изправил гръб, опънал крака и гледаше отвисоко жителите на Сен-Шалан. От погребалната процесия изпадна един венец. Издал напред брадичка, Рей безмълвно го посочи на Тюрке, който се засили и го ритна. Венецът се изтъркаля и се озова в канавката. Рей и компания се изкикотиха гръмогласно.

— Амин! — извика Рей и присмехулно се прекръсти.

Малкият Реймон, бебето, което Фернанд разнасяше в една кошница навсякъде със себе си, когато идваше да работи в замъка, бе пораснал. Малкият Реймон, когото Андре тормозеше, бе станал мъж и си отмъщаваше.

Искаше всички в Сен-Шалан да видят, че времето, когато е бил играчка в ръцете на Андре, вече е минало. Окончателно.

Беше една педя от земята, когато Андре му заповядваше да му изува ботушите. Дай си дупето, ревеше той от прага и го натискаше с всички сили, докато си измъкне крака от ботуша, а хлапето изхвърчаше чак в съседната стая и се претъркулваше под оглушителния му кикот. Когато Жюл дьо Бурашар ремонтираше някоя ферма, Андре предлагаше майката и детето да отидат да „изтрият мазилката“. Обясняваше, че навремето така разбирали дали стените са изсъхнали — пускали прислугата да живее в къщата и докато по дрехите им имало следи от мазилката, господарите не се нанасяли в новия си дом.

— Нали за това е прислугата, да служи за всичко! — заключаваше той.

Очите на Фернанд мятаха мълнии, Реймон стискаше зъби, но двамата грабваха вързопчетата си и поемаха към фермата. За три месеца, за шест месеца, както дойдеше.

Андре викаше Реймон и го напръскваше с прах против мравки пред приятелите си от Париж. Напръскваше го, без да пропусне нито едно място: по косата, в очите, в устата, в панталона, след което го ритваше отзад и го отпращаше в кухнята при майка му. Гостите се превиваха от смях, като го гледаха как бяга, плюе и изтърсва с две ръце панталона си.

Въображението на Андре се развихряше безумно и жестоко, когато искаше да унижи майката и сина. Заповядваше да им донесат останките от артишока, за да изсмучат листата докрай, и настояваше да му благодарят за късмета! Щото артишокът е толкова изискано ястие! Баща му се кискаше: стра-хот-но!

Андре караше Реймон да застава на четири крака и стъпваше отгоре му, за да стигне някоя книга в библиотеката. С пет години по-голям от Реймон, той се отпускаше с цялата си тежест на гърба му и дърдореше с поучителен тон. Четеше на глас избрани наслуки фрази: „Болката прави рака по-вкусен“, забивайки токовете на обувките си в плътта на момчето. Реймон Валенти понасяше всичко, без да гъкне. Лицето му окаменяваше, кръвта бучеше в ушите му, той се извиваше като лък, стиснал зъби, стягаше коремните си мускули, за да не се сецне в кръста.

Андре, висок, блед, слаб, толкова рус, че сякаш виждаш да плува във въздуха воалът на призрак, се сравняваше с Реймон, който с всяка изминала година ставаше все по-изправен, по-твърд, по-трудолюбив. Подиграваше се с името му. Реймон! Вони на кравешко лайно. Още по-лошо! На неуспех, на поражение, също както достойният му модел, вечният втори, колоездачът Реймон Пулидор. Давай, Реймон, още малко усилие и ще финишираш втори! Излъскай ми патъците, Реймон, и стой с наведени очи пред мен, capisci? Сигурно говориш италиански, а? Като баща ти. Нали знаеш, оня тип, дето след един нощен запой надул корема на майка ти и духнал.

Когато стана на петнайсет, Реймон се подложи на операция на тестисите, рутинна медицинска намеса при мнозина юноши. Андре научи за нея и се развилия. „Реймон малката пишка“, „Реймон сухия ташак“, „Клюмналия Реймон“. Реймон ще гледа бебета през крив макарон! За празна торбичка няма пичка!

Зървайки го из градчето, му крещеше: „Ей, ти, Сух ташак, бързо ела тука!“. Стана му прякор, месарят, хлебарят се изпускаха понякога. Един ден в прогимназията един учител го извика на дъската и му кресна: „Я да видим, Сух ташак, какво си разбрал“. Целият клас се разкикоти. Реймон Валенти напусна класната стая. На другия ден не се появи. Нито на следващия. Това се случи точно след дипломирането.

 

 

Реймон все още беше много малък, за да хвърли един як пердах на Андре. При всяка негова обида изпадаше в ярост и налиташе срещу младежа. Двамата се биеха, докато Андре надвие и го хвърли на земята, като го държи за дъното на шортите и се дере: „Марш оттук, гнидо, нищожество, нещастник недоправен!“.

Реймон се изправяше на крака и бързо се озоваваше на някое дърво. Катереше се като катеричка и с опасност за живота започваше да пикае, стараейки се да уцели Андре. Или се люлееше на клоните и надаваше маймунски крясъци.

— Точно така — викаше Андре, — прави се на маймуна. Много ти прилича.

Фернанд заставаше на прага на кухнята, избърсваше мазните си ръце в престилката и се провикваше:

— Ще ми утрепете детето!

— Няма страшно, Фернанд — отвръщаше Андре, — малките копелета са издръжливи.

Тогава тя на свой ред се разкряскваше:

— Хайде, давай, синко! Покачи се още по-високо! Покажи му, че ти си по-силният!

И Реймон се изстрелваше към самия връх.

Фернанд хвърляше поглед на побесняла вещица към Андре, притваряше очи и процеждаше през зъби:

— Проклети да сте, всички Бурашар овци! Проклети, разорени, окървавени! Нещастие да ви сполети, кръв да се лее, камък върху камък да не остане от вашия замък, очите си да изплачете!

Андре поглеждаше към майката, готова да изгуби работата си, но да защити детето си, и душата му се гърчеше в безсилна злоба.

Леони наблюдаваше със свито сърце жестоките постъпки на брат си. Тя скришом хвърляше погледи на Реймон, който не й обръщаше внимание, но не дръзваше да се намеси, понеже обожаваше брат си.

Реймон и Леони бяха връстници и бяха посещавали същото училище, после Реймон бе постъпил да чиракува при месаря. За кратко. Колкото да се научи да върти ножа. По-късно реши да става счетоводител и се записа на задочен курс, но не взе нито един изпит с обяснението, че истинското му призвание не били числата, а нещо, свързано с хората. „Добре, но какво?“, питаше майка му, която, за да плати курса, ходеше да чисти на все повече къщи. „Искам да стана герой, мамо, да стана мъж, който спасява света, който е уважаван от всички. Имай ми доверие, ще намеря своя път и тогава двамата с теб ще ги приковем на позорния стълб.“

Фернанд Валенти вярваше безрезервно на сина си.

Трябваше да мине време, докато Реймон намери начин да се справи с Андре. Той се движеше в компанията на четирима приятели. Малкият Едмон Куртоа, закръглен и непохватен, с очила на носа и таке на главата, тесен панталон и шал около врата, с когото не се разделяше, беше интелектуалецът на групата. Четеше книги, беше първенецът на класа, сееше мъдрости, които приятелите му не разбираха, но които определено го издигаха в очите им. „Когато не се обичаш, изпитваш нужда да парадираш.“ „Андре изпитва страхотна ненавист към себе си, затова я проецира върху околните.“ „За да не тормози себе си, той тормози ближните си.“ Реймон захласнато слушаше Едмон, който пък се възхищаваше от красотата и физическата издръжливост на приятеля си. Двамата се побратимиха, станаха кръвни братя. Твоето е мое и моето ти принадлежи. Останалите от групата бяха Тюрке, Жерсон и Жерар Лансени, който се готвеше да поеме кафенето на баща си и да пусне Рей Валенти в задната стая, където той да обмисля на спокойствие подлите си удари.

Тюрке беше рижав и толкова бял, че изгаряше на най-слабото слънце. Прякорът му беше Рака. Дълъг и отпуснат, той имаше много лоша стойка и на осемнайсет години беше вече почти гърбав. Бе дясната ръка на Рей Валенти, довереният му човек за най-мръсните задачи. Нищо не можеше да го отврати, нито да го уплаши. Жерсон мислеше само за момичета, за коли, за флипери и за пиячката, с която се наливаше тайно, зад бара. Можеше с една ръка да удуши кокошка и със зъби да тегли мотоциклет. Стана автомонтьор. Младежите бяха като петте пръста на ръката. Превърнаха се в организирана банда.

Всичко това ми беше известно. Жителите на цял Сен-Шалан го знаеха, но си траеха. Отначало поразени от наглостта на семейство Бурашар, а по-късно от тази на Реймон Валенти. Смениха господарите, без дори да забележат.

 

 

Реймон беше този, благодарение на когото Андре окончателно се пристрасти към дрогата.

Зърна го една вечер през един прозорец на замъка, надвесен над някакъв бял прах, съсредоточен върху непознат за него ритуал.

Едмон Куртоа заяви безапелационно:

— Дрогира се, много ясно!

— Разбира се, че се дрогира, много добре знам, само исках да се убедя! — тросна се Реймон, обиден, че са го уличили в очебийно незнание.

И въвлече в играта Тюрке, който се превърна в основен доставчик на младия Бурашар.

— Увеличаваш дозите, за да го зарибиш, след което смесваш дрогата с разни боклуци и така, докато ни падне в ръцете.

— А с какво ще купувам стоката? И откъде ще се снабдявам? — попита уплашено Тюрке.

— Аз съм насреща, не се панирай. Кой е шефът?

Това беше първото му престъпление.

Научих го от един приятел, който работеше в болницата и се бяха разбрали с Реймон.

Как успяваше да намира толкова дрога, така и не разбрах, но резултатът беше налице. Андре ставаше все по-зависим от Тюрке, който му продаваше дозите все по-скъпо.

Един ден, спомням си много ясно, Реймон влезе в двора на замъка, където Андре се беше отпуснал в един шезлонг и излагаше на слънце бялото си като креда лице, доближи се до него, хвана с две ръце пениса си, насочи го към младежа, издаде напред таза си, имитирайки сексуален акт, и подметна: „Преебан си, старче, жестоко си преебан!“. Разсмя се гръмогласно и побягна.

Това момче беше истински дявол.

Всъщност дяволът беше навсякъде, не само в дома на Валенти, а и в замъка на семейство Бурашар.

Фаталност някаква, проклятие, което се предаваше от поколение на поколение. Жестока закономерност, по силата на която едни и същи злочестини непрекъснато се повтаряха.

Единствената свястна постъпка на Жюл дьо Бурашар бе да ни подари тази ферма, преди да умре. Отлична ферма с четири хектара земя, езеро и стопански постройки в добро състояние. Той има дори добрината да ни заеме достатъчно средства, за да платим данък наследство. „Искам да бъдете обезпечени, ти и Сюзон. Вие бяхте единствената ми компания. Бих могъл дори да кажа единствените ми приятели…“. Беше го написал в завещанието си. Когато научих, сърцето ми не издържа и се наложи да полегна на дивана на нотариуса. Сюзон се разплака. Плачеше и не преставаше да повтаря на нотариуса: „На нас ли, сигурен ли сте?“. Убедена беше, че е станала грешка. Днес често сяда в кухнята, гледа пода, излъскан като огледало, и повтаря: „Въпреки всичко добър човек беше Жюл, не мога да си изкривя душата. Ако не беше той, щяхме да сме в старчески дом“.

Рей Валенти вече беше женен за Леони, когато старият Бурашар умря. Той се развика, че било кражба, но бе написано черно на бяло, всичко беше по закона. Рей така и не се примири, редовно ме заплашва да ми отнеме стопанството. Трийсет години, откакто го няма на тоя свят Бурашар! Твърди, че бил дупе и гащи с новия нотариус, щял да оспори завещанието, все още било възможно.

И досега понякога получавам писмо от нотариуса, иска да му изпратя фотокопие от някой стар документ, за да съберял всичко и да отворел преписка. Тогава си вземам двойна доза капки за сърцето.

Така е, семейство Бурашар ни донесоха само беди.

Един ден, беше преди десетина, не, дванайсетина години, дойде да ни посети Едмон Куртоа. Попита дали мога да приютя Стела. Само докато си намери жилище.

— Имате една постройка в добро състояние, която стои неизползвана. Ще ви дам пари, ремонтирайте я и й позволете да се нанесе…

Не казах нито да, нито не.

— Ще ми направите услуга — настоя Куртоа, — и на нея също.

Погледнах право в очите този мъж, който не се страхуваше от Рей Валенти.

— Той няма да ви пипне с пръст. Нито вас, нито сестра ви. Гарантирам ви.

— Откъде сте толкова сигурен? — попитах го.

— Имате думата ми.

— Но той постоянно заплашва да ми вземе къщата.

— Не може да го стори. Всичко е отдавна приключено.

— Той не смята така.

— Само така си говори, за да ви държи в напрежение.

— Ами… ако си представим, че успее да го направи?

— Ами ако си представим, че аз съм по-силен от него?

Като каза това, лицето му придоби каменно изражение. Превърна се в къс от ледена ненавист и аз му повярвах.

Ремонтирах пристройката и Стела дойде да живее при нас.

— При едно условие — казах й. — Не искам никога да чувам за баща ти, за майка ти, за улица „Епервие“ №42. До гуша ми е дошло от семейните ви драми.

Стела отметна един рус кичур, пъхна дълбоко ръце в джобовете си, сви рамене и ми отговори, че така или иначе, никога не отваряла дума за това, научила се била да си държи устата затворена.

Засрамих се.

Оттогава живее при нас.

Показах й входа на тайното подземие, скрит в треволяка в подножието на склона. Коридор, дълъг километър и половина, който тръгва от фермата и излиза на повърхността насред една ливада. Беше от времето на революцията, когато роялистите бягали, за да спасят задниците и главите си! Идвали да се крият във фермата, въобразявайки си, че няма да ги намерят. Сводовете са здрави. Е, има плъхове и полски мишки, и прилепи, но те не са страшни. Ще можеш да идваш и да си отиваш незабелязано.

Като по-малка се криеше при нас, когато нещата не вървяха. Промъкваше се в къщата като изгладняло коте. Хапваше останалата супа, гризваше някое сухо парченце хляб, свиваше се на кълбо на канапето срещу телевизора, гледаше някой филм и поемаше обратно с колелото в нощния мрак.

— Престани да се надуваш! — казвах аз и пъхах в джоба на пухенката й няколко медени бонбона.

За мен тя беше като собствена дъщеря.

Усмихваше ми се с такава тъга, че предпочитах изобщо да не го прави. Затова, когато онази вечер се появи мъжът в кухнята и заяви, че ще отведе Том, аз не помръднах. Том го последва, а след това Стела крещя толкова яростно, че Сюзон се разплака.

Още една драма.

 

 

Жорж поглежда небето и си задава въпроса защо животът се повтаря, защо ви сервира все едно и също. За да разберете най-накрая какъв е проблемът и да го разрешите веднъж завинаги?

Но за да го разрешите, е нужно да разполагате с необходимите средства. Нужно е да сте достатъчно силен, хитър и знаещ.

Жорж напусна училище на четиринайсет години. Никога не е чел истински книги. Не вярва в бог. Никога не е говорил със свещеник. Познава дърветата, растенията, животните, зеленчуците, плодовете, дъждоносния западен вятър. Знае как да окастри дърво, как да прогони червеите от прасковите и смокините, като окачи по клоните им торбички, пълни с натрошени яйчени черупки. Знае също, че салатките, зелето, керевизът и магданозът трябва да се засеят на млада луна. Такива неща. Колкото до мъжете и жените, виж, по този въпрос не е много наясно.

Поглежда небето още веднъж, сякаш там горе ще открие отговора, вдига рамене, казва си, че е бъзльо, прокарва длани по дъното на панталона си и се прибира вкъщи.