Катрин Панкол
Muchachas (32)

Дългоочакваният ден най-сетне е дошъл.

Леони е на сигурно място. В стая №144. Ще прекара там доста дълго време.

Рей е зает с грижите за майка си, превърнала се в жив труп. Скоро ще й ампутират и другия крак.

Доктор Дюре е на нейна страна. Амина също. Нещата се подредиха и сега ще забие последните пирони.

Докато сменя скоростта, за да изпревари един камион на тясното двулентово шосе, което пресича полето, една ужасна мисъл я прерязва като с нож.

Ами ако Амина лъже? Ако Амина е на страната на Рей?

А и доктор Дюре…

Защо един толкова важен човек ще поема такъв сериозен риск, за да защитава Леони?

Нещо си се размечтала, момиче. При това добре знаеш, че подобна мечта крие опасности. „В кацата с меда винаги има лъжица катран“, повтаря Жорж. Прочел е тази мисъл в списанието „Рустика“, изписана със златни букви на страницата на месец май. Той има огромен запас от мисли, прочетени в „Рустика“. „Много ми допадат, чета ги и ги премислям през целия ден.“

Стела изпреварва камиона, сърцето й тупа учестено. Вдига крак от газта да намали скоростта. Страхът замъглява погледа й, почти не вижда пътя. Защо им е на тези двамата да предават Рей? Защо? Направо е абсурдно. Те се грижат за майка ми, за да я върнат в добро състояние в ръцете на двамата Валенти. Баламосват ме… Ръцете й треперят и изпускат волана. Камионът, който току-що е задминала, се лепва отзад и шофьорът надува клаксона оглушително. Святка й с фаровете. Не вдига ръка от клаксона, задминава я, избутвайки я встрани. Тя му показва среден пръст и удря с длан по предното стъкло, кряскайки в тъмнината: „Тъпанар!“.

Вълната на страха я залива, нервите й са опънати като струни. Плаче й се. Спира край пътя. Камионът се отдалечава и червените стопове изчезват в нощта.

Тя се съвзема, прокарва ръка по челото си.

Врагът отново дебне отвсякъде.

Опира чело до студения волан. Полудявам. Самотата ме довежда до лудост.

Адриан! — изкрещява тя в тишината на кабината. Къде си? Какво правиш? Повече не мога, сили не ми останаха, Адриан…

Отваря вратата, скача на шосето, снове напред-назад по банкета, ожесточено скубе с две ръце тревата. Поглежда нагоре към небето. Поема си дълбоко дъх.

Трябва да поговоря с Жюли.

Жюли винаги е била на нейна страна.

 

 

През онзи знаменателен ден двете отидоха на училищния плувен басейн.

Рей я караше да носи цял бански, за разлика от останалите момичета, които се разхождаха в бикини и излагаха на показ съблазнителни бюстове. Той твърдеше, че се грижел за добродетелта й, възпитавал я в скромност, и че можела да се разголи чак през първата брачна нощ пред съпруга, който той щял да й избере. Нощем я заплашваше с огънчето на цигарата си, гореше я по корема, ниско под кръста или между хълбоците. Оставаха й тъмни петна, мрачни, безжизнени съзвездия. Той внимателно избираше къде да притисне червеното пламъче на цигарата и очакването бе не по-малко жестоко от болката. Целият бански прикриваше следите.

Облечена в черния си бански, тя скочи от най-високия трамплин. Беше си обещала да забие още един пирон. Затисна нос с ръка и скочи.

Водата се разтвори като стоманена челюст и в главата й избухна взрив. Бум, бум, отекнаха два изстрела. Задържа се под водата, замаяна, неподвижна. Жюли се гмурна, издърпа я от водата, помогна й да седне край басейна и я тупна по гърба, за да изплюе водата.

В този миг най-неочаквано всички шумове се завърнаха и тя притисна с ръце ушите си, които пищяха от невероятната олелия наоколо. Изпразни водата от едното си ухо, после от другото. Чуваше Жюли, която приведена над нея я питаше: „Как си? Добре ли си?“. Добродушното кръгло лице на Жюли, със зачервени ноздри и мънички късогледи очи, които примигваха разтревожено.

Четвърт час по-късно, в кабината, която деляха с Жюли, тя й прошепна:

— Ушите ми…

Жюли стоеше с гръб към нея и се бореше с презрамките на сутиена си.

— Болят ли те? Гной ли тече?

— Не — отвърна Стела, — няма гной, но…

Жюли стреснато се извърна.

— Ти чуваш?

— Да, мисля, че да.

— Ти чуваш! — повтори Жюли и плесна с ръце. — Вече не си глуха!

— Само не казвай на никого! Обещаваш ли?

— Обещавам!

— За мен е по-добре да съм глуха.

Жюли спази обещанието си.

 

 

Жюли продължава да живее при родителите си. Малка къщичка от петдесетте години, когато заводските началници отпускаха на работниците социални жилища. Днес вече няма заводи, няма началници, няма работници, жителите на градчето са изкупили къщите много изгодно.

Едмон Куртоа се спря на един голям жълт куб от бетон, украсен с аеродинамично крило, щръкнало на покрива. Кубът бе поставен насред обширна градина с черна ограда, която се отваря дистанционно, с алея, настлана с бял ситен чакъл, с красива морава, с езерце, същински парк. Трябва да е била къща на началник, защото се отличаваше от останалите. Беше внушителна, гордо изпъкваше на фона на околните жилища, почти ги смазваше.

Жюли разполага с целия първи етаж и с отделен, външен вход, дело на баща й. Той донесе от фирмата си едно желязно стълбище, ремонтира го, боядиса го и го долепи до къщата. Според госпожа Куртоа било като брадавица, която разваляла хармонията на дома й, не подхождало на елегантното крило на покрива, устремено към небето. Госпожа Куртоа се изживява като ценителка на поезията, на хармонията и въпросната брадавица ужасно я дразни. Всеки път, когато минава покрай стълбата, тя свива рамене. Първоначалното й неодобрение е прераснало в мания.

Засадила е една ampelopsis brevipedunculata, ще рече, една дива лоза, за да скрие брадавицата. Жюли я кастри здраво, пресичайки всеки неин опит да се изправи и да се разрасне. Лозата вехне, а госпожа Куртоа се оплаква. Втълпила си е да направят оценка на къщата, която би харесала дори на режисьор като Жак Тати. Гледахте ли филма му „Моят чичо“, пита тя, докато поднася следобедния чай на приятелките си, както всеки четвъртък. Безспорен шедьовър на френското кино.

Да те поканят у семейство Куртоа е истинска чест. Господин Куртоа кръстосва света, подписва договори с китайците и е завършил престижно висше търговско училище. В Париж вратите на министерството на промишлеността са широко отворени за него, веднъж дори се случи г-жа и г-н Куртоа да бъдат поканени в Елисейския дворец. Да се чуди човек как е бил облечен г-н Куртоа, който няма понятие от елегантност!

Госпожа Куртоа е започнала да учи английски. Днес е направо задължително, твърди тя, поклащайки глава. Иска да се покаже достойна за съпруга си и неговите богати клиенти, ако случайно им хрумне да посетят Сен-Шалан.

Крачейки по алеята, Стела зърва Жюли и Едмон седнали на масата в кухнята. Когато госпожа Куртоа е вкъщи, двамата вечерят в трапезарията под полилея от венециански кристал.

Стела чука по стъклото. Жюли й прави знак да влезе.

— Не ви ли безпокоя? — пита Стела, бършейки обувки в дебела изтривалка, на която пише от едната страна „Добре дошли“, а от другата „Welcome“.

— Тъкмо вечеряме. Ще седнеш с нас, нали?

— Майка ти няма ли я?

— Сряда вечер играе бридж.

— Искам да поговоря с теб…

— Можеш да говориш пред баща ми. Хайде, влизай!

Стела никога не разбра какво се бе случило между Рей Валенти и Едмон Куртоа. Защо се бяха сбили една вечер в кафенето на Жерар. Тогава Рей Валенти се бе озовал на пода. Случката попадна под ударите на закона на мълчанието и никой повече не отвори дума за нея. Рей и Едмон сложиха точка на приятелството си. А преди въпросната вечер Едмон Куртоа беше от компанията на Рей. Пет момчета, неразделни още от училище, те убиваха времето си, като се шляеха из гората, висяха по кафенетата, задиряха момичетата. Пет момчета, които се правеха на корави мъже и пред които другите отстъпваха. Рей беше главатарят. Красив, висок, силен, той говореше на висок глас, повдигаше вежди и мяташе заплашителни погледи. Едмон Куртоа не беше красавец, не беше висок и силен, не говореше гръмогласно, никой не му правеше почтително път. Бе набит, почти плешив, с големи бузи и малки очички. След като се дипломира, започна работа в голяма международна компания, после се върна в Сен-Шалан и прояви интерес към фирмата, която търгуваше със старо желязо, успя да я купи и разшири дейността й, наблягайки на износа. Ожени се, купи къщата с крилото на покрива и си извоюва репутация на солиден мъж. Стана виден и уважаван гражданин, въпреки че никой не можеше да се похвали, че му е близък приятел. По природа самотник, мрачен, непохватен, запазил бе от дядо си и баща си навика да става рано, да пие лошо кафе, да не се разделя с джобното ножче, с което реже хляба или салама, и да не вярва на онези, които се усмихват безпричинно.

— Сядай, Стела — кани я Едмон Куртоа, завързал на врата си голяма карирана кърпа. — На какво дължим честта?

И сякаш като по чудо страхът на Стела се изпарява. Тя сяда, раменете й увисват, брадичката й затреперва, не остава и помен от натрупаното по пътя напрежение.

— Яла ли си? — пита той.

— Нямам време, трябва да се прибирам във фермата и да сложа Том да си легне. Оставям го при Жорж и Сюзон, когато ходя в болницата.

— В такъв случай чаша червено вино?

— Отлично бордо, държа го в мазето, сложил съм няколко бутилки зад цепениците. Опитай, няма да съжаляваш!

На лицето й грейва усмивка. Отпива глътка. Виното прогонва тревогата, стаена в душата й, стопля я, леко я замайва. Тя протяга ръце и ги потърква в мушамата на масата. Бутва шапка назад към тила си. Приятна топлина се разлива по цялото й тяло, страните й порозовяват.

— Идвам от болницата.

— Майка ти добре ли е?

— По-добре е. Преживя ужасни неща, но сега вече…

— Доктор Дюре се грижи за нея, нали?

Едмон Куртоа сякаш провежда разпит. Стела се отпуска на облегалката на стола.

— Да.

— Можеш да му се довериш.

— Щом вие го казвате…

— Той е свестен човек, вярвай ми.

Стела го поглежда.

Една мисъл проблясва в ума й, ами ако той е ходил да говори с доктора?

— Той ще се погрижи за нея — продължава Едмон. — Няма да я изпише скоро.

— Хайде, хапни малко задушен джолан — подканва я Жюли. — Сготвих го сутринта, преди да отида на бачкане.

Не дочаква отговора на Стела, напълва една чиния, побутва я към нея и отрязва филия хляб.

— Не съм гладна.

— Отпусни се — усмихва й се Едмон Куртоа. — Все едно си глътнала бастун!

— Пак ми поиска да й занеса плюшеното мече, много ми се иска да разбера защо толкова държи на него. Вие да знаете случайно?

Едмон Куртоа клати отрицателно глава.

— Не. Вероятно е някакъв приятен спомен, а тя няма много такива спомени…

— Мислех да отида да го взема, но не ми се ще да попадна на Рей.

— Страх ли те е?

Стела потреперва, сякаш е ухапана от диво животно. Ръцете й се свиват върху гащеризона.

— Може нещата да излязат от контрол, той да реши да си отмъсти и да прибере насила мама от болницата. Не искам да я излагам на риск.

— Той няма да пипне с пръст майка ти — заявява Едмон със спокойна увереност, докато реже хляба. — Дори няма да се доближи до нея.

Какво знаете вие? — си казва наум Стела. Бяхте ли тук преди, за да я предпазите? Защото и вие сте знаели, както всички останали впрочем.

Но не отваря уста.

— Защо не пратиш Том? — предлага Жюли. — Той е достатъчно пъргав, може да се промъкне през прозореца, пък и апартаментът е на мецанина, никак не е високо.

— Дума да не става!

— Защо… помисли малко.

— Казах вече, дума да не става!

— Няма смисъл да упорстваш. Послушай ме. След като си го иска, значи мечето е важно за нея. Може би й напомня за някого?

— Вярваш ли наистина?

— Ще издебнеш, когато Рей не си е вкъщи. Някоя вечер, когато пие в кафенето на Жерар. Старата е в стаята си, не може да мръдне от леглото. Том се покатерва през прозореца, промъква се вътре и работата е в кърпа вързана. Да не говорим колко ще му хареса. Ще стане за секунди. И ти ще бъдеш там, да го пазиш.

— Ще видим…

— Досега набутвала ли съм те в опасни ситуации?

— Не, никога — признава Стела.

— Тогава…

Стела кимва.

— Добре, съгласна съм.

Още един възел на тревога се развързва и тя топва залък в соса на телешкото задушено.

— Вкусно е… Сигурно дълго е къкрило на бавен огън.

Сваля шапката си, облакътява се на масата и се заема с унищожаването на манджата на Жюли, обгърнала чинията с ръце, сякаш някой се готви да й я отнеме.

— Друго какво иска Леони? — осведомява се Едмон, наливайки си втора чаша вино.

Той носи тиранти върху найлоновата си риза. Отдолу прозира потникът му и от яката на ризата се показват къси, сиви косми.

— Спомена за някакъв метроном и музикални партитури. Тя обича класическа музика и тактува с един пръст. Това я прави щастлива. Не знаех, че е свирила на пиано.

— При това много добре. Той й забрани и продаде пианото.

— О! — въздъхва Стела. — А тя нищо ли не каза?

Сепва се. Що за идиотски въпрос?

Едмон Куртоа се усмихва уморено, сякаш казва, има толкова неща, за които не подозираш.

— Чета ви мислите — отвръща Стела. — Защо мълчите, след като има толкова неща, за които знаете? В такъв случай и вие сте като всички останали…

— Не, Стела, всъщност всичко е толкова сложно.

— Така отговарят на децата, за да не им обясняват, сложно е, ще разбереш по-късно.

Тя въздъхва.

— Вече не съм дете. На трийсет и четири години съм. Имам момченце и съм се превърнала в майка на собствената ми майка. Повече нямам сили да понасям този закон на мълчанието, г-н Куртоа.

Едмон избърсва джобното си ножче в хляба си, затваря го и го прибира в джоба.

— Засега, най-важното е майка ти. Нейната сигурност… Не се пали. Всяко нещо с времето си.

— Писна ми да чакам. Откога продължава всичко това… чудя се как не е умряла досега.

— Значи не е трябвало да умира. Ще се оправи, обещавам ти.

Той я поглежда със същия поглед като в бара, когато беше още малко момиче. Поглед, изпълнен с нежност и гняв едновременно, който й казва, не се страхувай, аз съм тук, довери ми се, всички мъже не са мръсници.

Стела иска да му вярва. Само да…

Поглежда часовника си.

— Боже мой! Колко късно стана! Трябва да прибера Том и да го сложа да спи.

— Сигурно Сюзон вече го е сторила — казва Едмон Куртоа.

— Не! Трябва да вървя. Довиждане, г-н Куртоа, и благодаря.

Той я хваща за ръката и я стиска.

— Благодаря за всичко — добавя Стела.

— Идвай при мен, когато пожелаеш. За теб винаги ще съм на разположение.

— Знам.

Жюли я изпраща до вратата.

— До утре — казва Стела. — И благодаря…

Жюли се засмива.

— Винаги си добре дошла в този дом.

Неочаквано Стела се притиска до нея и я прегръща. Повдига я с две ръце. Очилата на Жюли се замъгляват.

— Благодаря ти, че си винаги до мен, приятелко.

Смутена, Жюли не смее да я прегърне. Стои права и пристъпва от крак на крак.

— Уших кукла от пачуърк за клуба по ръкоделие. Искаш ли да я видиш?

Стела я пуска на земята и слага ръка на бравата на входната врата.

— Друг път… А, щях да забравя! Имаш ли някаква книга да дадеш за майка ми? Писна ми да й препрочитам все една и съща история.

— Какви книги харесва?

— Нямам понятие. Книга с щастлив край, нещо вълнуващо. Вкъщи нямам голям избор. Не си падам много по книгите.

Жюли повдига очилата си с един пръст, почесва се по главата и извиква:

— Имам точно каквото ти трябва! Гениално е, чете се на един дъх и научаваш много неща, стой така, отивам да ти я донеса. Сигурна ли си, че не искаш да видиш куклата? А ти направи ли кукла?

— Честно казано, сега нямам много време…

Кръжокът по пачуърк организира благотворителна разпродажба на кукли в полза на ресторантите в Санс, които раздават храна на нуждаещите се. На Стела съвсем й беше излязло от ума.

След кратко колебание тръгва след Жюли.

Докато Жюли търси книгата, Стела разглежда парцалената кукла. Приятелката й е измайсторила дама в черно вечерно облекло, наметната със сребристо сако с релефни фигури, с дълга бяла коса, червени бузи и широка карминена усмивка. Стела забива пръст в корема й, тя се пречупва на две, без да престава да се усмихва. Маха си пръста и куклата се изправя.

— Красива е — казва тя.

— Разгледа ли отблизо сакото й? Доста се поизпотих с него!

— Представям си.

— Ами бялата коса! Нишка по нишка! Татко ми даде идеята за цвета на косата. Като коса на фея…

— Чудесна е.

Взема книгата от Жюли и я пъха в джоба си.

— Не искаш ли да видиш заглавието? — пита Жюли, видимо разочарована.

— Извинявай, уморена съм, искам само да се прибера и да си легна…

Някакво странно усещане я обзема. Предчувствие за нещо наложително, което я пришпорва да се прибере бързо, без да се мотае. Не я сдържа на едно място. Иде й да хукне към камиона и да го подкара с бясна скорост към фермата.

Обръща книгата и чете: „Малкият младеж“ от Жозефин Кортес.

— Ще видиш, страхотна е — с възхищение заявява Жюли.

— Във всеки случай красиво издание!

Жюли се изчервява.

— Жером ми я подари…

— Виж ти! Значи му е останало нещичко от голямата печалба от лотарията!

— За рождения ми ден. Била на много добро място в класациите.

— Не ти ли е неприятно да ми я даваш?

— Всъщност да — съгласява се Жюли и се изчервява още по-силно, — но ти ще я пазиш, нали? Нали няма да подвиваш ъгълчетата на страниците, за да си отбелязваш докъде си стигнала?

Жорж и Сюзон гледат телевизия, когато чуват скърцането на градинската порта и шума от камиона на Стела по чакълестата алея. Сюзон грабва шала от окачалката на антрето и излиза.

Стела скача от кабината и тръгва към нея с широка крачка.

— Съжалявам за закъснението. На връщане от болницата се отбих у Жюли.

— Как е майка ти?

— Излапа компота, който й изпрати.

— Така ли? Значи наистина се подобрява…

— Да. Добре се грижат за нея.

— Сложих Том да си легне — добавя Сюзон.

— У вас ли?

— Не, у вас. Не можеше да се държи на крака, толкова му се спеше. Пуснах кучетата в къщата.

— Не искам да стои сам! — вика Стела.

Сюзон отваря уста, за да й обясни, че не е сам, но се отказва.

— Наглеждах го, не се безпокой.

— Много добре знаеш какво се разбрахме! — повишава тон Стела изнервено. — Никога да не го оставяме без надзор. Наистина, Сюзон… Да не мога да разчитам дори и на теб!

— Не се ядосвай, моето момиче. Тук той е в безопасност.

— Той никога не е в безопасност! Кога най-после ще го разбереш? — крещи Стела, неспособна да се контролира. — Никога! Мамка му, не е сложно за разбиране!

— Изморена си… върви да си лягаш. Оставих ти бульон на масата.

— Притрябвал ми е твоят бульон!

Сюзон се загъва плътно в шала и я поглежда, объркана. Сълзи напират в очите й. Стела я подминава, удря ядосано шапката си и поема забързана към къщата.

— Проблем ли има?

— Казах й, че Том е у тях и…

— Не си й казала нищо друго, надявам се…

— Не.

Жорж поглежда сестра си със съмнение.

— След като ти казвам, че нищо не съм й казала! — избухва Сюзон, оскърбена от държането на Стела.

— Човек никога не може да бъде сигурен с вас, жените.

— Остави ме на мира! Писна ми всички да ми крещят. Прибирай се да гледаш любимия си Мегре.

— Знам го наизуст. Знам как ще свърши.

— Тогава защо настояваше да го гледаме? Заради теб изпуснах „Луи вехтошаря“.

— Ми добре, върви да го гледаш. Тъкмо ще хванеш края.

— Не искам края, искам да гледам целия филм.

Тя преглъща сълзите си и бързо тръгва към къщата.

— Това не е живот — заявява, обръщайки се на прага. — Това не е живот, постоянно да си нащрек, да се страхуваш.

Жорж прокарва ръка по лицето си, сяда на каменната пейка и вдига очи към небето. Те ли са виновни за това, че винаги трябва да се подчиняват? Имат ли избор? Никога не са могли да се противопоставят. А сега вече са стари. Двама старци, останали без капчица сили, с увиснали ръце, като празни ръкави на инвалид.

Мъжът дойде и отведе Том.

Не ги попита за мнението им…

Колко време мина, откакто двамата живеят с драмите и мъките на семейство Бурашар? Колко време стана, откакто това семейство им трови живота? Изяде ги без остатък, точно така! Всичко им отне. Заради тях той не се ожени, Сюзон и тя остана сама. Постоянно бяха заети да слепват обитателите на замъка, разбити на хиляди парченца. Семейство Бурашар чупеше всичко и оставяше след себе си само отломки. И не се трогваха, смееха се, надсмиваха се на всичко. Всички бяха от един дол дренки, нямаше нито един, който поне малко да спазва приличие пред хората.

Погледнати отвън, бяха красиви, притежаваха замък, имаха пари, високопоставени познати, скъпи автомобили, фини ръце с дълги пръсти, панталони с идеални ръбове. По-добре да си бях счупил крак или ръка, вместо да постъпя при тях да им прислужвам. Сякаш това не беше достатъчно, ами доведох тук и сестра си. Мислех си, че ще имаме лесен живот. Лесен живот, няма що! Старият Жюл, лека му пръст, не беше лош човек, но знаеше само да се изразява красиво и да си гледа кефа. Това му беше любимата дума. Кефя се, Жорж, кефя се. И ме тупаше по рамото, както потупват кучето за награда след успешен лов.

Беше представител на старата аристокрация, която предпочита да умре, вместо да се промени, да умре, вместо да се приспособи към новия живот. Употребяваше думи, извадени от някакъв стар речник, нахвърляше ги без ред, разкрасяваше ги, раздуваше ги, излъскваше ги, но ако се опиташ да вникнеш в смисъла на тези дрънканици, кънтеше на кухо. Да мислиш е изморително, а Жюл дьо Бурашар държеше най-вече да си живее живота, без да се напъва.

Ставаше рано, правеше три упражнения пред отворения прозорец на стаята си, бръснеше се, завързваше грижливо подбран ефирен шал около врата си, слизаше в трапезарията да си изпие чая, наведнъж гаврътваше първата чаша, хапваше препечена филийка с масло и конфитюр от боровинки, варено яйце, резен бекон. Слагаше си ловджийското яке, обуваше гумени ботуши, нарамваше една пушка, нахлупваше филцовата си шапка и се провикваше колкото му глас държи, отивам на лов.

Стигаше до курника, стреляше във въздуха няколко пъти, колкото да уплаши кокошките, прихваше развеселен от разхвърчалата се перушина и слама, проверяваше дали има снесени яйца, прибираше ги и се връщаше в господарския дом с обичайното изтъркано твърдение, колко силно мрази селото. Но аз мразя също толкова силно и града, драги ми Жорж, къде да се преместя да живея в такъв случай? А? Можете ли да ми кажете? Вие сте щастлив човек! Вие сте от онези простодушни хорица, които се чувстват щастливи, където и да ги сложиш. Липсата на мисъл е опиумът на народа. Ех, как ви завиждам само… Запалихте ли камината?

Отиваше да се настани в салона с кучетата по петите, помолваше за втора чаша чай и потъваше в четене на колонката със светски клюки във „Фигаро“, която коментираше, докато чакаше да стане време за обяд. Смееше се гръмогласно, произнасяйки сричка по сричка: това е направо у-ди-ви-тел-но! Сме-хо-твор-но! Буквално комично, ще се пръсна от смях, невероятно! Ако беше раздразнен или изнервен, ругаеше: бесен съм, гневен съм, яростен съм, ще избухна.

Винаги едно и също. Наближеше ли обед, Сюзон отнасяше таблата с чая, слагаше още цепеници в камината. Той оставяше вестника и разпитваше за новините в градчето. Кой с кого спи? Коя от кого е забременяла? Ами онази малката сладка Силвиан все още ли не е омъжена? Бих й казал една-две думи на тази маймунка! А Фернанд? От кого е детето? Така и не се разбра ли? Сигурно е някой от сезонните работници. Добре, че е успяла да го хване, защото не се редят на опашка за нея! Трябва да го е прилъгала някоя нощ, когато бедният човечец е бил готов на всичко, само и само да си намери някоя да му бутне.

Сюзон мълчеше, пламнала от смущение.

— Драга ми Сюзон, вие няма да се оставите да ви надуят корема по този начин. Не сте достатъчно привлекателна, за да си дават труда да ви се подмилкват. Косата ви влиза в очите, толкова сте нискочела. Имате вид на недооблизано биче. Можете да спите спокойно, никой няма да дойде да ви опипва…

Сюзон отдавна трябваше да се е върнала в кухнята и да приготвя обеда, но стоеше мирно като войник.

Той правеше малка пауза, кръстосваше и прекръстосваше крака, потупваше по главата някое от кучетата и продължаваше:

— Понятие си нямам откъде да ви подхвана, ако случайно ми хрумне подобна мисъл… Виждал съм ви единствено да превивате гръб, виждал съм и ръцете ви, когато сервирате на масата. За мен представлявате само някакво туловище и две ръце. Не е ли страхотно за-бав-но? Аз говоря на едно туловище! Туловище, което на всичко отгоре гласува! Вашият глас е равностоен на моя, не ви ли се струва глу-па-во? Няма вече благоприличие в наши дни. Няма вече йерархия. Французите искат равенство, само равенство. „Хората се раждат равни и още на следващия ден престават да бъдат равни.“ Не съм го казал аз, казал го е един човек на име Жюл Ренар. Бих могъл и аз да го кажа, ако се бях родил преди него. Още един, който неучтиво ме е изпреварил. Погледнете ме. Аз, Жюл дьо Бурашар, съм роден за артист. Навремето написах няколко нелоши кратки пиески, които така и не видяха бял свят. Не, пуснаха ги един път в някакво местно списание и бях отличен с поощрителна награда. Не първа, не втора награда, а поощрителна! Никога повече не повторих, не желаех да бъда у-ни-жа-ван от жури, купено с пачки пари, с обещание за безпаметен гуляй или със закръгления задник на някое момиче. Работата е там, че съм наясно с тези нагласени церемонии. По дяволите гения, да живеят договорките… Оттеглих се. С достойнство. Отдадох се на изкуството на безделието, на несполуката. Да се провалиш във всичко е също изкуство. Аз го практикувах усърдно и се влюбих в моя провал. Това не е ли у-ди-ви-тел-но?

— О, господине, не говорете така. Сам се обиждате.

— Всичко край мен отива на провала, замъкът ми се руши, разпродавам земите, горите, фермите, но, скъпа Сюзон, аз обичам този провал, харесва ми да е пълен, славен, блестящ като слънцето над Наполеон при Аустерлиц. Нрави ми се мисълта да понасям този провал хладнокръвно, без да проливам сълзи. Без да го драматизирам. Ненавиждам хората, които излагат на показ мъката си, за да си придават важност. Аз провалих живота си и какво от това? Живея с приятното чувство на съмнение, че може би, ако бях пожелал, щях да съм успял.

Все една и съща тирада, без съществени промени. Най-важното беше да не го прекъсва.

— И ето ме сега! Затънал в тази къща с вашето туловище като единствена гледка. На теория би трябвало да се срамувам, но на практика се чувствам в естествената си среда, като риба във вода. На теория разбирам мизерното ви съществуване, изпълнено с лот, болка, обезличаване, на практика не бих издържал на вашето място и половин минута…

Сюзон продължаваше да стои чинно, без да е сигурна, че разбира докрай приказките му. Аз подслушвах зад вратата, готов да се намеся, ако му скимнеше да се държи непристойно с нея. Чувствах се отговорен. Бяха я наели да върти кухнята, а се оказа момиче за всичко, длъжна да слуша дрънканиците на един некадърник. А и аз се оказах в същото положение.

Жюл дьо Бурашар продължаваше:

— Искате ли един реторичен пример, драга ми Сюзон? Ето, да вземем жена ми…

Красиво растение от Севера, тя се рее над земята и не принадлежи на нищо и на никого. На мен ми допадна този вакуум, тази мимолетност. Ева ефимерната, комично, не намирате ли? Толкова бях заслепен, че й дадох името си, герба, родословието си. Тя беше висока, слаба, светла, сякаш постоянно потънала в сън. Наричах я моята Спяща красавица. От какво се интересува? Понятие нямам. Понякога дори се питам дали не е глупава.

На това място Сюзон свеждаше очи. Тя питаеше нежност към Ева дьо Бурашар. Не пропускаше да метне шал на раменете й, когато тя ставаше от сън, мажеше с масло филийките й, четкаше косата й, слагаше й малко парфюм на китките. Можеше да обхване талията й с две ръце.

— Така че… изключено е да гледаме на живота по един и същи начин. В това се състои проблемът на повечето хора, ние ги възприемаме от нашата, а не от тяхната гледна точка. Трагична грешка. От друга страна, какви невероятни усилия са нужни, за да се поставим на мястото на другия!

— Господине, ако желаете обедът да стане готов навреме…

— Да се върнем на жена ми… Какво харесвам у нея? Ароматът на парфюма й, гъвкавия силует, това, че не заема много място, че не е досадна. Харесва ми лакът й за нокти. Нейната изисканост. По-добре да не повдигаме капака, но тя умее да създава подобно усещане. Хвърля прах в очите, както се изразяват простаците. Само не ме питайте какво има в главата. На теория я разбирам, но на практика — не. Тя заминава, връща се, понякога отсъства от дома месец или година. Какви ги върши през това време? Тайна. Дари ме със син, единственото нещо, в което успяхме. Поне за него съм сигурен, че е от мен.

Докато Андре беше още жив, бе прехвърлил върху него всичките си очаквания за благородни наследници. Прощаваше му всички капризи, затваряше очи за неговата разпасаност. Смъртта на Андре го смаза, но не промени и на йота поведението му.

— Андре… той беше моята надежда, моята светлина. Бях влюбен в сина си. Шокирах ли ви? Той имаше всичко и животът си го взе обратно. Как искате да имам желание да живея след такова ужасно изпитание?

На това място на тирадата Сюзон се осмеляваше да направи плаха забележка:

— Но нали ви остана Леони.

— Дъщеря ми? Най-красивото нещо в нея са очите й. Същите като на майка й. Удавени в синевата на фиордите. Иначе е плоска като дъска. Дали е моя дъщеря наистина? Не знам. Честно казано, тази загадка й придава определено очарование. Зачеването й си остана тайна за мен. Иначе е по-скоро прозрачна, не намирате ли?

Той виждаше толкова рядко Леони, че забравяше да я чака за обяд. Избутваше чинията, чашата, приборите й в края на масата. Тя търсеше мястото си с поглед. Той прихваше да се смее, забравихме те! — подмяташе. Забавно, нали? Понякога двамата с Андре се заяждаха с нея. Задаваха й някакъв въпрос: „Я ми кажи, малката, питаше бащата, за коя страна казваме, че е покривът на света? Андре, ти знаеш, затова си мълчи!“. Леони забиваше нос в чинията, измърморваше, не знам. Бащата и синът се смееха и отсичаха, затова жените никога няма да са равни на мъжете, защото имат малко мозъче! Забавляваха се да й задават и други въпроси, тя се свиваше на стола си, не смееше да се докосне до чинията. Сюзон я отнасяше в кухнята да я притопли. Леони прекарваше повече време с нас в сервизните помещения.

 

 

Една година след смъртта на Андре, Леони каза на баща си, че Рей й е направил предложение за женитба. Този ден тя приличаше на войниче, което заминава за фронта. Погледна баща си право в очите и заяви, той ме обича, аз го обичам, ще бъда щастлива с него. Жюл дьо Бурашар прихна да се смее и се провикна: „Този извънбрачен мелез!“, след което престорено потъна в размисъл и отговори, че на теория не може да се получи, понеже момчето е селянче, но на практика тя е свободна да прави каквото пожелае, това е нейният живот, всеки си има съдба и той няма да се опитва да я разубеждава. Нашият земен път напомня на галерия, прокопана от къртица. Ние се придвижваме от една дупка към друга, слепи и глухи. Всеки си избира своята галерия.

След това изказване той напълно изгуби интерес към темата. Синът му беше мъртъв, жена му го бе напуснала, повече ни се чу, ни се видя, дъщеря му се готвеше да сключи неравен брак, така върви светът!

Леони не проумяваше дългите речи на баща си. Наблюдаваше го, озадачена, също както някога бе наблюдавала брат си. Израсна на самотек, благодарение на грижите на моята добродушна Сюзон, която й четеше приказки, сетне сладникави романи, които винаги имаха хубав край.

— Красиво е, Нани, красиво е като мечта — заявяваше тя, облакътена на масата, подпряла глава на ръката си.

— Така е, моето момиченце, ти също ще изживееш тази мечта някой ден. Всеки има своя мечта, която го чака някъде.

— О, да! — отговаряше Леони. — Той ще е красив, смел и никога няма да ми се кара.

Тя не отделяше очи от майка си и баща си и се свиваше, когато повишаваха тон.

Една вечер, трябва да е била към дванайсетгодишна, добре си спомням въпросната вечер, защото на другия ден Ева дьо Бурашар си тръгна, за да не се върне никога вече, та онази вечер имаше празник в замъка, на който бяха поканени всички благородници от околността.

Жените носеха широки копринени блузи, които разкриваха раменете им, пушеха дълги цигари. Мъжете бяха във фракове. Жюл и Ева дьо Бурашар посрещаха гостите, изправени в подножието на стълбището към големия салон, и си говореха през зъби, без да престават да се усмихват. Той, изпъчен в черния си фрак, гледаше в пространството пред себе си, а в усмивката му припламваше злобно пламъче. Но да, Ева, обичам ви, просто ви обичам пестеливо, това е.

Седнала под палмата на първото стъпало, Леони чу думите на баща си. И сякаш се задави с рибена кост. По-късно се питаше дали това означава, че я обича, понеже имат общи пари? Че ще им струва скъпо да се разведат? Или че я обича, спестявайки пари, както се слагат пари в касичка, която не бива да се чупи? Тя си представяше как баща й пресмята, старае се да не прави големи разходи, виждаше го като някакъв дребен счетоводител, който си казва, днес петдесет стотинки за любов, утре четирийсет, не бива да надхвърлям цената на франзелата. Тази мисъл я караше да се страхува. Страхът се бе загнездил като черна хлебарка в гърлото й и толкова дълго престоя там, че тя започна да говори с пресипнал глас, все едно неуспешно се опитваше да преглътне, или сякаш търкаляше в устата си кокалчета.

На сутринта след празника майка й замина. Оставила бе някаква бележка на английски на масичката в антрето.

Този път бе заминала завинаги.

Откъде знам всичко това? Леони разказала на Сюзон, която няма тайни от мен.