Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Muchachas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми(2015)
Корекция и форматиране
NMereva(2018)

Издание:

Автор: Катрин Панкол

Заглавие: Muchachas

Преводач: Румяна Маркова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 24 ноември 2014

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Здравка Букова

ISBN: 978-619-150-465-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2691

История

  1. —Добавяне

Казваше си, това е загадка. Трябва да сглобя пъзела, като в криминалните романи. Защо мама се е примирила? Защо е предала и мен? Какво е скъсало пружината и пречупило волята за оцеляване, нетърпимостта към мерзостите?

Когато влезе в пубертета, започна да разпитва Сюзон и Жорж. Двамата дълго време бяха работили в дома на дядо й Жюл дьо Бурашар. Сюзон помагала в кухнята, Жорж бил момче за всичко. Сюзон била едва шестнайсетгодишна, когато постъпила. Тъкмо тогава се родила Леони и Сюзон я отгледала — хранела я, къпела я, бършела й носа… Напуснала господарския дом след смъртта на Жюл. Двамата с Жорж се настанили във фермата.

Жюл им я завещал в знак на благодарност за добрата им служба.

„Защо Рей е лош?“, питаше Стела, без да посмее да продължи. Жорж не отговаряше. Тя упорито повтаряше: „Защо, защо?“. Той само поклащаше глава и с въздишка казваше: „Ти сама трябва да решиш дали искаш да бъдеш щастлива. Ако искаш, ще намериш достатъчно сили. Ако решиш да се съпротивляваш, ще победиш. Някои предпочитат ролята на жертва, а други решават да се справят въпреки всичко. Да вземат нещата в свои ръце“.

Не беше много сигурна, че е в състояние да го стори.

Вечер Рей идваше в леглото й, а когато имаше буря и гръмотевиците заглушаваха виковете й, докато той издевателстваше над треперещото й телце, тя си повтаряше: „Ще полудея, искам да умра“.

По това време престана да го нарича татко.

След първия път, когато го чу да отваря вратата на стаята й.

— Мама болна ли е? — попита, отваряйки очи. — Да не се е случило нещо с мама?

— Не, глупачето ми…

Говореше й с нежен глас, мед капеше от устата му, дотогава не й бе говорил с такъв тон.

— На работа ли отиваш? Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене?

Винаги си носеше закуска, когато отиваше да гаси пожари или да изважда пострадали и ранени от колите им след катастрофи на пътя. „Опасността отваря апетита“, казваше. Будеше майка й посред нощ, караше я да му направи сандвич с шунка и краставички. „Не забравяй краставичките, защото…“, и вдигаше ръка, готов да я удари.

— Не, не, не отивам на работа, хайде, легни, спокойно, остави на мен.

Бе мушнал ръка под горнището на пижамата й и притиснал с другата устата й. Тикаше пръсти в устата й, очите му се приближаваха, в тях проблясваха странни, безумни пламъчета. Устата му също търсеше нейната, докато продължаваше да й говори с мазен, подкупващ глас:

— Следващия път ще си облечеш някоя хубава нощница, нали? Ще ти купя една красива нощничка, за да може Рей да се забавлява с теб. Не искаш ли да се забавляваме? Аз зная разни весели игрички.

— Татко, остави ме, ако обичаш. Бях заспала…

— Хайде сега, не се преструвай. Хубаво е, ще видиш, даже е много хубаво, всички жени обичат тази работа, ще ти бъда първият, после ще ми благодариш… Вече си голяма, само не ми казвай, че досега не сте си играли на чичко доктор с някое момче!

Ръката му слезе надолу, постави я на корема й, галеше я, о, какво хубаво малко коремче, толкова е сладко, ще го изям! С другата разкопча копчетата на долнището на пижамата й, смъкна го към коленете й, разтвори краката й, пъхна ръка между тях.

— Не! — извика тя. — Татко, не прави това…

— Не викай, не понасям крясъци!

— Татко! — извика тя отново.

Майка й щеше да чуе и да дойде. Майка й щеше да я защити.

— Млъквай де! Мамка им на тия тъпи жени! Знаят само да циврят, да хленчат и да се оплакват!

— Татко… — умоляваше го тя, стягайки цялото си същество, за да не проникне в нея, борейки се с всички сили.

— О, писна ми! Аз не съм ти баща в края на краищата. И аз имам право.

— Ама, татко…

— Аз не съм ти баща, това е! Разбра ли или трябва да ти обяснявам надълго и нашироко?

Пръстите му като железни куки деряха бедрата й.

— Не си въобразявай, че не съм те виждал как се кълчиш пред очите ми, малка курво. Предизвикваше ме и както виждаш, дойдох! И престани да хленчиш… Стига си разигравала комедии.

И тъй като тя продължаваше да се бори, той я удари по носа, по устата, по главата, тя вдигна ръка да се предпази и той се възползва, за да проникне в нея със силен тласък.

Помисли, че разпаря корема й с нож.

Оттогава престана да го нарича татко.

 

 

Как бе успяла да продължи да живее, да става сутрин, да ходи на училище, да си пише домашните, да говори с Виолет и Жюли, без дума да пророни, без да им се довери?

На сутринта майка й не я целуна, избягваше погледа й, въртеше се около масата, приготвяше закуската, сновеше из кухнята с каната с кафе в ръце, не я свърташе на едно място.

Отиде на училище. На всяка крачка усещаше прерязващата болка от ножа, забит в слабините й. Изкара часа по история, по английски, по природни науки и наука за земята. Записа в тетрадката какво им дадоха за домашно. Отговори на въпросите на преподавателя. Яде огретен от макарони в стола, изпи една оранжада. Недоумяваше как все още е жива.

Но умът й не можеше да забрави.

И все пак продължи напред. В това бе голямата загадка.

Искаше да накаже тялото си.

Опъваше до болка косата си, залепяше я на черепа с шноли, връзваше я с ластик. Изрязваше миглите си с ножичка за нокти. Хапеше устни до кръв и те се покриваха с корички. Гризеше си ноктите. Дъвчеше храната, но не я гълташе, а я изплюваше в ръка и я слагаше в джоба си. Искаше да няма гърди, дупе, да няма онази дупка между краката, да няма нищо, което да привлича ръцете на Рей. Искаше да стане невидима. Никой не пожелава някаква торба с кокали, нали?

Изтощаваше тялото си. Тичаше като бясна. Твърдеше, че искала да се запише за маратона. Сюзон въздишаше дълбоко: „Човек тича така, когато иска да се спаси от нещо, не съм ли права?“.

Сюзон и Жорж никога не заключваха портата на фермата. Голяма къща с пристройки. Понякога Стела яхваше колелото и отиваше да спи при магаретата или под дърветата. Беше си харесала едно силно разклонено дърво, на което си измайстори нещо като площадка. Там се приютяваше нощем. Сама под звездите, можеше да спи спокойно. Той нямаше как да я открие. Можеше, разбира се, да влезе в стаята и да види празното легло. Щеше да си отмъсти някоя бурна нощ, но тя събираше сили за нея сред здравите клони на своето дърво. Понякога стягаше такъв студ, че кожата й сякаш се свиваше и ставаше тънка като цигарената хартия, която Жорж употребяваше. Защо ли беше казал, че не й е баща и че няма да седне да й обяснява? Така ли е наистина? С Рей никога не се знаеше. Той бе способен да наприказва какво ли не. За да се забавлява, за да нарани. Но ако той не ми е баща, тогава кой е моят баща?

Слушаше вятъра, нощните шумове, съзерцаваше звездите и се унасяше в сън, обгърнала с две ръце розовата си пухенка, с шапка на главата и дебели чорапи на краката. По изгрев-слънце ставаше и поемаше обратно с колелото, разминаваше се със Сюзон и Жорж, тръгнали към стопанските постройки да се грижат за животните. Махаше им с ръка, без да спира. Прибираше се вкъщи, сядаше да закуси, вторачваше се в Рей и не отместваше очи от него. „Наведи очи или ще те цапна!“, крещеше той.

Но не изпълняваше заканата си. Крещеше, но не я удряше. Тя се опитваше да го фиксира все по-дълго, упражняваше издръжливостта си. Очите я заболяваха, но не се предаваше. Беше отбелязала една точка. Жорж има право, аз решавам дали ще съм жертва или не, вземам нещата в свои ръце. Забиваше очи в неговите и той свеждаше поглед.

Тя пиеше кафето с мляко, виеше й се свят, опиваше се от първата си победа. Беше забила първия пирон. Беше го сторила, без да крещи, без да удря, без да вади нож.

 

 

Никога не отвори дума за това пред майка си.

Двете се гушеха една в друга, когато останеха сами вкъщи. Галеха се по косата, докосваха се с върха на носа, с ръце, целуваха се, гъделичкаха се, за да се разсмиват, прегръщаха се, въздишаха.

— Ти си малката ми златна звезда, малката ми щастлива звездица — казваше Леони, навивайки на пръсти русите, почти бели кичури на Стела.

Един ден, след като прекара нощта на дървото, почерпила достатъчно сили от него, Стела се прибра вкъщи, протегна ръце, все едно бяха дълги, здрави клони и се обърна към майка си.

— Как успяваш да сподавяш виковете си? Да продължаваш да стоиш тук?

— Защото имам теб. Ти си моята голяма и моята малка любов…

— Той защо се е оженил за теб?

— Въобразяваше си, че се е оженил за чудесно момиче, а се оказа, че се е излъгал.

— Но ти наистина си страхотна жена!

Майка й поклати глава с усмивка. Русата й фина коса ограждаше красивото й лице. Продължи да клати отрицателно глава: „Не, не съм страхотна жена“.

— Тогава той нищо не разбира от любов.

— Или не я вижда по същия начин. Има хиляди начини да виждаш любовта.

— Но в любовта има сърце. Той няма сърце.

Говореше, сякаш беше сама. Изричаше думите на глас, за да се чуе, да се увери, че не сънува. Защото се случваше да си каже, че е кошмар, че ще се събуди, а не искаше да е кошмар, искаше да е реалност, за да поведе борба срещу нея. Никой не се бори с призраци, нали?

— Да желаеш другия означава ли да го обладаеш насила? — питаше Стела. — Като магаретата с магариците? На това ли му казвате правя любов?

— Не. Преди това има толкова много и най-различни неща, има нежност, усмивки, смехове, шепот, докосване… правенето на любов не е само секс, пот, търкане на кожа в кожа, много е сложно за обяснение, мило мое дете.

— Но ти знаеш! Ти обясняваш много добре.

— Нищо не знам. Въобразих си, че знам, беше много отдавна. Представях си неща, които никога не се случиха. Сякаш живеех покрай живота. Не съм нормална, това трябва да е обяснението. Малко ми хлопа дъската. Рей е прав. Не се вглеждай само във външните изяви, мила моя, в някои случаи той е прав, в други не, но има право да ме наказва.

Този ден бе разбрала, че боят не е единственият начин да унищожиш някого.

Искаше майка й да млъкне, постави ръка на устата й, за да сложи край на тъгата, която извираше от нея.

Слушаше какво говорят Виолет и Жюли. Питаше се дали и те познаваха болката от забития в тях нож? Гледаше техните бащи. Забиваше очи в техните очи, за да види дали и те ще отстъпят.

Те не отстъпваха.

Тъкмо обратното, господин Куртоа, учуден от дързостта й, от студения й, упорит поглед, я подпитваше, подканяше я да говори и тя си спомни безмълвното обещание, което му бе дала една вечер. Беше му казала „да“ с очи: „Да, обещавам ви, че той няма да ме нарани, няма да се дам, няма да му позволя да ме смаже“.

Пред господин Куртоа тя свеждаше очи.

 

 

Беше скрила една вилица под възглавницата си и когато Рей се приближеше, го заплашваше: „Ако ме докоснеш, ще я забия в окото ти!“. Той се смееше, изтръгваше вилицата от ръцете й и я хвърляше на пода.

Тогава тя смени вилицата с джобно ножче. Отворено, готово за нападение. Но той беше хитър, с една ръка я държеше, а с другата ровеше под възглавницата, преди да легне отгоре й.

Тя не се предаваше.

За да я накаже, една нощ я преби от бой. Ръката му се вдигаше и спускаше в тъмното, „Ще те пречукам, ще ти избия от главата желанието да се правиш на храбро войниче“. Удряше, без да си поеме дъх, а тя стискаше зъби и се опитваше да стои с изправена глава. Тази нощ й спука тъпанчето на лявото ухо. После и на дясното. Ударите кънтяха вътре в нея, но не ги чуваше. Сякаш беше увита в топка памук. Наоколо цареше пълна тишина. Виждаше устните на Рей да се движат, челюстите му да подскачат нагоре-надолу, но не долавяше никакъв звук, беше почти комично. Разсмя се гръмогласно и Рей побесня още повече, ударите заплющяха още по-безмилостно и понеже тя притискаше ушите си с ръце, той продължи да я зашлевява ту от едната страна, ту от другата. Бум, бум, кънтяха ударите в нея, като удари по тъпан, но тя не ги чуваше.

Сутринта на закуска все така не чуваше. Почукваше с лъжичка по купичката, нищо. Виждаше устните да се движат, но до нея не достигаше никакъв звук.

Скоро нямаше и да усеща нищо, казваше си.

Научи се да чете по устните.

Защото глухотата й продължи доста време.

Престана да ходи на училище.

Училищният лекар недоумяваше.

— Може да е инцидент, свързан с процеса на съзряване, откога имаш менструация? — попита той, мърдайки смешно с устни.

Тя прихна да се смее.

— Върни се на училище, ще говоря с преподавателите ти.

Преподавателите привикнаха да говорят бавно и на никого не му мина през ума да се смее на недъга й.

Все едно знаеха, че няма причина за смях.

Жюли й даваше записките си. В началото Стела ги четеше, но по-късно заяви, че нямало смисъл, всичко разбирала още в час. Виолет твърдеше, че само се правела на интересна. Да не си въобразяваш, че като се преструваш на загадъчна, ще впечатлиш момчетата? Лъжеш се жестоко, по-добре се постарай да ти пораснат циците, приличат на фъстъчета! Момчетата харесват сочните, закръглени и стегнати цици.

— Хич не ми пука какво харесват момчетата! — мърмореше тя.

Когато Жюли и Виолет изрязваха сърце с името си в кората на дърво, оставяйки достатъчно място, за да надраска някое момче инициалите си, тя си мислеше, че те нищо не разбират, че са глупави, че човек не трябва да чака ничии инициали, за да запълни живота си.

По купоните не позволяваше на момчетата да я опипват, да я целуват. Представяше си ги като отвратителни и лигави голи охлюви. Стоеше с гръб, опрян в стената, свила ръце в юмруци, с отесняла рокля, защото Рей не даваше пари на майка й да й купува дрехи.

Така или иначе, нямаше достатъчно голям бюст, за да се хареса на хлапаците, което я уреждаше.

 

 

И глухотата й я уреждаше.

Чуваше само това, което й изнасяше, и се затваряше в непроницаемо мълчание, колкото и да си чекнеха устата хората.

— Благодари на баща си! — каза господин Аврил, кривейки устни в клоунски гримаси. — По негово настояване те взех на стаж, защото не е лесна работа да вземеш на работа глух човек, прав ли съм, Рей?

Беше на шестнайсет, в десети клас, и трябваше да изкара едноседмичен стаж в предприятие. Г-н Аврил притежаваше дърводелски цех. Произвеждаше врати и прозорци и беше член на общинския съвет. Заедно с Рей.

— Да, кажи „благодаря“ на татко си — повтори думите му Рей с усмивката на благодетел, спасил от пламъците на пожара няколко малки дечица.

Протегна ръка и я придърпа плътно до себе си. Щипеше я, за да се усмихне и да благодари.

Трябваше да играе ролята на признателна дъщеря, нямаше начин.

На нормална и признателна дъщеря.

Бяха нормално семейство само за пред хората — например на 14 юли, когато отиваха на бала на пожарникарите и после гледаха фойерверките. Защото тогава Рей надяваше униформата на мил и любезен глава на семейство. Танцуваше с жена си, държеше я за ръка, държеше за ръка дъщеря си, безупречен съпруг и баща.

Тя отказваше да бъде безупречна дъщеря.

Предпочиташе да е грозна.

Съсредоточаваше се върху плана си.

Върху думите на Жорж: „От теб зависи да бъдеш щастлива…“, и върху следващия пирон, който се канеше да забие. Броеше пироните.

Една вечер във фермата, докато гледаха по телевизията с Жорж и Сюзон един стар филм, „Жюл и Жим“, тя се впечатли от актрисата, облечена в мъжки дрехи. Дебел мъжки пуловер, панталон и груби обувки. Героинята тичаше, придържайки с две ръце прекалено големия панталон. Беше си нарисувала мустаци с креда и бе напъхала косата си в каскет… Същата вечер помоли Жорж да й заеме някой стар пуловер, каскет и панталон. „На Жан Моро ли искаш да приличаш?“, попита той, докато ровеше в шкафа.

Не полюбопитства за причината.

Ако я беше попитал, щеше да му отговори. В главата й звънеше смехът на Жан Моро, усмивката на Жан Моро. Тази жена не се страхуваше. Напротив, въртеше мъжете на малкия си пръст. Командваше парада.

И се обличаше като мъж.

Когато я питаха в училище защо носи мъжки дрехи, тя споменаваше филма и добавяше, че в него се разказва историята на едно момиче, на което не му минават никакви номера и което забива пирони.

Обикновено никой не настояваше за повече обяснения. Сменяха темата, питаха я има ли добри оценки, доволна ли е. Говореха за времето!

Срамуваха се от подлостта си.

А тя се възползваше от гузната им съвест.

Закъсняваше за час, сядаше на първия ред, мятайки небрежно чантата си на чина. Рисуваше, докато учителят преподаваше. В стола си слагаше краката на масата. Влизаше в тоалетната на момчетата. През междучасията пушеше в училищния двор. Предизвикваше ги. Те мълчаливо й обръщаха гръб. Тогава тя ставаше зла. Заплашително мърмореше, дърпаше се, ако някой направеше опит да я докосне. Вечер заспиваше, кроейки планове. Представяше си като на филм хиляди начини на отмъщение, повтаряше непрекъснато кадрите в ума си и филмът неизменно имаше щастлив край. Този ден ще дойде със сигурност и трябва да съм подготвена. Окуражаваше се: „Няма как да предвидиш кога ще ти падне сгодният случай, но бъди готова да го хванеш със зъби, с ръце, с глава. Просто бъди готова. Като атлетите. Не се отпускай. С тази мисъл лягай и ставай. Ясно?“.

Ясно, добре.