Катрин Панкол
Muchachas (3)

Следобед е и кафе „Сабарски“ е безлюдно. Богатите и красиви госпожи продължават обеда си, запълват безделието си, обикаляйки по магазините, възрастните господа си подрямват, послушните деца се стараят в училище, а студеният вятър е принудил останалите да си стоят у дома. Гари сяда на една кръгла маса и оставя на мраморния плот бележника и мекото моливче. Сервитьорът в черна жилетка върху дългата бяла престилка му поднася менюто и се отдръпва леко, за да му даде време да си избере.

— Няма нужда — казва Гари нетърпеливо. — Знам какво искам. Чаша топъл, гъст шоколад с бита сметана и една schwarzwälder kirschtorte.

И спокойствие! Спокойствие и тишина, за да ги запълни с ноти. Господи, колко дразнеща може да бъде Ортанс! Той дърпа ли я за косата, когато тя е заета със скиците си? Целува ли я по врата, дори да умира от желание, когато сведената й глава зове за целувки, за ухапвания? Не. Той отстъпва и я съзерцава. Чака я да се обърне, да го забележи, да си спомни за съществуването му. Спомняш ли си как се казвам, пита той усмихнат, седнал на канапето. Аз съм предпочитаният ти любовник. Ортанс се изправя. По пълните й, съвършено очертани устни пробягва замечтана усмивка. Искрящите й очи са с цвят на топъл карамел. Гари, Гари Уорд, звучи познато… Той има желание да хапе устните й, но се въздържа, защото тя все още е обсебена от рисунката. Ще изчака, докато отново стъпи на земята и се предаде. Никога не бива да стои близо до нея. Тя е ненаситна. Внимателна и покорна нощем, непокорна денем. Докъде бях стигнал, когато седнах в таксито? Бях си изгубил нотите и бях бесен. Сега ще се върнат обратно. Прикоткани от пухкавата топлина на покривките, от дървената ламперия по стените, от скърцащия под стъпките под. Призракът на стария доктор Фройд броди сред шарлотите, сред планините бита сметана, пастите, бишкотите, целувките, сладкишите с бяла глазура, дебнейки за някой клиент, когото да привлече на своя диван. Аз не мога да ви бъда клиент, д-р Фройд, аз живея в разбирателство със себе си. Харесвам си се, не се надувам, не унивам, не се сравнявам с никого. Моето щастие е простичко: да съм такъв, какъвто съм. Погребах баща си, който ме беше отписал още от раждането ми, но който ми завеща замък в Шотландия в знак на покаяние. Все още не съм решил какво да правя с него. Баба изпрати бригада от работници, които укрепват стените и покрива. Тя не може да се примири с мисълта, че столетен замък тъне в разруха. Баща ми беше един немарлив самотник. Плюс това и алкохолик. Вярно е, че ускори часа на смъртта си. Трябва ли да се чувствам виновен за това, Зигмунд? Не ми се вярва. Срещнахме се за кратко един следобед.^[1] Твърде кратко време, за да създадем връзка. По какво детето разпознава баща си? Баща, който никога не е познавало? Колкото до майка ми… Аз израснах с нея. Тя беше единствената ми компания. Моята вярна посока, моят компас. Тя ме отгледа, като непрекъснато ми повтаряше, че съм истинско чудо. Че не било важно, ако не зная колко прави едно плюс едно, или къде се намират Новите Хебриди. Но не дай боже да се осмелях да покажа непочтителност към нея, бум, получавах шут отзад и бях отпращан в стаята ми. Тя ме научи да закрилям жените и да разбивам майонеза с вилица. Един ден се наложи да се разделим. Беше болезнено. Избягах в Ню Йорк, след като я изненадах в леглото с преподавателя ми по пиано. Сега ни свързва нежна обич. Никога не ми е в тежест и ме обича отдалече, понеже живее в Лондон. Хилите се подигравателно? Не ми вярвате? Истина е. Гледайте си работата.

В дъното на залата има бар от тъмно дърво с кафемашини, вдигащо пара мляко, на ламаринения плот са наредени буркани с какао и кафе. Гари разпознава зад бара едно момиче, с което са в един курс. Сигурно работи, за да си плаща следването. Как й беше името? Някакво супернеподходящо име. Име на гръцка нимфа, лепнато на това върлинесто момиче с миша физиономия. Слаба, бледа, нерешителна, с опъната назад рядка черна коса, сплетена в гърчава плитка, големи щръкнали уши, едър нос над остра муцунка, разкриваща млечни зъбки. Име, облечено в древна туника. Атина, Афродита, Персефона? Не, не, беше нещо друго.

Объркващото в това лице бяха очите, огромни, изпъкнали, черни, напомнящи очите на подгонено животно, което стои нащрек. Така си представям някоя стара мома, героиня от роман на Джейн Остин. Тя никога не си намира съпруг и пие чай в стаята си, докато племенниците й бъбрят долу в салона. Но тази тук е прекалено млада, за да я причислим към старите моми. Ако се вгледаме по-отблизо, ще открием на лицето й израз на любезно равнодушие. Сякаш ни казва, не ме гледайте, все едно ме няма. Или, имам други занимания, не настоявайте. Но очевидно не страда от това положение. Да, точно така, решава Гари, едно грозновато момиче, което въпреки това деликатно ви показва вратата. Сигурно носи дълго кафяво палто, закопчано до брадичката, и гумени боти. Сега вече си я спомням…

Един път седмично студентите от Джулиард Скул свирят пред своите колеги. Сред публиката се промъкват агенти, професионални музиканти в търсене на бъдещи таланти. Познават се по това, че говорят на висок глас и вдигат шум. Въпросната вечер тя изпълняваше първа част на концерта за пиано и цигулка от Чайковски. Публиката слушаше, затаила дъх. Нямаше шум от столове, покашляния, всички до един следяха омаяни песента на лъка, протегнали вратове към гръцката нимфа с лице на мишле. Неочаквано, в мига, в който лъкът прекъсна полета си и закова очарованата публика на върха на музикалната фраза, извисена в очакване да я отнесе следващата вълна, Гари се взря в девойката и откри, че тя бе красива, интригуваща, вълнуваща. Лицето й сияеше, сякаш изпъстрено с парченца яспис в розово, златисто, кобалтовосиньо, яркожълто. Ореол от играещи светлини. Израз на дълбока наслада осветяваше лицето й. С брадичка върху цигулката, тя беше заменила кожата на грозницата с грациозната поза на икона, с порозовели страни, трепкащи ноздри, почти болезнено издължени черни вежди, а ъглите на устните й конвулсивно помръдваха, сякаш обладани от необуздано удоволствие. Тя свиреше и те я слушаха, онемели. Превръщаше ги в безсилни, безсловесни джуджета, сгърчени на столовете.

Той се беше развълнувал. Бе потиснал желанието си да стане и да отиде да я целуне по устата. Да вкуси малко от цвета й. Да я обича и да я закриля. Защото знаеше, че когато фразата замре, когато в залата настъпи тишина, тя ще се върне към ежедневния си грозен вид. Обезглавена статуя. Искаше му се да може да я задържи високо във въздуха, да запази ефимерната й красота. Да се превърне в магьосник и да продължи възвишената песен на цигулката.

Онази вечер гръцката нимфа направи фурор. Аплодираха я, станали на крака. По-добре е да я слушаш със затворени очи, изхили се един студент, седнал зад Гари, когато цигулката притихна и тя се поклони, разтреперана, леко прегърбена. По врата и деколтето й бяха избили червени петна. Той се бе обърнал и го бе застрелял с поглед. Нещастен некадърник! Жалко, че вече нямаше дуели, защото щеше да го предизвика незабавно! Някакъв рус младеж с кукленско лице и ококорени очи, който говореше, потупвайки се по джобовете. Истинска реклама за хуманизирано мляко. Какво правеше дръвник като него в тази зала? Той не я заслужаваше. Калипсо! Името й беше Калипсо. Любимата на Одисей. Него единствен, бленуващ за родния край, за съпруга/светлата нимфа Калипсо напразно задържаше силом/там в пещерата дълбока с надежда съпруг да й стане^[2]. Дъщерята на Атлас, която държи Одисей на острова си в продължение на седем години и накрая със съжаление го освобождава и дори му помага да построи сала, с който да отплава. Сал — сол. До, до, ми, сол, ла, си, до, до диез. Да, точно така! Гари грабва молива и подрежда нотите на петолинието. Моливът препуска бясно, нотите звучат в ума му, той ги хваща, подрежда ги, половини, цели, четвъртини, осмини, шестнайсетини. Щастлив, заслепен, избавен. Вече не стъпва по земята. Лети, стиснал в ръце огромен сак с ноти, които разхвърля по петолинията. Ръката му не се движи достатъчно бързо. Листовете на бележника се отгръщат бавно-бавно. Най-накрая успява да хване мелодията, която го бе обсебила. Тя скача, побягва, полита, той се втурва след нея, настига я и се хвърля отгоре й. Тя се бори, иска да избяга, той я сграбчва за раменете и здраво я приклещва. Останал без дъх, изпуска молива, изтощен. Обзема го желание да стане, да разцелува сервитьора с черната жилетка, който му носи горещия шоколад и парчето шоколадова торта, обилно покрито със сметана и украсено с черешка. Нахвърля се на тортата, на шоколада със сметаната, налапва едното, жадно потапя устни в другото. С три бодвания на виличката омита чинията, изпразва чашата и усмивката му се допълва от чифт бели мустачки.

Колко е хубав животът, колко е пълен, цялостен! Щастие от ноти, бликащи от небето или по-скоро от сала на Одисей. Бляскаво веселие и ликуващи фанфари! Имам нужда от устни за целуване, от ухо за разказване, от очи за следене на подскачащото камъче по водата. Ортанс! Къде е Ортанс? Какво ли прави? Защо ли я няма? Отдавна трябваше да е пристигнала. Да е влязла в кафето и да е седнала на черния стол. Бясна, но тук и сега. Почти бяха стигнали, когато я заряза в Парка. Сигурно се цупи и си го изкарва на сухите листа, ритайки ги ядно. И аз щях да съм бесен, ако ми се случеше подобно нещо!

Тази мисъл го разсмива. Обляга се назад на стола и се залюлява на задните му крака. Опипва джоба си за телефона, не го намира, вероятно съм го оставил вкъщи. Непрекъснато го забравя. Не обича тази връзка, която го държи прикрепен за света, без изобщо да го желае. What a drag! Колко по-добре си живее без тази досада.

Момичето с име на нимфа чува смеха му.

Изправено зад бара, то учудено се взира в него. Той се покланя и без да става, прави реверанс с изражение на щастлив човек. Тя му се усмихва и усмивката я озарява, изпълва я с нежна грация. Устните й потрепват в израз на топла съпричастност. Механично бърше някаква чаша. Може да го е шпионирала, скрита зад кафемашините. Отгатнала е лудешките му мисли, тайно се е молила заедно с него да открие нотите. Ето как половините, четвъртините, целите, осмините и шестнайсетините са се излели в малкия черен бележник. Ка-лип-со, произнася той бавно и шепнешком. Божествената. Тя се изчервява и свежда глава. Приема комплимента като лавров венец.

Това момиче е пълна загадка, казва си Гари, няма тяло, няма крака, едва докосва земята. Жена без кости, с две криле на гърба. Тя се изправя и отново се взира в него. Пак бърше същата чаша с бавно и нежно движение. Очите й са впити в неговите. До, до, ми, сол, ла, си, до, до диез, припява той отчетливо, отделяйки всяка нота. Тактува с десния си показалец, а тя вдига кърпата и сякаш също тактува, местейки се от крак на крак зад бара. Ре, фа, ла, сол диез, повтаря тя безмълвно. Устните й беззвучно потрепват. Изпълнява мелодията наум. Той я слуша, чува себе си. За него е странно, но същевременно абсолютно нормално да разговарят по този начин. Иска му се да сподели с нея чувствата си, да й поднесе в дар безумното удоволствие, което го изпълва, прелива в него и с което не знае как да се справи. Внезапно се оказва обзет от емоция, която никакви долари не са в състояние да купят и с която никоя жена не може да се съревновава. Той е царят на Олимп и Зевс трябва да кротува.

С един скок се озовава до бара. Облакътява се на ламаринения тезгях, поглежда я и изтърсва, толкова съм щастлив, че открих нотите си, от сутринта ги преследвам, какво говоря, от една седмица поне. Лутах се, само да знаеш… Тя не казва нищо, не го разпитва, само го слуша. Широко отворените й очи попиват всяка негова дума. Има прекрасни очи, той не може да определи точно цвета им, черни със сребристи оттенъци, живак и олово, те сякаш ще се излеят всеки миг, разширяват се и го обгръщат. Потъва в погледа й. Тя го слуша така, сякаш всяка негова дума е наниз от прекрасни ноти. Сякаш той възражда огнения дъх във въздуха, грохота на прибоя, приспивния шепот на езерните водорасли. Слуша го с такова внимание, че у него се поражда желание да се доближи до нея и да долепи чело до нейното.

И после той замлъква.

Тя затваря очи.

Двамата стоят безмълвни.

Сервитьорът оставя сметката на бара. Сигурно е решил, че клиентът ще си тръгне, без да плати. Гари я грабва. Връща се на масата, пъха в джоба моливчето, бележника, оставя две банкноти от десет долара, леко кимва на нимфата Калипсо и излиза от кафе „Сабарски“ с мисълта, че току-що е изживял един идеален миг, толкова идеален, че почти го плаши.

Калипсо оставя чашата. Взема следващата. И абсолютно механично продължава да бърше.