Катрин Панкол
Muchachas (28)

Тази нощ тя най-после бе проговорила.

Тази нощ стана, отиде до прозореца и облегна чело на стъклото. Припомни си разговора им в ресторанта в Арецо, двойката влюбени жени, жената, която дава всичко и не умее да получава.

Филип дойде при нея. Съзерцаваха нощта навън и по едно време тя изрече:

— Когато ти казах, че съм грозна и мръсна…

Той кимна с глава да я окуражи.

— … можех да добавя… и почти удавница.

Той я изчака да продължи, да намери сили да го стори.

— Не обичам да говоря за това, защото всеки път плача и…

— Разкажи ми.

И тя разказа.

За деня в Ландите, когато майка й я бе изоставила насред бурното море. Тогава беше на седем години, Ирис на единайсет. Трите отидоха да плуват и бяха влезли много навътре в морето. Баща им, останал на плажа, не ги изпускаше от очи, разтревожен. Той не можеше да плува.

Бурята се разрази за секунди. Двете се вкопчиха във врата на майка си. Вълните ги блъскаха от всички страни, очите ги смъдяха от солената вода. Тогава Жозефин почувства как майка й я изтласква.

Анриет притисна Ирис под мишницата си и заплува към брега.

Жозефин видя майка й и сестра й да се отдалечават. Какво по-ярко доказателство от това, че не заслужава да бъде спасена. Тя се стегна, бори се, погълна литри вода, докато най-накрая успя да се измъкне от развилнелите се вълни и да се отпусне на брега, с лице, издраскано от пясъка, с полепнали водорасли по челото, с разкървавени ръце, плюейки и повръщайки солената вода, напълнила дробовете й, грозна и мръсна.

Но жива.

Оттогава измина доста дълъг път.

Въпреки вълните или по-скоро благодарение на тях.

Научи се да ги яхва.

Трябваше да се освободи от пясъка и водораслите, които я задушаваха и я омърсяваха.

Грозна и мръсна, грозна и мръсна.

Видя майка си за последен път на погребението на Ирис^[1]. Няколко дни след това й позвъни, искаше да получи снимки със сестра си, от детските им години, да ги сложи в рамка.

— И тя ми отговори… „Жозефин, не ми се обаждай повече. Аз вече нямам дъщеря. Имах една, но я изгубих“.

Обърна се към Филип.

— Това е. Вече знаеш всичко.

— Защо досега не си ми казала?

— Може би защото смятах, че тя е била права да спаси Ирис вместо мен. Когато дойдох на себе си, бях в прегръдките на татко и той ме отвеждаше далеч от майка ми, като я наричаше престъпница. Той наистина бе повярвал, че ще загина в морето. И аз също…

— Но ето те тук, жива и здрава, имаш пълното право да се гордееш със себе си.

— Вярваш ли? — попита смутено тя.

— Не вярвам, убеден съм.

 

 

Сега тя иска да си припомни още веднъж тази нощ.

Бе се осмелила да говори. Пред един мъж, пред нейния мъж.

Мъж, на когото се бе доверила, който я бе изслушал и който я чака на рецепцията на „Палацо Равица“.

Избърсва очи и се усмихва.

Взема си чантата, облича палтото, пъха ръце дълбоко в джобовете с решимостта на малък, храбър войник, който потегля на война.

Пръстите й влизат в разпраната подплата на единия джоб. Жозефин недоумява как е станало. Стига до дъното и пръстите й напипват хартийка, навита на тъничко руло.

Оказва се бележка от Зое: „Възползвай се от пътуването, маменце, отваряй широко очи пред красотата, радвай се на любовта, обичам те с цялото си лудо сърце“.

 

 

На 22 април вечерта Зое не се прибра вкъщи.

Александър се затвори в стаята си, след като повтори и на баща си, че нищо не знаел. Зое не била споделила нищо за намерението си за бягство, още по-малко за самоубийство или за запознанство по интернет. Беше блед, лаконичен, но не изглеждаше никак разтревожен.

Вареното на Ани изстина и се залои в чугунената тенджера. Тя го прибра в хладилника, подсмърчайки уж заради неоцененото ядене, но всъщност не искаше да признае, че плаче при мисълта, че може да не види отново Зое.

Филип дълго държа в прегръдките си Жозефин. Не можеше и да направи друго, защото тя нямаше сили да стои на краката си.

Престана да плаче, сълзите й пресъхнаха. Взираше се в пода с вид на бито животно.

Той я положи в голямото им легло и легна до нея. Тя трепереше, повтаряше: „Зое, детето ми, къде си?“. Накрая се унесе в сън, напълно изтощена.

 

 

Филип включи компютъра на Зое, влезе в историята на търсенията и попадна на сайт, който тя многократно бе посещавала.

В продължение на три месеца.

Откакто бе навършила шестнайсет години.

Така успя да открие следите на избягалата девойка.

Защото ставаше дума точно за бягство от дома.

Историята на търсенията проследяваше проучванията, които беше правила, задаваните въпроси, проверките. Най-накрая стигна до сайта на Гретна Грийн, селце на границата между Шотландия и Англия, прочуто със светкавичните брачни церемонии. Нещо като европейски Лас Вегас. Законовата възраст за сключване на брак в Шотландия е шестнайсет години. Сигурно Зое го бе научила от някоя съученичка и търпеливо си бе изработила план за действие. Беше спестявала и вземала пари назаем, купила бе два билета за влака до Гретна Грийн с прекачване в Глазгоу. Попълнила бе всички документи по интернет. В сайта се обясняваше, че трябва да си на шестнайсет навършени, да нямаш предишен брак, да си здрав физически и умствено, да нямаш роднински връзки с бъдещия си съпруг, да не си от същия пол, да имаш акт за раждане, за чужди граждани се изискваше и разрешение за брак, което се издаваше от съответното кметство.

„Как ли е успяла да се снабди с подобно разрешение? — недоумяваше Филип. — Дали не го е фалшифицирала? А може и Гаетан да е изработил две фалшиви свидетелства?“

Двамата с Гаетан са се срещнали в Лондон и са отишли в Гретна Грийн да сключат брак.

На другата сутрин Жозефин и Филип взеха влака за Шотландия.

В Гретна Грийн наеха кола. Обиколиха улиците на градчето, известно с бързите бракове още от 1754 година, от деня, в който един ковач свързал в брачен съюз в ковачницата си двама шестнайсетгодишни бегълци. Село, което се славеше като брачния Дисниленд на младоженците от цял свят. С къщички, напомнящи на тези на Снежанка и седемте джуджета, многобройни магазини за сувенири, табели, сякаш направени от пандишпан, и очарователни малки огради от жив плет. Фалшив декор, създаден, за да привлича туристи и да им смуче парите.

Тръгнаха из селото, разпитваха местните жители, показваха снимки на Зое и Гаетан, обикаляха хотелите.

Бегълците имаха само един ден преднина пред тях.

 

 

Откриха ги в едно магазинче за сувенири.

Зое изпусна чашата, която държеше в ръка.

Гаетан пламна и измънка, леле, майка ти!

Жозефин разтвори широко ръце и Зое се притисна към нея. Изглеждаше изтощена от дързостта си, облекчена, че вижда майка си.

Въпреки това не искаше да чуе за връщане.

— Не мога да живея без него, мамо, чуй ме… Пак ще го направя, ако ни разделиш.

 

 

Седнаха на чаша чай в една гостилница.

„Непременно трябва да ги убедим да се приберат по своя воля, в противен случай сме безсилни, прошепна Филип на Жозефин. Според шотландските закони и двамата са пълнолетни и имат пълна свобода на действие. Обадих се в посолството и оттам потвърдиха, че има прецеденти, че е могло да се попречи на сключването на брака, но бегълците не подлежат на екстрадиция.“

Филип говори с Гаетан, който се остави да бъде убеден и с наведена глава се съгласи да се върне в Париж. Изглеждаше почти облекчен, че са успели да ги хванат. Сякаш бракът, на път да се превърне в реалност, се оказваше непосилна тежест.

Зое не искаше и да чуе.

Жозефин милваше дъщеря си с очи и си казваше: „Намерих я, тя е тук, пред мен“. Докосваше с пръст ръкава на Зое, вземаше ръката й, прибираше зад ухото й изпадналия кичур, усмихваше се.

— Не слушаш какво ти говоря! — викаше Зое.

— Едва не умрях. Остави ме да си поема дъх.

— Искам да живея с Гаетан. Оставам тук. Осведомила съм се, имам право.

— А от какво ще живеете? И двамата сте едва на шестнайсет години!

— Ще се оправя. Ще работя. И той също. Но поне ще бъдем заедно. На теб не ти пука, нали си имаш Филип!

— Прекалено си млада за женитба.

— Ти си мислиш така!

— Как ти хрумна идеята за този брак?

За пръв път откакто се бяха събрали, лицето на Зое се разведри и на устните й разцъфтя усмивка.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Жозефин кимна утвърдително.

— Като четях „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин… там една влюбена двойка избяга в Гретна Грийн да сключи брак. Последвах техния пример.

— Връщаме се в Париж — заяви Жозефин.

— С Гаетан?

— С Гаетан.

— У нас ли ще дойде да живее?

— Връщаме се в Париж. За другото ще видим после.

— Няма да мръдна оттук, ако не се закълнеш, че той ще дойде да живее у нас. Повече не може да живее с майка си. Тя е психически нестабилна, мамо, плаче, смее се, тъпче се с хапчета, пуши, заплашва го, че ще се нагълта с белина.

— Ще поговорим за това с нея.

— Ами Филип? Той ще се съгласи ли, как мислиш?

 

 

Филип не казва нищо. Или по-точно, отваря уста след продължително мълчание в кръчмата на Гретна Грийн, докато Гаетан и Зое отиват да си приберат саковете от хостела, където бяха преспали. Поглежда Жозефин, обгръща я с очи, сякаш да я отдели от заобикалящия свят и заявява:

— Ти решаваш…

Тя занемява, неспособна да отговори, разкъсвана между любовта и дъщеря си.

Трие ръце една в друга, чупи пръсти, криви устни, свъсва вежди, за да не се разплаче. Знае, че не може да избере, но знае също, че ще си тръгне със Зое.

Наложи се да се преговаря с френския лицей, да им обяснява, че споделя тяхното становище, че е лудост, но Зое няма да изкара учебната година в Лондон.

— Тази година е матурата по френски, госпожо Кортес. За Зое е изключително важно да се яви на матура.

— Знам, господин Валентен, разбирам… Ще видя дали ще я вземат обратно в старото й училище.

— Допускате голяма грешка…