Катрин Панкол
Muchachas (27)

Жозефин потъва в мрака на очакването, безсилна, преливаща от болка, отброява лудите удари на сърцето си: 34, 35, 36, 37, 38. Достойна жена е, умее да страда мълчаливо, но в главата й препускат хиляди безумни версии. Зое се е запознала с някакво момче по интернет и е отишла при него, Зое е скочила от Лондонската кула, Зое е тръгнала след някой непознат, Зое е в опасност и аз не мога нищо да сторя. О, как искам да се самозалъжа, да си кажа, че нищо не се е случило, но е по-силно от мен, болката, стегнала сърцето ми, ме уверява, че работата е сериозна, че не е обикновено закъснение, разсеяност, виждам пепелянката, вестителка на нещастие, която се увива, сяда на гърдите ми и ме смазва. А защо не ми е оставила писмо? Върни се, Зое, върни се, ще направим всичко, каквото искаш, ще отидем пак да живеем в Париж, ти ще си върнеш розовите страни, а аз ще чакам. Ще чакам, за да изживея любовта си, ще се въоръжа с неизчерпаемо търпение, само се върни.

— Госпожо Жозефин, госпожо Жозефин! Намерих, намерих…

Ани се втурва в кухнята, размахвайки някакъв плик с две думи, за които Жозефин е готова да даде живота си: „Скъпа, мамо“.

— Беше под вашата възглавница, във вашата стая, там го е скрила, преди да тръгне за училище. Знае, че ставате много рано и веднага си оправяте леглото. Всичко е изчислила.

Жозефин разкъсва припряно плика, изважда дълъг бял лист, нашарен с думите на Зое. Едни са задраскани, други — подчертани, има и написани с главни букви.

Маменце,

Най-важното, НАЙ-ВАЖНОТО: не се безпокой.

Гаетан ми липсва ужасно много. Болката от раздялата е непоносима.

Преди месец, когато си говорихме по скайпа, аз взех своето решение. Той се беше отпуснал на леглото, закрил очи с възглавницата, беше се обхванал с ръце, далеч от мен. Попитах го какво има, увеличих звука на Someone like you на Нина Симон и затанцувах, не престанах да танцувам, той се усмихна и ми заяви: Зое, не ми харесва как живея.

И аз се изплаших да не ме напусне.

Ако Гаетан ме напусне, аз ще съм едно нищо, маменце, понеже благодарение на него успях да стана ЛИЧНОСТ. Искам да ти кажа, че няма да мога да си взема матурата, няма да мога да спортувам, да се разхождам в парка. Обичам го наистина. Затова отивам при него.

Няма да ходим в Париж. Няма да останем в Лондон. Ще заминем за някое ТАЙНО място и когато пристигнем и се настаним, ще ти го разкрия, но при ЕДНО условие, маменце, и то е, да не дойдеш да ме вземеш.

При всяко положение няма да можеш нищо да сториш, ще бъде много късно.

Зое

П. П. Няма смисъл да разпитваш Александър. Той не знае нищо. Само, че съм замислила нещо.

 

 

Жозефин прочете писмото веднъж, два пъти, три пъти. Прочете го на Ани.

— Това пък какво означава, госпожо Жозефин?

Двете се спогледаха, сякаш щяха да прочетат обяснението на загадката в очите на другата.

— Защо пише, че ще бъде много късно? — измърмори Ани. — Така се казва, когато вече няма никакъв изход… искам да кажа, така го виждам аз. Може би Александър знае нещо…

— Зое уверява, че той не знае нищо.

— Е, това вече не го вярвам, госпожо Жозефин. Тя да скрие нещо от него?

— Също както е скрила и от нас. Няма нищо по-решително от едно шестнайсетгодишно влюбено момиче.

Двете стояха дълго време, взирайки се една в друга, с очи, преливащи от въпроси, изказвайки всевъзможни несъстоятелни предположения. След като не са нито в Лондон, нито в Париж, къде биха могли да бъдат? Кой им бе помогнал да избягат?

— Важното е, че са живи и здрави, госпожо Жозефин.

— Да, така е, права сте. Обаче тя наистина ли ни казва това?

— Би трябвало да се обадите на майката на Гаетан… тя знае може би.

Не знаеше. Френските ученици са във ваканция и Гаетан заминал при някакъв приятел. Не знае как се казва. Да, поискал й пари. Не, нищо повече не обяснил. Да, взел си разни неща, доста обемист сак впрочем. Не, тя не забелязала нищо особено. А Домисий и Шарл-Анри? Нали са му сестра и брат, те може би са в течение? О, госпожо Кортес, много сте мила, но нямам никакви новини от тях от доста време, а и Гаетан също. Ние сме много странно семейство, вече не приличаме на нищо, разпилени сме в разни посоки.

Точно в този момент се прибира Александър. Хвърля чантата си в антрето и промушва глава през открехнатата врата на кухнята.

— Зое няма ли я?

— Не. Не се е прибрала. Да знаеш къде може да е?

Жозефин го гледа право в очите, опитвайки се да разбере дали той знае, или е в тотално неведение. Той я поглежда с бегло съчувствие, поне така й се струва, и отново се връща към обичайното си мълчание.

— Не.

— Сутринта, когато се разделихте… тя нищо ли не каза?

— Не.

— Влезе ли заедно с теб в гимназията?

— Вече не си спомням. Отидох при едни приятели и…

— Защо не ни предупреди?

— За какво?

— Че подготвяла нещо. Така е написала в писмото, което е оставила.

— Имаше вид на щастлива.

— Да имаш вид, не е достатъчно, Александър.

— Ами за мен е достатъчно.

Той отново придобива изражението „не-ме-до-косвай“, навирил брадичка в обичайната си арогантна поза.

Жозефин свежда глава, бясна, че трябва да отстъпи пред един шестнайсетгодишен хлапак, безсилна да започне кавга, неспособна да го постави на място с някоя оскърбителна реплика.

 

 

— Е, прозря ли тайната на двойката от гостилницата? — пита Филип.

Двамата седят в малък ресторант на Пиаца Гранде в Арецо. В менюто има разнообразни салати, спагети и три вида десерти. Нищо повече. За сметка на това, обяснява Филип, тук предлагат най-добрите спагети и най-вкусните салати в цяла Тоскана. Да не пропуснем да отбележим, и най-прекрасния изглед към града, средновековните къщи с кули, изрязани като дантела, и Съдебната палата. Собственикът има вид на човек, който си знае работата и не обича да му се мотаят в краката. Мрачен, едър, плещест — същинска стражева кула. Наблюдава залата с внимателен поглед и удря с острото на дланта си, когато някое ядене е готово да бъде поднесено. Има странна прическа, бухнала корона кестенява коса, много бяла кожа и фини, почти женски ръце, които странно контрастират с масивния му силует.

Жозефин вдига очи и зърва едно момиче, което плавно се движи между масите с ръце, натоварени с чинии, с дръзка усмивка, черна, гъста, лъскава коса, небрежно прибрана в конска опашка, пламенни засмени очи, тънка талия и дълги крака, които се мяркат през цепката на полата. То снове между масите, раздавайки усмивки и подхвърляйки шеги.

— Влюбена е.

— Да. Но в кого?

— В някой клиент, който е в залата?

— Помисли добре.

— Тук има само семейства.

— Отвори очи…

Очите й се връщат на мъжа зад тезгяха. Лъчът от прожектора над печката хвърля светлина върху лекия мустак, засенчил горната устна, и запалва в погледа му странно нежно трескаво пламъче.

— Баща и дъщеря? — изказва предположение Жозефин, отпивайки с наслада от чудесното монтепулчано. — Мм, обичам това вино! Предупреждавам те, сега ще кажа някоя глупост. Бързо ми се замайва главата… Бащата е ревнив, не изпуска от поглед дъщеря си? Способен е да я убие, ако я изненада да се целува с някой мъж?

— Гледай добре.

Тя се привежда. Взира се по-съсредоточено. Под карираната риза на мъжа забелязва закръглени издутини, които биха могли да се окажат женски гърди.

— Майка и дъщеря? Мъжът зад тезгяха като че ли е жена. Тоест майка й… В такъв случай къде е нейният любим? В кухнята? Скрит в шкафа?

— Премести се леко вляво, изпъни врат и наблюдавай, по възможност без да те забележат. Няма да се наложи да чакаш дълго, поне така мисля…

След няколко курса напред-назад из залата девойката отива при тезгяха, оставя една чиния и минава отзад да вземе друга. Другата жена се дръпва, скривайки се зад открехнатия шкаф, където клиентите не могат да я видят, но не и Жозефин, която не изпуска двойката от очи. Момичето се доближава, докосва леко жената, хвърля й един изгарящ поглед и бързо се отдръпва, готово да побегне. Жената мълниеносно протяга ръка като пипало на октопод и докопва хитрушата, бутва я назад и тя се огъва като парцалена кукла, разтваря се, предлага се и се оставя да я целуне в трапчинката между гърдите. Бързо се изправя, поправя си прическата и поема към масите, пристъпвайки грациозно с дългите си крака. Очите й искрят и на шията й се забелязва червено петно. Възрастната жена се връща към готварските си занимания, изкривила устни в бледа усмивка, напомняща по-скоро на гримаса.

Жозефин възкликва:

— Двойка жени… трогателни са!

— И също толкова влюбени, колкото първия път, когато ги видях. И аз като теб дълго време мислех, че са баща и дъщеря…

Жозефин се извръща към жената зад тезгяха, която следи любимата си и машинално продължава да реже чушките и лука. Красавицата снове между масите, подхвърля шеги, иронични подмятания, отблъсква ръката на един, прибира парите на друг, разкопчава едно копче на блузата си, но неизменно се връща при възрастната жена, долепя крак до нейния под прикритието на бара, отърква се в нея и жената пребледнява. Свива устни, хапе ги, облизва ги и Жозефин вижда в очите й глада, трескавото желание и в следващия миг — самотата и тревогата от възможната загуба.

— Аз бих приличала по-скоро на жената при печката — прошепва Жозефин.

Монтепулчаното й дава смелост и тя започва да приказва, сякаш е на изповед.

— Мисля, че когато обичаш, постоянно се страхуваш.

— Защото не се чувстваш достойна за обич?

— Да.

— Защото се чувстваш мръсна и грозна?

— О, това не е свързано само с теб!

Когато се чувства притисната в ъгъла, когато й се струва, че всичко работи против нея, Жозефин посреща неприятностите с открито чело и високо вдигната глава. Какво не върви с Филип? Защо продължавам да се съмнявам, след като се обичаме от три години?

Храбро се обръща към него.

— Кажи ми…

— Какво да ти кажа? Искаш ли десерт?

— Кажи ми защо постоянно се страхувам да не ме напуснеш?

— Защото не разбираш нищо от любов.

Жозефин едва не се задави от удивление. Възкликва:

— Аз ли не разбирам от любов?

— Да. Въобразяваш си, че много разбираш, а всъщност си начинаеща. Искаш ли десерт?

Не! — иде й да изкрещи.

— Due ristretti — поръчва Филип.

Усмихва се, погледът му се спира на момичето, застанало на бара, допряло чело до челото на партньорката си.

— Погледни това момиче… То е щастливо, защото получава любов, много любов, и в замяна и то дава любов, по някакъв свой начин. Според него договорът е справедлив. То дава, получава, обича, щастливо е. Не си задава въпроси. Възрастната жена обаче… тя не може да повярва, че й се е паднал такъв късмет. И затова се раздава изцяло. Тя се раздава, но не умее да получава, защото няма навик. И тя е начинаеща също като теб. И тя се страхува също като теб.

— Но защо? — пита Жозефин.

— Защото никой никога не ти е давал любов.

— Не е вярно, татко! — възкликва Жозефин.

— Така е, но той е мъртъв, а тогава ти си била още дете. Израснала си без любов. С мисълта, че никой няма да те обича никога. Защото в очите на майка си си виждала, че нищо не струваш.

— Тя виждаше само Ирис…

— Не я е виждала. Виждала е себе си в нея. Ирис е била нейното продължение. Това не е любов.

— Но аз вярвах, че е, и затова вечно се сравнявах с нея.

— Смятала си, че е нормално, че Ирис е красива, блестяща.

— А аз, мръсна и грозна.

— Това те е карало да мислиш, че за да те обичат, трябва да даваш всичко. Така си постъпила с Антоан, с Ирис, с дъщерите ти… Давала си отчаяно. Без никога да получаваш каквото и да е. Това се е превърнало в навик. Ти дори го смяташ за нормално.

Жозефин не откъсва поглед от него. Филип нарежда парченцата на душевния й пъзел.

Той я погалва по бузата и добавя:

— Истинско изкуство е да умееш да получаваш любовта, с която те даряват.

— Ти го владееш много добре.

— Научих се.

— И как става?

— Първо се научаваш да обичаш себе си. Казваш си, че заслужаваш тази любов. Кажи си, че си една страхотна жена.

— Не мога да го направя. Абсурд.

— Вземи пример от Ортанс.

— Тя е много по-веща от мен! — въздъхва Жозефин.

— Тя е също като тази девойка… уверена в себе си. Защото е стъпила на здрава основа — любовта на майка си.

Жозефин докосва ръкава на сакото на Филип и признава тихо:

— Завиждам на това момиче. То обича когото иска, без да се притеснява от чуждото мнение. Не му пука, че в очите на другите неговата любима е стара и грозна.

— Права си, това не е неин проблем.

— Това е то да си свободен.

— Един ден и ти, Жозефин, ще бъдеш като нея.

— Ще ми помогнеш ли?

— Ще те наглеждам, но знам, че ще се справиш сама.

Тя се отпуска на стола, опира гръб на облегалката и въздъхва, разочарована.

— Един ден — продължава Филип — ще отидем отново в онзи хотел във Флоренция и вместо да отстъпваш и да свеждаш глава, ти ще вървиш с вдигнато чело и ще гледаш право в очите онази надута глупачка.

— Говориш така, за да ми доставиш удоволствие…

— Ти можеш всичко да направиш, но не го осъзнаваш.

— Можеш ли да ме целунеш сега, веднага?

Той се навежда, обгръща лицето й с две ръце и бавно и дълго я целува по устата.

Страхът се изпарява, сякаш никога не е съществувал.

 

 

Идва денят, в който трябва да си тръгнат от Сиена и нейните крепостни стени.

Изваждат куфарите, слагат ги на леглото, изпразват гардеробите, прибират четките за зъби, пастата за бръснене, тоалетното мляко, проверяват под леглото, зад завесите, в чекмеджетата на нощните масички.

Филип слиза на рецепцията да уреди сметката и на тръгване казва: „Ще изпратя някой да вземе багажа“. Жозефин се бави под предлог, че иска пак да провери дали не са забравили нещо.

Тя изчаква той да затвори вратата и се обляга на прозореца, вперила поглед в меките оголени хълмове насреща.