Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Muchachas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми(2015)
Корекция и форматиране
NMereva(2018)

Издание:

Автор: Катрин Панкол

Заглавие: Muchachas

Преводач: Румяна Маркова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 24 ноември 2014

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Здравка Букова

ISBN: 978-619-150-465-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2691

История

  1. —Добавяне

Тази сутрин Филип отиде рано-рано в кантората на Риджънт стрийт.

Вече разполага с две кантори. Предишната, където продължава да движи ежедневните си задачи, и новата, където се занимава с делата на Фондацията за самотни жени (ФСЖ).

Първата е впечатляваща, луксозна, заема последния етаж на внушителна сграда на стара лондонска улица. Телевизионни екрани, тънки като цигарена хартия, творби на съвременни художници по стените. Стефани Сеймур като носова фигура на кораб в Trophy wife на Маурицио Кателан, This Maryline на Нейт Лоуман…

Клиентите чакат в малък салон, съзерцавайки авангардните творби, и влизат в кабинета на Филип впечатлени, учудени, изпълнени с уважение, а в някои случаи неодобрение. В техните очи Филип е личност ерудирана, блестяща, парадоксална. И той се възползва от това леко превъзходство, за да ги отрупва със съвети и да ги кара да подписват необходимите му договори.

Втората кантора при Мъри Гроув е далеч по-скромна. На прозореца — вместо перде, карирано парче басма, закрепено с кабарчета, дървен плот върху две магарета вместо маса, стар телефон, компютър и купчина папки, струпани направо на пода, сметки за плащане, прикрепени на коркови табла. Стаята е истински ветрилник, затова Филип нахлузва ръкавици без пръсти и облича дебела вълнена жилетка още със сядането на бюрото.

Там прекарва три следобеда седмично. При първото му идване от стената го посрещна следното изречение: „След като човекът отреже последното дърво, замърси последната капка вода, убие последното животно и улови последната риба, ще осъзнае, че парите не стават за ядене“.

Посвещава все повече време на Фондацията. Търси работа на възстановяващите се жени и често се обръща за услуги към състоятелните си клиенти. Успява да откопчи някое място за секретарка, хостеса, телефонистка, администратор, документалист… „Ще се удивите, когато откриете колко много жени с дипломи са се оказали на улицата. Те искрено желаят да се измъкнат от това положение и за целта са готови да се трудят неуморно“, увещава ги той. Понякога се застъпва пред кметството, за да им отпусне жилище. Уча нова професия, казва си той, станал съм социален работник.

Отново вдига очи към изречението на стената. Не получава пари за труда си в Мъри Гроув, тъкмо обратното, дава пари, но се чувства богат човек.

Тежи на мястото си.

Шърли се е присъединила към тях и заедно с Бека се е заела с грижите по изхранването. Автор е на програма за здравословно хранене: The Healthy Food Program, и учи хората да се хранят правилно. Зеленчуци, плодове, житни растения, бадеми, орехи, яйца, пилешко, риба. Обикаля магазините за биохрани и купува на занижени цени продукти, на които срокът на годност е на изтичане. Следи за доброто качество на приготвяната храна и не позволява никакви компромиси.

Обикновено отива в кабинета на Филип в края на работния ден и си излива душата пред него, триейки ръце в престилката си. Връзката й с Оливър преминава през период на сътресения. Трудно си говорим, той общува само с пианото си, облича думите в ноти, а мен ме оставя сама, пренебрегва ме, бясна съм от гняв и безсилие. Все повече се отдалечава от мен и не мога да открия причината. Казвам си, че вината е моя. Ако той се доближи прекалено близо, го отблъсквам, ако се отдръпне, тичам подире му, но тогава той млъква. Гледа ме дълбоко натъжен и аз се сърдя на себе си. Ужасно е! Кажи ми, Филип, може би имам някакъв фабричен дефект? Нещо, което се набива в очи, а аз да не мога да го видя? Защо никога не ми върви с мъжете? Шърли отпуска глава между дългите си крака и започва да нарежда отчаяно. Мислех, че за мен вече няма тайни, поучавах Жозефин, въобразявах си, че съм свободна, реализирала се жена, а се оказва, че нищо не разбирам. Може би не обичам никого? Отговори ми, Филип, аз способна ли съм да обичам, или сърцето ми е като суха пръчка? Защо мъжете са толкова трудни за разбиране? Ти си наясно с тези неща, затова те питам…

Често пъти той защитава мъжете, които тя с лекота обвинява. Тогава тя излиза от стаята, мърморейки, че той не е обективен, после пак се връща с нови въпроси.

— Значи не ме мразиш вече, така ли? — пита той с усмивка.

— Нервираш ме, винаги си толкова разумен и невъзмутим. Сякаш е толкова лесно!

Понякога се отплесват в дълги разговори. Филип поглежда часовника си и възкликва:

— Боже мой, кога стана девет часът! Жозефин ще се безпокои. Утре ще продължим, обещавам…

 

 

Сутринта на 22 април Зое тръгна за училище с чантата си и един сак, който на Жозефин се стори твърде тежък.

— Налага ли се да носиш всичко това?

— Днес имаме физическо, нося си дрехи да се преоблека, защото след часовете ще ходя у Люси да учим заедно. Взела съм и учебниците.

— Към колко ще се прибереш?

— Шест, шест и половина.

Зое непрекъснато си гледаше часовника, наместваше на рамото си изплъзващата се дръжка на сака и бързаше да излезе.

— Бързам, нямам време, мамо.

— Искаш ли да дойда да те взема от училище довечера?

— Няма нужда. Ще бъда у Люси, нали ти казах.

— Обади ми се, ако промениш плановете си.

— Няма да ги променя.

Жозефин повдигна рамене, изненадана от решимостта на дъщеря си.

Зое се приближи и сложи ръка на ръката на майка си. Гласът й стана нежен и мек.

— Маменце… обичам те. Никога няма да те нараня. Никога.

— Защо ми говориш тези неща?

— Ти си страхотна майка. Най-страхотната майка на света.

Притисна се до нея и Жозефин почувства как земята се обръща под краката й. Зое винаги е била прекалено любвеобилна. Още като дете се хвърляше с цялата си душа да прегръща и целува майка си, мушеше се в скута й и се впускаше в безкрайни и несвързани изповеди.

Жозефин се нуждаеше от безразсъдния й устрем толкова, колкото от въздуха. Човек прави добре само това, което обича. А тя най-много обичаше да бъде майка.

Сутринта на 22 април прекъснатата връзка се възстанови.

След като Зое излезе, Жозефин се зае с обичайните си занимания. Всяка сутрин отделяше два часа за кореспонденцията си. Отговаряше на всяко писмо, мейл, на всеки отзив от мъж или жена, които й се доверяваха, споделяха страховете, надеждите си, пишеха за отлетялото време, за изгубените години.

Последният й роман, „Малкият младеж“[1], който завърши в Лондон, вече бе излязъл във Франция. Серюрие, издателят й, се обаждаше от време на време, съобщаваше цифрите от продажбите и въодушевен повтаряше „чудесно“, „невиждано“, „невероятно, вие наистина имате верни читатели, Жозефин. Хората харесват книгата, харесват историите, които им разказвате. Имате собствен стил, собствен жанр, собствена вселена, чакам третия роман!“. И неизменно добавяше: „Зарежете университета, лекциите и конференциите, не печелите нищо от тях, още повече че колегите ви ви мразят, напуснахте редиците им и няма да ви го простят“.

Глуха за тези поучения, следобед Жозефин се залавяше с подготовката на поредната си лекция в очакване на идея за нова книга, която да я принуди да изостави всичко и да й се посвети изцяло. Харесваше това редуване на проучвания, дисертации и писане, то й създаваше чувство за свобода.

 

 

Следобед на 22 април Жозефин пишеше увода на лекцията, която й предстоеше да изнесе в края на май в университета в Глазгоу и която бе посветена на дамите от Самора. Темата беше скандалът, избухнал в женски манастир в Кастилия през юли 1279 г., в резултат на посещението на епископа, който се възмутил от липсата на дисциплина и разпуснатите нрави на монахините.

В средните векове не всички жени, които са избирали да се затворят зад здравите манастирски зидове, са го правили по своя воля и призвание. Някои просто търсели начин да се спасят от властта на мъжете и в техните очи манастирът е бил единственото място, където да останат независими и непреклонни, да избягат от натрапения им съпруг или да не позволят да им отнемат поземлените им владения. Веднъж приютили се на сигурно място, и през ум не им минавало да се откажат от свободата си. Отдавали се на молитви, образовали се, рисували, пишели, водели безупречен живот, като в същото време управлявали фермите, горите и замъците си. Имало и такива, по-несериозни, които завързвали познанства с братята доминиканци от близката обител. Именно тези жени предизвикали епископския гняв. Той повел борба срещу „покварата“ и заповядал грешниците да бъдат наказани.

Големият въпрос обаче бил как да постъпят с тези жени. Да ги прогонят от манастира било равносилно да ги предадат на насилието, на бруталността на техните бащи, съпрузи и братя. След като човешките закони не ги защитавали, не било ли дълг на Църквата да го стори?

Темата живо интересуваше Жозефин. Тя мислеше за съдбите на битите, малтретираните, измъчваните жени, за насила омъжените жени, за тези, които работодателите им третираха като роби. Мислеше за Мъри Гроув, за жените, които бяха намерили убежище там. Колко от тях ще се възползват от него, за да се възстановят и да поемат по нов път? Колко от тях ще се научат на самоуважение и ще откажат да бъдат експлоатирани и малтретирани? Водеше си бележки, опитваше се да сравни положението на жените през Средновековието и през нашия двайсет и първи век, когато, вдигайки поглед от листа, видя часовника.

Деветнайсет и трийсет.

Зое още не се е прибрала.

Александър също.

Жозефин се втурва към кухнята.

Ани приключва с яденето за вечерята. Ръси смес от магданоз, босилек, дафинов лист, души, опитва, клати неуверено глава.

— Сготвила съм ви варено, госпожо Жозефин, за чудо и приказ! Надявам се, че като вдигнете капака на горещата тенджера ще…

— Знаете ли колко е часът, Ани?

Ани вдига очи към кръглия стенен часовник над умивалника и възкликва:

— Вече е почти осем, а децата още ги няма!

— И двамата трябваше да са вече тук. Не е нормално. Не са звънили. Сигурно им се е случило нещо.

Тя отива да провери в стаята на Зое. Дъщеря й може да се е прибрала, без да я е чула, потънала в размисли за дамите от Самора.

Бутва вратата. Стаята е празна. Подредена. Никакви пуловери на пода, нито разкъсани опаковки от бисквити на леглото, никакви чорапогащници не се ветреят на най-невероятни места, никакви отворени книги, полупразни чаши по бюрото, никаква пижама, свита на топка. Сякаш не е стаята на Зое.

Тъкмо се кани да затвори вратата, когато се стряска от нещо. Нестор го няма на леглото, нито под него, нито зад възглавницата, нито в гардероба, нито в някое от чекмеджетата на бюрото.

Набира номера на Зое и попада на гласовата й поща.

Набира отново и отново номера.

Едно и също съобщение се повтаря непрекъснато: „Hello! Аз съм Зое, leave a message, hasta luego[2]“, обяснява бодро дъщеря й с безгрижен тон.

Връща се в кухнята и се отпуска на един стол.

— Не вдига телефона и не е в стаята си.

— Виж, в това съм сигурна. Щях да я чуя, ако се беше прибрала!

— А и Нестор го няма — тихо казва Жозефин.

— Как така „и Нестор го няма“? Тя никога не го взема със себе си в училище. Никога.

— Там е работата. О, Ани, предчувствам, че нещо се е случило! Къде е Александър? Той сигурно знае.

— Звъннете му.

За миг Жозефин изпада в паника при мисълта да разпитва Александър, но набира номера му. Той не вдига. Оставя му съобщение.

— Боже мой, боже мой! — повтаря Ани, притиснала дървената лъжица до гърдите си. И той ли не си е в стаята?

— Опитайте да се свържете с него от домашния, а аз отивам да проверя дали случайно не се е прибрал. Може би ще вдигне на Ани…

Тя изтичва до стаята на Александър. В нея цари пълен хаос, но от него няма и следа.

— Не отговаря — казва Ани, когато се връща в кухнята. — Имате ли телефона на Люси?

— Не.

— А на родителите й?

— Не. Знам само адреса. Един път спрях с колата пред тях.

— Сега ще намерим телефона и ще им се обадим — заявява Ани, поемайки нещата в свои ръце.

Жозефин звъни у мистър и мисис Даймънд. Люси обяснява, че днес Зое не е била на училище. Зърнала била Александър по коридора, но двамата просто се разминали, без да си говорят. Преподавателят по френски искал да се обади на Жозефин. Не е ли звънял?

— Не. Вероятно е забравил. Мислех, че тя е у вас. Каза, че след часовете ще учите заедно.

— Невъзможно, госпожо Кортес, имах час при зъболекаря. Току-що влизам вкъщи. Тя знаеше за зъболекаря. Мислите ли, че е нещо сериозно?

— Не зная, Люси. А Александър? Видя ли го по-късно?

— Той беше на училище през целия ден. Но така и не успяхме да говорим. Предположих, че Зое е неразположена. На два пъти й се случи миналия месец… закъсня за час и преподавателят точно затова заяви, че повече няма да позволи подобно нещо, че трябва да донесе извинителна бележка, за да оправдае отсъствията си.

— А, така ли… — промълви Жозефин.

— Съжалявам, госпожо Кортес. Тя ще се прибере, със сигурност. Може да е отишла на пазар. Каза ми, че си търсела рокля, предстояла й важна среща и искала да бъде на висота.

— А, така ли… — повтори Жозефин.

— Може би иска да ви изненада…

— Може би. Благодаря, Люси. Ако ти се обади, предай й веднага да ми звънне, защото се безпокоя.

— Ясно, госпожо Кортес. Ще й предам.

Жозефин затваря и отчаяна се обръща към Ани.

Стисва устни, прави опит да събере всичките си сили, да се барикадира в мълчанието, разтърсвана от болката, която се разлива наоколо, покривайки все по-голямо пространство, като приливна вълна, която скоро ще я удави.

Изцедена напълно, Жозефин седи на стола, оставя Ани да движи нещата, а тя току тича да гледа през прозореца, проверява стаята на единия, после на другия, мърморейки, не е възможно, все трябва да са оставили някаква бележка, а може точно в този момент да се издигат в облаците, покачени на виенското колело. Крещят от страх, смеят се неистово, седнали един до друг на люлката, плуваща в празното пространство.

Жозефин не помръдва, скована от ужаса, който не иска да облече в думи.

Става осем часа, осем и половина, девет часа, а Зое така и не се прибра. Също и Александър.

Набира номера на Филип. Той не вдига.

 

 

Филип затваря тежката църковна порта, поема по алеята, която пресича оградата от червени тухли, вдига глава към високите, напъпили дървета, вдишва въздуха и се сеща за вкусното ядене, което е приготвила Ани, за отличното вино, което ще пие, за това как ще разказва какво е правил през деня. Ускорява крачка, закъснял е. Шърли искаше на всяка цена да разбере защо мъжете не обичат да говорят. Беше й обяснил, че когато имат проблем, мъжете се оттеглят в някоя пещера, на тайно място и излизат едва когато са го решили. Това с пещерата е прекалено елементарно, мърмори недоволно Шърли.

Приятно му е да говори с Шърли и между тях постепенно се изгражда нежна привързаност.

Бележки

[1] Виж „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“, цит. изд. — Б.пр.

[2] Здравейте, аз съм Зое, оставете ми съобщение, до скоро. — Б.пр.