Катрин Панкол
Muchachas (25)

Нещата изглеждаха спокойни.

Сутрин двамата тръгваха на училище, след като изпиеха, докато се обличаха, чаша топъл шоколад и хапнеха препечените филийки, които им приготвяше Ани, мърморейки, че не се закусва на крак, че е прието да седнат и да дъвчат, без да бързат. И да пият портокалов сок, защото в него има витамин C. Те отвръщаха, че нямат време, да смени плочата, всяка сутрин все същата песен, писна ни, Ани!

— Какво се казва, когато на някой му писне?

Ани се замисляше, с ръце на корема.

— На лука не му пука!

— Много хитро — мърмореше Ани, — по-добре си изпий сока.

— А знаеш ли — продължаваше Александър, налапвайки цяла филийка наведнъж, — знаеш ли защо вече няма мамути?

— Не се говори с пълна уста!

— Много просто, защото няма татути!

Двамата прихваха при смаяната физиономия на Ани, която се напъваше да разбере и никак не й беше до смях.

— А знаеш ли защо градинарите се отегчават?

Напълно объркана, Ани вдигаше отчаяно рамене.

— Защото зеленчуците не ги вдъхновяват.

И те шумно пляскаха длани. High five! High five!

Грабваха палтата, шаловете, чантите и хукваха към автобуса. Номер 98, 6 или 24 и после кратка разходка през парка до Саут Кенсингтън и до гимназията. Зое мрънкаше, тя не обичаше да ходи пеш. Александър настояваше, така нямало да се превърне в дебелана.

— Не съм дебелана! — ядосваше се Зое.

— Защото те карам да ходиш пеш.

— Ами ти, с този врат на жираф и уши като сателитни чинии.

— Чуваш ли се какви ги приказваш! Всички момичета са луди по мен!

— Какво ще ми дадеш, ако ти кажа как те нарече снощи Мели?

— И как ме нарече Мели?

Застанала на прозореца, Жозефин слушаше препирнята им и ги наблюдаваше как се отдалечават. Всичко е наред, успокояваше се тя, виждайки ги да завиват зад ъгъла.

Въпреки това нещо я човъркаше отвътре.

 

 

Нямаше как да хване края на разговора им, защото двамата бързо крачеха към автобусната спирка на Джордж стрийт и скоро потънаха в анонимната тълпа.

— Престани с тъпите си шеги, вече не сме бебета! — казваше Александър.

— Те си мислят, че все още сме, и тази мисъл им действа успокояващо. По този начин приспиваме тяхната подозрителност…

— Наистина ли го вярваш?

— Да. А през това време аз ще подготвя всичко.

— Подготвяш всичко тайно. Не е много хитро.

— Няма как да стане иначе. Те не желаят да чуят.

— Когато истината цъфне, ще им увиснат ченетата.

— Няма да ме издадеш, нали! Обеща да си мълчиш.

— При всяко положение за тях ще бъде страхотен удар. Ами аз, кажи ми аз какво правя в тази комбина?

— Ти ще се правиш, че нищо не знаеш.

— Баща ми ще се вбеси. Да не говорим за майка ти!

— Ти не знаеш нищо, точка.

— Не. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че няма да се справя.

— Предаваш ме, значи? А пък аз вярвах…

— Зое, престани! Намислила си нещо ужасно.

— Нали аз ще го извърша, не ти. Тебе те моля само да си държиш устата затворена. Не е кой знае колко трудно, нали!

— Няма да успея, кълна ти се. Трябва да измислим нещо за оправдание.

— Ей, големи шубета сте това момчетата!

— Аха! И Гаетан ли…

— Нищо подобно! С Гаетан сме на един акъл.

— Не съм много убеден, драга моя.

 

 

Онази сутрин Ани изпя традиционната ария на витамините в портокаловия сок, на хапнатите на крак препечени филийки и на чистите ръце на масата, докато Александър и Зое се изстрелваха скоростно от къщи, провиквайки се:

— Целувки, до довечера!

Жозефин се сбогува с тях от прозореца.

Александър прилича на Филип.

Висок, слаб, с кестенява коса, почти метър и осемдесет, съвършен овал на лицето, гръцки профил. Дотук с класиката. Останалото е измъкната риза от панталона, рошава коса, ръце на дискохвъргач, вирната брадичка, придаваща му почти дръзко изражение, високомерни искри, които проблясват в погледа му, сякаш искат да се поровят в душата ти.

Понякога Жозефин се чуди дали в това тяло на юноша не се крие белобрад язвителен старец.

А може би след смъртта на майка си^[1] е помъдрял отведнъж, размесвайки остатъците от детството с болката на мъжа, от което се е появил този сериозен и същевременно снизходителен поглед? В компанията на баща си се оживява, става общителен, забавен, но пред Жозефин се затваря, не говори много и мълчанието му я разяжда като киселина, обърква я, прави я неадекватна. Държи я на разстояние с едно смразяващо изражение, сякаш казва: „Не ме докосвай“. А когато баща му с учудване попита „Няма ли да целунеш Жо?“, той й подава бузата си, без да се навежда. Прав, безмълвен, едва ли не нащрек. Тя трябва да се надигне на пръсти и непохватно да го целуне, молейки се мислено да улучи, сякаш мята баскетболна топка в мрежата. Той никога не се обръща директно към нея, винаги е учтив и любезен. Не може да се държи невежливо, така е възпитан, но тялото му отказва да се пречупи и да приеме натрапената близост. Жозефин би предпочела да не е толкова сдържан, готова бе да понася периодичните му убождания, но в замяна да получава и малко нежност, по-голямо внимание. С една дума, да не я обича толкова хладнокръвно.

Опитоми го, казва си тя. Въоръжи се с търпение.

Хока се, окуражава се, вразумява се.

Пред Филип не обелва и дума.

 

 

Бека пое рано сутринта към Мъри Гроув да сортира дрехи за раздаване и да приготви обеда. Двамата с Филип успяха да осъществят замисъла си: да преобразуват едно крило на църква в приют за самотни жени, останали на улицата. Убежище, спирка, която им даваше възможност да почерпят сили, помагаше им отново да стъпят на крака и да продължат живота си. С течение на времето те си възвръщаха достойнството благодарение на редовната храна, сигурното легло, банята, уроците по готварство, шев, курсовете по йога, грънчарство, рисуване, компютърна грамотност, обучение, съобразено с нуждите на малката общност. Ентусиазиран от идеята, пастор Грийн, който ръководеше църквата, даде рамо на проекта. Доведе доброволци, които поеха заниманията, организира детски кът за най-малките и лично той се занимаваше с тях, докато майките им се обучаваха.

Извън часовете за служба, входът на църквата беше задръстен от бебешки колички, а по пода се търкаляха играчки.