Катрин Панкол
Muchachas (24)

Пиха кафе, изгълтаха шунката и препечените филийки, бърканите яйца, резените пекорино. Жозефин намазва конфитюр на препечената филийка и я изпуска върху книгата си. Извиква и се заема да чисти илюстрираната страница. Филип чете вестника и й превежда заглавията. Телефонът му звънва, той се извинява и приема разговора, от кантората, пояснява, става и се отдалечава.

От трапезарията Жозефин забелязва светлина в далечината, на хълмовете, и излиза в градината, за да се полюбува на пресичащите се лъчи, на пъстроцветното ветрило, което гали закръглените склонове на хълмовете. Странни хълмове! Плешиви, гладки, нагънати. Напомнят на черепи на стари монаси, седнали в трапезарията, приведени над чиниите си, припяващи молитви. Господ е навсякъде в този наситен с вдъхновение пейзаж.

Облаците са се разсеяли, отстъпвайки пред меката, прозрачна тосканска светлина, рамкирала музейния пейзаж. Можем да вземем всяка къща, всяка камбанария, всяка могила, увенчана с кръст, и да ги окачим на стената. Покрив в оранжево-червено прелива в розова горичка, преминава в каменни руини, покрити с яркозелен мъх, напръскан с бели цветчета.

Жозефин отваря широко очи, омаяна и невярваща. Толкова красота захвърлена тук сякаш по невнимание!

Люсиен Плисоние, татко, тук ли си? Харесва ми да си те представям в облаците как протягаш ръка към мен. Имам нужда да поговоря с теб, сега, веднага.

Вдига поглед към небето и открива, че звездите ги няма, там горе се вижда само слънце и прозрачни ивици от бели облаци.

Сяда на една маса и оставя книгата на Пол Вен „Моят въображаем музей, или Шедьоврите на италианската живопис“. Тежка книга с илюстрации, събрала най-прекрасните творби от Джото до Тиеполо. Пет века красота. Въпреки че е тежка, тя навсякъде я носи със себе си. В църкви и музеи чете на Филип извадки от нея. Той добавя коментари, обръща й внимание на колорита на картините, на перспективите, знаеш ли, че перспективата е измислена тук, в Италия? В продължение на пет века Италия е преживяла истинска епидемия от гении. По това време и холандските, и фламандските художници са били в подем, изпитвали са същия глад за новаторство, за цветове, същата неописуема радост от рисуването. Тя го слуша и картините оживяват с хиляди знаци, които я изпълват с наслада. Насладата да гледа по различен начин, понеже той я учи да вижда.

Тази сутрин, сама в градината, оградена от неизброимите нюанси на розово, зелено и оранжево, тя решава да направи нещо друго: да попита книгата и да се посъветва с баща си.

Когато звездите не светят и малката Звездица в края на Голямата мечка не примигва, тя се обръща към книгите. Те заместват звездното небе. Задава въпрос, поставя пръст наслуки и прочита думата, даваща отговор на въпроса й.

Понякога се задоволява с една-единствена дума. Понякога образува цели изречения. От няколко дни насам думата, върху която най-често попада пръстът й, е „половина“.

Половина, половина… половина.

Старае се да открие смисъла. Открила съм моята половинка в лицето на Филип? Преполовила съм своя път? Щастлива съм наполовина?

Сега, в градината на „Палацо Равица“, пръстът й попада върху „голямо семейство“. Тя се усмихва. Не може да се каже, че двамата с Филип са голямо семейство. Три деца за двамата съвсем не отговаря на представата за голямо семейство.

Тя повтаря опита и пръстът й отново попада на „семейство“.

Добре, мисли си, значи става дума за семейна история.

Опитва пак и чете „половин“. Отново! — възкликва тя. Половин семейство?

Един последен опит. Прекалено е объркано, нищо не проумявам. Затваря очи, прочиства си главата, поема си въздух и… думата е „сестра“.

Жозефин пребледнява. Семейство, половина, сестра. Възможно ли е да говори не баща й, а Ирис? Ирис, която се появява във витрините, която й припомня, че половината любов на Филип й принадлежи?

Готви се да постави пръст за последен път, когато чува стъпките на Филип по чакъла. Затваря книгата.

— Всичко наред ли е? — осведомява се тя, опитвайки се да прикрие обзелото я неспокойство.

Семейство, половина, сестра. Семейство, половина, сестра.

— Да. Нищо интересно. Гуендолин се справя добре със задълженията на началник в кантората. Обадих се и на Бека. И в Мъри Гроув всичко е наред. Изпраща ти целувки. Готова ли си?

— Къде отиваме?

— В Арецо. Там има едно ресторантче, чиито собственици дълго време бяха загадка за мен. Ще видим дали имаш нюх… дали ще разкриеш загадката на тази двойка.

 

 

Защото не живеят заедно.

Защото тя не знае почти нищо за живота му в Лондон. Или знае само това, което той й показва, до което успява да се докопа през кратките уикенди. От петъчния вечерен Евростар до неделния следобеден Евростар.

Защото тя живее в Париж.

Защото един ден бе решила да се върне във Франция, далеч от Монтепо Скуеър, от Бека, от Александър, от Ани.

И от Филип.

 

 

Беше един априлски петък.

Бяха минали почти седем месеца, откакто Жозефин и Зое живееха в Лондон.

Наложи се да оставят Дюгеклен в Париж, на любезните грижи на Ифижени. Той ги изпрати с поглед, неподвижен, изпружил крака на прага на портиерското жилище, с поглед, преливащ от мъдрост и дълбока тъга. Тя тихо му бе прошепнала: „Ще се върна, Дут, ще се върна, не те изоставям, но се оказа много трудно да отведеш куче в Англия. Тук ще си добре при Ифижени, децата те обожават, ще те глезят, а и аз често ще идвам да те виждам, обещавам“. Той я гледаше строго, все едно разбираше, че го лъже. Тя продължаваше да му говори. Уморен от лъжите, той неочаквано вдигна глава и се вторачи в една точка над главата й. „Стига хленчи, сякаш казваше, постъпи така както трябва, грабвай си парцалките и се омитай, вече съм живял сам, няма страшно.“ Жозефин се изправи, засрамена, че го изоставя.

Наложи се да убеждава Зое, че Гаетан ще идва да я вижда, когато пожелае и когато има възможност. Жозефин ще му плаща билета за влака. Майката на Гаетан бе кимнала. Това не ме засяга, питайте Гаетан, каза тя, той сам си решава, аз, нали знаете… Бе махнала неопределено с ръка, нищо не се знае. Двамата със сина й живееха в малко студио в деветнайсети район. След много неуспешни опити^[1] тя успя най-накрая да си намери работа в една книжарница. Обожаваше ученическите пособия, действаха й успокояващо.

Тогава Зое бе на шестнайсет години. Отказваше да живее в Лондон. Нямам работа там! Искам да си остана в Париж! Нямаш право да разполагаш с мен! С пламнало лице, с вежди, подскачащи нагоре-надолу, с изпепеляващ поглед! Беше крещяла, плакала, бе се гърчила умоляващо, беше правила гладна стачка, беше бягала от училище, опитваше се да я умилостиви, задушавайки я с ласки, воюваше с мълчание… но накрая се видя принудена да отстъпи пред непреклонната си майка. Против волята си. Мразя възрастните! Истински убийци на любовта! Касапи на мечти! Жалки представители на реда! Подбираше клетвите си, случайно да не си помислят, че говори каквото й хрумне. Не, всяка дума бе премислена, претеглена, опакована, все едно ги заливаше с врял катран. Само не си въобразявайте, че сте спечелили, недейте да лежите на лаврите си, ще си отмъстя, ще превърна живота ви в ад! Устата й се изкривяваше в заплашителна гримаса.

Жозефин я слушаше объркана, опитваше се да открие някаква пролука, да договори примирие. Предлагаше изпитателен срок, обещаваше, че ще подновят разговора след три месеца, три седмици, три дни… а защо не и след три часа?

Филип отваряше хладилника, вземаше парче сирене, наливаше си чаша отлежало бордо, разгръщаше вестника и отиваше да го чете в хола. „Тя е твоя дъщеря, не искам да се намесвам.“

 

 

Зое дълго се муси, но един ден се примири, Жозефин така и не разбра защо. „Един път да стана на осемнайсет! Колкото може по-скоро! Защото тогава ще бъда пълнолетна и свободна. И тогава ще видите вие!“, повтаряше тя.

Жозефин получи две години отсрочка.

Зое не можеше дълго да се сърди.

Тя прекрати обстрела с унищожителни оскърбления, но предизвикателно се превъплъти в ролята на великомъченица. Страдаше от безброй заболявания. Държеше се за корема, за главата, мереше си пулса, показваше език с надеждата, че ще е почернял от меланхолия, настояваше да я заведат на лекар, който да удостовери, че здравословното й състояние е добро. Постигнала целта си, с медицинското свидетелство в ръка, тя бавно се възстановяваше, придавайки си загадъчно, унило изражение, все още девойка, но вече почти жена, и Жозефин се усмихваше, виждайки как постепенно се отказва от яростните си атаки и изпада в тайнствени апатични настроения.

Понякога Зое не можеше да заспи. Как да заспя, след като тялото ми желае, а умът ми отказва? Жозефин сядаше на леглото до нея, поставяше ръка на корема на дъщеря си и я чакаше да се унесе в сън.

Наблюдаваше как розовите, свежи клепачи бавно натежават, потрепват, докато напълно се спуснат, обрамчени от плътната, черна завеса на миглите. Зое заспиваше, завряла нос в Нестор, любимата си избеляла и безформена плюшена играчка.

Жозефин не сваляше очи от кръглото, лакомо лице, от начупените устни с отпуснати ъгълчета и си казваше: „Шестнайсетгодишната ми дъщеря ми е сърдита, защото си има любовник. Дъщеря ми си има любовник, но се приспива, гушнала бебешката си играчка, долепила нос до блудкавия мирис на овехтелия плат“.

 

 

Записаха Зое във френската гимназия, предпоследна година на хуманитарния профил.

И Александър учеше там, и той беше в единайсети клас, само че в природо-математическа паралелка.

Двамата бяха неразделни.

Вечер водеха безкрайни разговори в стаята на единия или на другия. Слушаха една и съща музика, движеха се по улицата, залепени като сиамски близнаци, за да си разменят слушалките, говореха на някакъв таен език, който Жозефин се опитваше да разгадае. Провикваха се „дай пет“, удряйки звучно длани. Александър я наричаше Зуи, я тя него Лукси. Той питаше: Луксор? Тя отвръщаше: Нефертити.

Жозефин съвсем се обърка.