Катрин Панкол
Muchachas (23)

Ако Шърли я попита: „Какво харесваш в него?“, ще разтвори широко ръце и ще извика: „Всичко“. „И какво още?“ — ще настоява Шърли, понеже винаги иска подробности и точни определения. Тогава тя ще запелтечи: „Не знам, намирам, че е красив, привлекателен… харесвам погледа му, вниманието му, неговата елегантност, външна и вътрешна. Когато ме гледа, ставам необикновена, единствена“. — „Глупости! Сладникави локуми, сироп от рози!“ — ще възкликне Шърли. „Един мъж и една жена, това са тръпки, прегръдки, яростни нападения, ръка, сграбчила тила ти, уста, която хапе, викове, пожар, бушуващ на гладиаторската арена в Рим.“ — „В такъв случай, ще заяви Жозефин, пламнала като божур, бих казала, че харесвам мириса му. Когато съм в обятията му, вдишвам тялото му и се опивам от уханието му, превръщам се в хищник.“ — „Продължавай, нататък“, ще въздъхне Шърли, изнервена от тромавата боязливост на приятелката си. „Харесвам кожата му, чиста и гладка, иде ми да я захапя.“ — „Как да я захапеш? Какво точно правиш? Гризеш го, ближеш го или се търкаш в него като в кремък?“ — „Не е твоя работа!“ — „Разкажи ми, Жозефин! Хайде, кажи какво още харесваш в него.“ — „Харесвам гласа му… когато се любим, той ми говори грубо, заповядва: «Чакай, чакай!», или умолително, като просяк: «Жозефин».“ — „Ужасно тъпо, ще прихне Шърли. Горката Жозефин!“ — „Не! Забранявам ти да казваш «горката Жозефин!» Нощем, когато ме прегръща, аз съм царица. Царица от сарая. Готова съм на всякакви дързости, когато шепне името ми, когато казва тихо, ти си красива, нежна, ти си втората ми кожа.“ — „Аха, най-сетне започва да става по-интересно, ще отстъпи Шърли. А водите ли войни? Той сграбчва ли те грубо, забива ли шпори в теб, разкъсва ли те със зъби?“ — „Не, ти не разбираш! Ние се разтапяме един в друг, проникваме един в друг бавно, с удивление, измисляме хиляди нежности, продължаваме ги, докато най-сетне избухнат в бляскава заря, която ме изгаря, повдига цялото ми тяло и… аз надавам силен вик, толкова силен и груб, че главата ми се пръска и… и падам обезглавена на земята. След това в цялото ми тяло пърхат пеперуди и съм толкова замаяна, че не знам къде се намирам.“

Тогава Шърли ще млъкне, впечатлена. Ще каже: „Предавам се!“, но тъй като е взискателна, ще добави: „Всеки път ли?“.

„Да, ще потвърди Жозефин, всеки път.“

И ще й затвори устата… е, почти.

Много е трудно да успееш да затвориш устата на Шърли.

 

 

— Ще купим подарък и за Шърли — казва Жозефин.

— Дадено. Зое, Шърли и Ортанс, нали?

— Ортанс и Гари. Да не забравяме Гари!

— И Александър и Бека…

— За Бека шал. И за Ифижени, която се грижи за Дюгеклен… Кекс във формата на просфора със сушени плодове, мед, захар и канела. Още много ли остава до „Нанини“?

— Кого още искаш да зарадваш?

— Марсел, Жозиан. И Младши… страшно го обичам Младши! Никой не го разбира. Убедена съм, че страда от това, че е толкова различен от другите. Знаеш ли, втълпил си е, че може да произвежда енергия. Ортанс твърди, че успявал!

Той я поглежда с лека усмивка, искряща от желание, и Жозефин иска само едно: да се озове на голямото легло на „Палацо Равица“.

 

 

Слънцето изгрява над хълмовете на Сиена. Бледата светлина докосва прозорците. Те се събуждат, усмихват се, откривайки, че са се прегърнали в съня. Обръщат се към светлината, която бавно завладява стъклописите на прозорците и облизва с огнен език всяко рисувано квадратче.

Жозефин не помръдва, цялата е внимание. Стреми се да улови момента, да го изпълни с идеално съвършенство. Минута щастие, което да запечата във флаконче.

Поглежда часовника на Филип на нощната масичка да разбере колко е часът.

Осем и двайсет и седем.

Притваря очи и се запознава с обстановката. Миризмата на сапун от чаршафите, леко грапавата бяла материя, опряла се до носа й, ръката на Филип, която гали гърба й, стъпки по чакъла в градината, чуруликане на птичка, подето от друга, глас в коридора, чистачката оставя кофа, метла, шум от блъсната врата на горния етаж, buongiorno, извиква мъж на прозореца, устата на Филип до ухото й, устните му се плъзгат надолу по врата й, топлината на ръцете му, тъмните косми по китките му…

Стиска клепачи да запечата тези съкровища в паметта си. Да се запазят завинаги. Толкова е лесно да си създадеш щастие, казва си тя, обвита в топлината на този идеален миг.

Отново отваря очи.

Осем и двайсет и осем.

Споглеждат се, играят с преплетените си пръсти. Той гали всеки неин пръст, опъва го, целува го, разтваря дланта й, поднася я до устните си, вкусва я, дълго я целува.

— Затвори очи… — заповядва Филип.

Тя се подчинява с разтреперани устни.

Той силно впива устни в нейните. Тя потръпва в очакване на ласка, на заповед, вече съвсем се е объркала.

Той прокарва пръсти през косата й, накланя главата й назад. Тя простенва. Не след дълго денят окъпва целия прозорец в златно.

 

 

— Добре ли си? — пита той, завивайки я плътно с чаршафа, за да я предпази от студа.

— Много добре.

Тя замислено навива ръба на чаршафа между пръстите си.

— Ти беше бесен във Флоренция. Заради мен ли?

— Идеше ми да шамаросам онова момиче. Каква грубост!

— Не ми отговори…

Той мълчи. Опитва се да я разсее, духайки в косата й.

— Когато чувствителността ти е изострена — продължава Жозефин, — долавяш и най-незначителната подробност и тя те наранява. Истина е. Някои хора имат болезнено чувствителна кожа, други са като крокодилите.

Тя пъха пръст между гънките на чаршафа, играе си с бродерията, за да си вдъхне увереност. За да намери смелост да продължи.

— Беше бесен срещу мен във Флоренция.

Той се дръпва, сяда в леглото, леко я докосва по рамото.

— „Бесен“? Прекалено силна дума…

— Раздразнен?

— Да.

— Защото не бях с подходящи обувки и с подходящо…

Тя говори боязливо, той я прекъсва с ядосан жест:

— Не ми пука за обувките ти!

Хваща я за брадичката и я обръща към себе си.

— Не ми пука, че нямаш красиви обувки на ток, чантата на годината, часовник от скъп бижутер, лакирани нокти, зализана прическа… Това, което не мога да понасям, е, че се унижаваш пред някаква руса патка, че непрекъснато се унижаваш пред руси патки, както и пред кестенявите впрочем!

Лицето му помръква, той смръщва вежди, стиска челюсти, погледът му се изостря.

Тя свежда поглед, победена, и заявява:

— Знаех си.

Внезапно гневът, който толкова дълго бе потискал, изригна в дрезгав вик.

— Жозефин, как искаш да те обичат, след като самата ти имаш толкова лошо мнение за себе си? Как искаш да те обичат, след като ти не се обичаш?

Жозефин се освобождава от ръцете му и ръцете й търсят завивката, става й студено, вие й се свят. Все едно в тялото й е зейнала бездна, в която потъва със страхотна скорост.

— Не ме ли обичаш вече?

— Ненавиждам те, когато ставаш такава.

— Но…

Тя понечва да каже, но аз винаги съм била такава и ти го знаеш! Не умея да се обличам добре, не умея да си правя косата, да се гримирам, не съм блестяща и не се чувствам удобно при всякакви обстоятелства, не съм красива като…

Поглежда, покрусена.

Той я предизвиква, подканва я.

— Хайде де, кажи го… Кажи си го!

Гласът му е леденостуден, сякаш я полива със студена вода. Жозефин тръска глава, безмълвна.

— Тогава аз ще ти го кажа! Мислиш, че не си красива като Ирис, елегантна като Ирис, блестяща като Ирис… че затова аз не мога да те обичам. Но знаеш ли какво? Аз те обичам точно затова. Обичам те, защото си пълна противоположност на сестра ти. Защото имаш сърце, имаш душа, спираш пред някоя картина и стоиш цял час пред нея със зяпнала уста; защото казваш „чадър“ и прихваш от сърце, защото скачаш с двата крака в локвите, защото си прибрала от улицата едно нещастно, болно куче, защото си говориш със звездите и вярваш, че те чуват, защото, когато обичаш, човек се чувства така, сякаш целият свят му принадлежи. Затова те обичам, и бих могъл да изброя още сто хиляди други причини. Например, харесва ми как ядеш репички, започваш от края и гризкаш до листенцата. Но това, което не мога да понасям в теб, Жозефин, е, че непрекъснато се самоунижаваш, смяташ, че си грозна, че си кръгла нула! Мъжете имат нужда да се разхождат под ръка с богини, а не с просякини. Разбираш ли?

Жозефин върти отрицателно глава. Иска да му обясни, че е прекалено късно, че винаги е била с неподходящи обувки, неподходящо палто, че не умее да ходи на висок ток. Как да сложи диадема на главата си, след като цял живот се е търкаляла в копривата?

— Оня ден във Флоренция се почувствах грозна пред онова момиче. Мръсна и грозна.

— Мръсна?

— Да.

— Често ли ти се случва?

Тя вдига рамене и го поглежда с подозрение. Не желае да се поддаде на нервното напрежение и да се умилява, очите й да овлажняват от някои спомени от детството, защото ще се превърне в течаща чешма, а никак не харесва такива хора.

— Често ли ти се случва? — повтаря той, надвесен над нея.

— О, свикнала съм!

— Отговори ми, иначе ще те смачкам.

И той стяга обръча на прегръдката си.

— Мисля, че не съм достатъчно интересна, за да ми обръщат внимание.

— И защо мислиш така?

Не й се говори за това. Не сега. Не желае да събужда нещастието. Способно е да дотърчи на мига.

— Какво ще кажеш, дали да не слезем да закусим?

— Ще ми отговориш ли някой ден? — не се предава Филип.

— Някой ден…