Катрин Панкол
Muchachas (21)

— Копчетата се появяват за пръв път през дванайсети век в Италия. Първоначално ги изработвали от корали, понеже ги смятали за украшение, докато един прекрасен ден се превърнали в нещо необходимо и главното — полезно. Намерили мястото си и влезли в ежедневния живот. Оттогава ни съпровождат навсякъде. И вилицата, и тя е от онова време!

Той се прави на учуден, за да продължи тя лекциите си.

— И тя е била измислена в средните векове, а Църквата я обявила за дяволско изобретение.

— Съчиняваш си, Жозефин!

— Съвсем не! Според легендата византийската принцеса Теодора вършела голям грях, защото набождала месото в чинията си с двузъба златна вилица, в резултат на което умряла от гангрена. Многократно се опитвали да ограничат инфекцията, изрязвайки части от тялото на принцесата, но напразно, не успели да я спасят. Когато предала богу дух, от нея бил останал един окастрен торс.

Жозефин се покланя като на сцена, моли го да спрат за кратко при „Нанини“, на Виа Банки ди Сопра, зад Пиаца дел Кампо.

Изплъзва се и побягва напред, иска да го изчака на ъгъла, където се срещат две стръмни улици. Застава под хералдическия знак на contrada^[1], охлюв, изобразен на фронтона на средновековния дом. La contrada на Охлюва, или внимание, бързай бавно! Прав е охлювът. Прекаленото щастие я е замаяло. Има нужда да си поеме дъх. Да наостри слух и взор, за да разкрие хитро прикритата злокобна опасност, която непременно ще я прободе с ножа. Защото е сигурно, че не може да продължава така.

Понякога нощем се буди и го наблюдава как спи. Минаха три години, но все още не може да свикне. Докосва го съвсем леко, почти учудена да го види до нея в леглото. Гъстата черна коса, плътните меки устни, правилният нос, мускулестият гръб, белият чаршаф, покриващ тъмните му бедра, издължените му ръце… Изглежда далечен, студен. Дали ще ме познае, ако запаля малката червена лампа? Плаши сама себе си, леко се засмива и бързо закрива уста с чаршафа, после сяда в леглото и се залюлява леко насам-натам, питайки се, възможно ли е той да ме обича толкова, колкото аз него?

Тази мисъл й се струва толкова странна, че не й дава да заспи отново. Дебне зараждащия се ден, който прониква през пердетата. Дано утрото й помогне да се вразуми. Задължително ли е да се измъчваш, когато си влюбена? Влюбена ли? По-правилно е да се каже обсебена, завладяна, обезличена, бледо копие на неговата ярка палитра. Търсенето на точната дума я разведрява. Усеща на устните си вкуса на последната им целувка и се успокоява. Желанието не може да се имитира, мъжкото желание оставя своя отпечатък върху жената и я разхубавява. Точно то я краси. Начинът, по който отпуска ръката си върху нея, когато лежат… Притегля я, натъкмява я до себе си и всичко изглежда просто. Една целувка е достатъчна и всички въпроси са изтрити от очевидната реалност: „Целуни ме, целуни ме пак“. Сладострастието може да се окаже точна наука, нищо че е само в рамките на един час или на една нощ. Има неща, които само телата си доверяват. Таен договор, скрепен с две кожи.

Въпреки всичко тя не спира да се пита „защо“.

Денем става по-зле.

Денем дебне отражението си в огледалата, за да види дали е достойна да бъде придружавана от този красив мъж. Защото, когато не е в обятията му, когато се изправя очи в очи с улицата, с погледите на жените и на мъжете, вече не е сигурна в нищо. Все едно в ума й се настанява друг човек, който не й мисли само доброто. Жозефин се бори, за да го накара да млъкне, но невинаги успява.

Тогава се поддава на страха.

Не се осмелява да вдигне поглед, за да не зърне разочарование в очите на Филип. Опасява се той да не забележи някоя дреболия, която да го отблъсне. Или пък любовта му да извае образа на някоя съвършена жена, по-красива, по-умна, на която тя задължително трябва да заприлича. Да заприличам на онази, за която той си фантазира, или, да си призная честно, която самата аз си измислям. Това мое желание да съм красива като киноартистка. Тъпотии! Би било толкова по-лесно, ако можех да бъда просто аз, Жозефин Кортес, без грим и без хитрости, и той да ме обича такава, каквато съм.

Винаги съм вярвала, че ме обичат по недоразумение.

Че служа, за да запуша някоя дупка.

Още от детските ми години.

Оставях Ирис да се къпе в светлина…

Да стои в първата редица, когато се снимахме.

Да заема най-хубавото място на масата, в киното, в колата.

А аз си отреждах ролята на придружител. Отстъпчива и послушна.

Случва й се понякога да се размине с призрак в някоя витрина или в потъмнялата амалгама на огледалото, напръскана с черни точици. Фин силует с ледено сини очи, дълга черна коса, който я пита: „Какво правиш тук, Жозефин?“. Тогава се сконфузва: „Ти ли си, Ирис, наистина ли си ти?“. Достатъчно е да се обърне към Филип и да види, че той гледа отнесено, като изгубен, и прокарва ръка по лицето си, все едно иска да прогони някакъв спомен, и съмненията й в щастието отново я връхлитат с пълна сила.

 

 

Ирис никога не се появява нощем.

Нощем Жозефин си казва, че щастието не е стока, която излагаш на тезгяха, претегляш и купуваш, за да ти принадлежи напълно, че то е състояние на духа, решение на душата. Щастието е в това да гледаш с широко отворени очи и да го откриваш навсякъде.

А тя е решила, че ще бъде щастлива.

Докато крачат по Виа Банки ди Сопра, Филип вдига очи към мадоната, нарисувана над една врата, и заявява:

— Утре ще отидем в Арецо да разгледаме фреските на Пиеро дела Франческа.

Жозефин кимва утвърдително. Ако зависеше от нея, от „Палацо Равица“ щяха да поемат към Пиаца дел Кампо, спирайки в музеите, църквите и сладкарниците. Ако зависеше от нея, щяха да преминат по всяка уличка на Сиена, за да оставят своя отпечатък и да я превърнат в тяхно царство.

Месец февруари не привлича туристическите тълпи. „Не сме в активния сезон“, обясняват хотелиерите с прозявка. Филип и Жозефин се радват на всички удобства на „Палацо Равица“. Собственичката им е предоставила най-голямата стая с тежки зелени завеси по прозорците, с висок таван и дорийски колони, които й придават вид на римски дворец. В Сиена двамата живеят на един адрес, спят в една стая, споделят едно легло. През останалото време тя живее в Париж, той в Лондон.