Метаданни
Данни
- Серия
- Момичетата (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Muchachas, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Румяна Маркова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Катрин Панкол
Заглавие: Muchachas
Преводач: Румяна Маркова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 24 ноември 2014
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Здравка Букова
ISBN: 978-619-150-465-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2691
История
- —Добавяне
След като се връща във фирмата, отново разказва случката с фермера.
— По-добре впиши сделката в сметководната книга. Те са способни да те натопят за незаконна търговия.
— Много скоро няма да могат — отвръща Жюли. — Вече няма да имаме право да плащаме на ръка, в брой.
— Да, но засега може, тъй че вземи мерки. Ще търсят начин да си отмъстят.
— Сигурно в момента ни одумват в кафенето на Жерар, нахъсват се. Те не са способни да видят по-далеч от носа си, камо ли да мислят за друго, освен за бирата, с която се наливат.
Двете жени се усмихват.
Жюли се протяга във фотьойла си и буквите на I am a candy girl танцуват нагоре-надолу по гърдите й. Стела обгръща с ръце раменете на Том.
— Добре… Сега ние си тръгваме. Имаме да пишем домашни, да прибираме нарязаните дърва… До утре!
Жюли й махва с ръка и отново забива нос в сметките.
Снегът е спрял, кухнята е затоплена, Сюзон е прибрала цепениците, сложила е дърва в печката, оставила е отгоре супа от див копър и тиганче с ориз с домати. Том вдига капака и затворил очи, вдишва аромата на пресни домати и босилек.
— Още ли се страхуваш, Стела?
— Кой ти каза, че се страхувам?
— Страхуваше се… през целия ден.
Няма нужда да я разпитва, за да разбере. Притиска устни до хармониката си и чува страха. Майка му променя походката си, когато предчувства, че я дебне опасност. Не се носи във въздуха, не прави гъвкави, плавни движения. Нещо в нея блокира и тя се сковава, става чуплива, свива се. Затваря се в себе си. Топка, която се страхува от ритници.
Стела въздиша. Толкова й се иска да го държи настрана от всичко това. Да му спестява опасното вълнение. Знае, че отначало тя ще понесе удара. Опасността винаги печели първия рунд. Това е отколешно правило, установено помежду им.
Нарежда на масата две купички, две чинии, нарязва хляб, донася каната с вода, разлива супата.
— Аз не се страхувам — заявява Том. — Не ми вярваш! А би трябвало…
Тя се усмихва.
— Прав си, скъпи.
— Когато се страхувам, аз грабвам големия чук и размазвам страха. Честно! Повтарям си: „Не ме е страх, изобщо не ме е страх, представям си как удрям с чука“.
— Получава ли се?
— И още как.
— Адриан ли те научи на това?
— Да. Каза ми също да се грижа за теб.
— А на мен ми каза да следя дали си пишеш домашните! Хайде, хапвай и заминавай да пишеш домашни.
Страхът дочака нощта, за да удари.
С гласа на Амина.
Тази нощ Амина беше дежурна в спешното отделение на болницата в Санс. Звънна към три часа.
— Стела…
— Да.
— Аз съм, Амина.
Стела веднага разпозна гласа на нещастието. Беше се свила на кълбо в топлото убежище на завивката. Вълната на нещастието се стовари отгоре й и я премаза.
— Стела… трябва да дойдеш. Спешно е.
Едва има сили да държи телефона до ухото си. Всичко я боли. Опитва се да се бори, но вълната я смазва, спира й дъха, запушва й носа, разцепва й устните. Устата й е пълна с кръв.
— Става въпрос за майка ти. В ужасно състояние е. Просто се чудя как е успяла да…
— Идвам веднага.
— Настаних я в отделението на доктор Дюре. Единствен той може да я опази…
— О! — едва има сили да прошепне тя.
— Стела, чуваш ли ме?
Стела не смее да зададе въпроса. Неизменният въпрос, който се върти в ума й от детските й години, когато шумът в стаята на родителите й отстъпеше място на тишината. В какво състояние е тя?
Амина продължава:
— Тя наистина е много зле. Поставиха я в изкуствена кома, за да могат да я лекуват. Тръгвай веднага…
— Идвам.
Изчаква Амина да затвори.
— Стела… в джоба на роклята й са намерили бележка.
Стела смръщва вежди, напиращите сълзи я задавят.
— Успяла е да напише нещо?
— Не знам дали тя го е писала, почеркът е едър…
— И какво пише?
— „100% Тюрке.“
— Знаеш ли откъде идва изразът „това вече е друга работа“?
Двамата се разхождат из Сиена, любуват се на фасадите в червено и охра, на улиците, които се спускат и се изкачват, които ти вземат дъха в буквалния смисъл, забивайки остри кинжали в ребрата ти, които сближават влюбените и разделят нерешителните. Филип е прегърнал Жозефин през раменете, играе си с каишката на чантата й и докато я слуша, разчита девиза на града, изписан на порта Камолия. Cor magis tibi Sena pendit: „За теб Сиена отваря още по-широко своето сърце“. В училище беше добър по латински, но не обичаше да превежда от френски на латински. Затова пък старателно изпилваше преводите от латински на френски. Особено много му допадаха Цицерон и Плиний Стари, имаше усещането, че разбулва криминални загадки. Филип Дюпен, детектив.
— Предаваш ли се?
Жозефин отмята глава и излага лице на бледото февруарско слънце, очите й леко потъмняват. Всеки миг й се струва ценен, всеки миг би искала да изпълни с красота и опиянение.
— Е, май излиза, че не знаеш, а?
Той поклаща отрицателно глава. Тя го поглежда право в очите и с поучителен тон на лектор обяснява:
— В Средновековието жените не се преобличали изцяло, а само сменяли ръкавите си. Когато шетали у дома, надявали обикновени ръкави от груб плат, а вечерно време или когато отивали на гости, ги сменяли с други, по-представителни и луксозни. И тогава ставало вече дума за друг вид ръкави или другояче казано, за „друга работа“. Впрочем крадците отмъквали само ръкавите… несъмнено твърде доходоносен бизнес.
— Знаеш ли още истории за крадци на ръкави? — пита я той, целувайки я леко по устата.
Устните му ухаят на кафето, което бяха пили в тратория „Папей“. Беше истинско „ristretto“, в което бучката захар стои права и разтапяйки се, образува на дъното гъст сироп.
— О, да! — въздъхва тя, изпивайки захаросаната целувка. — Например историята за копчето…
Той се усмихва и от устата му излиза фино облаче пара.
Дори не предполагах, че може да се обича така! — дивят се двамата наум, без да се осмелят да признаят гласно наивното си незнание. Смятах, че е нужно да страдаш и да грешиш, мисли той, да те нараняват, да бъдеш нещастен, да пресмяташ, да хитруваш, да премълчаваш, да се страхуваш. А всичко стана толкова просто от нощта, в която тя дойде при мен в Лондон. Стоеше под балкона, хвърляше камъчета по прозорците в хола, за малко да не я чуя. Отворих прозореца, наведох се в тъмното и… „Колко го обичам!“, казва си тя. От онази вечер, когато шепнешком му признах любовта си под балкона на Монтегю Скуеър. Замерях прозорците с камъчета в мрака и за малко да не го забележа, облечен в белия шлифер… Случи се преди три години. Той слезе, възкликна „Жозефин“, а аз се вцепених от изумление. Любовта ме вкамени — превърнах се в истинска статуя. Онемяла, скована от страх да не изгубя всичко в следващия миг. Оттогава подскачам на куц крак между възторга и ужаса.