Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Muchachas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми(2015)
Корекция и форматиране
NMereva(2018)

Издание:

Автор: Катрин Панкол

Заглавие: Muchachas

Преводач: Румяна Маркова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 24 ноември 2014

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Здравка Букова

ISBN: 978-619-150-465-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2691

История

  1. —Добавяне

След като се връща във фирмата, отново разказва случката с фермера.

— По-добре впиши сделката в сметководната книга. Те са способни да те натопят за незаконна търговия.

— Много скоро няма да могат — отвръща Жюли. — Вече няма да имаме право да плащаме на ръка, в брой.

— Да, но засега може, тъй че вземи мерки. Ще търсят начин да си отмъстят.

— Сигурно в момента ни одумват в кафенето на Жерар, нахъсват се. Те не са способни да видят по-далеч от носа си, камо ли да мислят за друго, освен за бирата, с която се наливат.

Двете жени се усмихват.

Жюли се протяга във фотьойла си и буквите на I am a candy girl танцуват нагоре-надолу по гърдите й. Стела обгръща с ръце раменете на Том.

— Добре… Сега ние си тръгваме. Имаме да пишем домашни, да прибираме нарязаните дърва… До утре!

Жюли й махва с ръка и отново забива нос в сметките.

 

 

Снегът е спрял, кухнята е затоплена, Сюзон е прибрала цепениците, сложила е дърва в печката, оставила е отгоре супа от див копър и тиганче с ориз с домати. Том вдига капака и затворил очи, вдишва аромата на пресни домати и босилек.

— Още ли се страхуваш, Стела?

— Кой ти каза, че се страхувам?

— Страхуваше се… през целия ден.

Няма нужда да я разпитва, за да разбере. Притиска устни до хармониката си и чува страха. Майка му променя походката си, когато предчувства, че я дебне опасност. Не се носи във въздуха, не прави гъвкави, плавни движения. Нещо в нея блокира и тя се сковава, става чуплива, свива се. Затваря се в себе си. Топка, която се страхува от ритници.

Стела въздиша. Толкова й се иска да го държи настрана от всичко това. Да му спестява опасното вълнение. Знае, че отначало тя ще понесе удара. Опасността винаги печели първия рунд. Това е отколешно правило, установено помежду им.

Нарежда на масата две купички, две чинии, нарязва хляб, донася каната с вода, разлива супата.

— Аз не се страхувам — заявява Том. — Не ми вярваш! А би трябвало…

Тя се усмихва.

— Прав си, скъпи.

— Когато се страхувам, аз грабвам големия чук и размазвам страха. Честно! Повтарям си: „Не ме е страх, изобщо не ме е страх, представям си как удрям с чука“.

— Получава ли се?

— И още как.

— Адриан ли те научи на това?

— Да. Каза ми също да се грижа за теб.

— А на мен ми каза да следя дали си пишеш домашните! Хайде, хапвай и заминавай да пишеш домашни.

 

 

Страхът дочака нощта, за да удари.

С гласа на Амина.

Тази нощ Амина беше дежурна в спешното отделение на болницата в Санс. Звънна към три часа.

— Стела…

— Да.

— Аз съм, Амина.

Стела веднага разпозна гласа на нещастието. Беше се свила на кълбо в топлото убежище на завивката. Вълната на нещастието се стовари отгоре й и я премаза.

— Стела… трябва да дойдеш. Спешно е.

Едва има сили да държи телефона до ухото си. Всичко я боли. Опитва се да се бори, но вълната я смазва, спира й дъха, запушва й носа, разцепва й устните. Устата й е пълна с кръв.

— Става въпрос за майка ти. В ужасно състояние е. Просто се чудя как е успяла да…

— Идвам веднага.

— Настаних я в отделението на доктор Дюре. Единствен той може да я опази…

— О! — едва има сили да прошепне тя.

— Стела, чуваш ли ме?

Стела не смее да зададе въпроса. Неизменният въпрос, който се върти в ума й от детските й години, когато шумът в стаята на родителите й отстъпеше място на тишината. В какво състояние е тя?

Амина продължава:

— Тя наистина е много зле. Поставиха я в изкуствена кома, за да могат да я лекуват. Тръгвай веднага…

— Идвам.

Изчаква Амина да затвори.

— Стела… в джоба на роклята й са намерили бележка.

Стела смръщва вежди, напиращите сълзи я задавят.

— Успяла е да напише нещо?

— Не знам дали тя го е писала, почеркът е едър…

— И какво пише?

— „100% Тюрке.“

 

 

— Знаеш ли откъде идва изразът „това вече е друга работа“?

Двамата се разхождат из Сиена, любуват се на фасадите в червено и охра, на улиците, които се спускат и се изкачват, които ти вземат дъха в буквалния смисъл, забивайки остри кинжали в ребрата ти, които сближават влюбените и разделят нерешителните. Филип е прегърнал Жозефин през раменете, играе си с каишката на чантата й и докато я слуша, разчита девиза на града, изписан на порта Камолия. Cor magis tibi Sena pendit: „За теб Сиена отваря още по-широко своето сърце“. В училище беше добър по латински, но не обичаше да превежда от френски на латински. Затова пък старателно изпилваше преводите от латински на френски. Особено много му допадаха Цицерон и Плиний Стари, имаше усещането, че разбулва криминални загадки. Филип Дюпен, детектив.

— Предаваш ли се?

Жозефин отмята глава и излага лице на бледото февруарско слънце, очите й леко потъмняват. Всеки миг й се струва ценен, всеки миг би искала да изпълни с красота и опиянение.

— Е, май излиза, че не знаеш, а?

Той поклаща отрицателно глава. Тя го поглежда право в очите и с поучителен тон на лектор обяснява:

— В Средновековието жените не се преобличали изцяло, а само сменяли ръкавите си. Когато шетали у дома, надявали обикновени ръкави от груб плат, а вечерно време или когато отивали на гости, ги сменяли с други, по-представителни и луксозни. И тогава ставало вече дума за друг вид ръкави или другояче казано, за „друга работа“. Впрочем крадците отмъквали само ръкавите… несъмнено твърде доходоносен бизнес.

— Знаеш ли още истории за крадци на ръкави? — пита я той, целувайки я леко по устата.

Устните му ухаят на кафето, което бяха пили в тратория „Папей“. Беше истинско „ristretto“, в което бучката захар стои права и разтапяйки се, образува на дъното гъст сироп.

— О, да! — въздъхва тя, изпивайки захаросаната целувка. — Например историята за копчето…

Той се усмихва и от устата му излиза фино облаче пара.

 

 

Дори не предполагах, че може да се обича така! — дивят се двамата наум, без да се осмелят да признаят гласно наивното си незнание. Смятах, че е нужно да страдаш и да грешиш, мисли той, да те нараняват, да бъдеш нещастен, да пресмяташ, да хитруваш, да премълчаваш, да се страхуваш. А всичко стана толкова просто от нощта, в която тя дойде при мен в Лондон. Стоеше под балкона, хвърляше камъчета по прозорците в хола, за малко да не я чуя. Отворих прозореца, наведох се в тъмното и… „Колко го обичам!“, казва си тя. От онази вечер, когато шепнешком му признах любовта си под балкона на Монтегю Скуеър. Замерях прозорците с камъчета в мрака и за малко да не го забележа, облечен в белия шлифер… Случи се преди три години. Той слезе, възкликна „Жозефин“, а аз се вцепених от изумление. Любовта ме вкамени — превърнах се в истинска статуя. Онемяла, скована от страх да не изгубя всичко в следващия миг. Оттогава подскачам на куц крак между възторга и ужаса.