Катрин Панкол
Muchachas (19)

На обед ще отиде при Том. Ще му пусне да чуе края на съобщението. Адриан винаги изпраща няколко думи за Том. „А това е за Том, безстрашния…“ или „за Том, джентълмена“.

С Том ще се настанят в кабината на камиона, ще си събуят обувките, ще се завият с одеялото и ще извадят сандвичите от хартиения плик. Ще слушат играта „Хиляда евро“. Ще мръщят носове и вежди, напрягайки се да отговарят на въпросите с пълна уста.

Той ще изсвири „Хей Джуд“ на хармониката си. Тя ще го запише и ще изпрати записа на Адриан. „Ще каже, че имам напредък, нали, Стела? Как мислиш, ще му хареса ли?“

После ще го придружи до училищната врата. „Не съм бебе! — ще запротестира той. — Спри малко преди училището.“

Тя ще се наведе към него, шепнейки: „До довечера, скъпи, ще дойда да те взема в пет часа, ще ме чакаш на двора, няма да излизаш вън от двора, обещаваш, нали?“.

Ще потегли със свито сърце.

Не трепна пред Тюрке.

В пет часа спря пред училището.

Ръждясалите бракми, тежките казани от шоколадовата фабрика и един стар плуг, който купи на връщане от един селянин, лежат безредно струпани отзад. Денят бе успешен.

Нарежда на кучетата да не мърдат от каросерията и влиза в училищния двор. Търси с очи Том. Русокосият кичур, оловносините очи, хармониката, залепена за устните.

Не го открива.

Алармата на страха я заковава на място. Лицето й пламва при мисълта за наказанието. Погледът й блуждае, не вижда нищо.

Поздравява учителката на сина си, пита къде е Том.

— Чакаше ви тук, под навеса на двора преди минута, говореше със Себастиен.

— Но не го виждам! — вика тя, изненадана от високия си тон.

Учителката я поглежда недоумяващо.

— Не се безпокойте, сигурно е тук някъде.

— Но…

Стела не може да намери думи, нито една не излиза от устата й. Свива юмруци, мръщи вежди да не заплаче.

— Ще отида да видя в класната стая — казва учителката, — може да се е върнал там. Успокойте се.

Слага ръка на ръката на Стела, която клати глава, за да прогони кошмара.

— Работата е там, че…

Гласът й става дрезгав, в следващия миг изтънява, устата й пресъхва, тя започва да издава тихи писъци. Неочаквано спира. Никога не е могла да изрази страха си.

— Стойте тук, веднага се връщам.

Стела излиза от училището и се подпира на стената. Токът на ботуша й се удря в стената, голямо парче мазилка се откъсва и се раздробява, падайки на земята. Стела притиска ръце до гърдите си. Затваря очи. Слуша бумкането на сърцето си, което се е покачило в гърлото й, не може да си поеме дъх. Отправя молба към небето и звездите. Малката звезда, която майка й й показваше там горе. Тя е най-красивата, Стела. Има осем лъча, за да може да изпълнява всичките ни желания. Ти имаш право на осем желания на седмица, по едно всеки ден и по две в неделя. Тя е твоята щастлива звезда. На нея можеш да й кажеш всичко. Погледни небето, Стела, красавице моя, погледни небето и то ще ти даде отговора.

И тя й вярваше.

Един ден престана да й вярва.

Сега присвива очи, за да изпрати съобщението си там горе, Боже мой, Господи, не посягайте на Том. Не и на него! Иска да скочи, да увисне на звездата с осем лъча, за да се убеди, че молбата й е чута, но не вярва в тези нелепици и продължава да се лута, омотана в паяжината на злочестината си. Знае пътя наизуст.

— Някой е откраднал шапката на снежния човек от училищния двор — отбелязва една дама, която излиза от училище, увита в множество шалове.

— В наше време всичко се краде — отвръща друга. — Като се сетя, че беше някаква купичка от червена пластмаса за едно евро и двайсет и пет! Нищо не уважават, дори и това. Възмутително, ти казвам!

— Госпожо Валенти!

— Да? — стряска се Стела.

Учителката се връща, хванала Том за рамото.

— Беше седнал на пода в класната стая и свиреше на хармоника.

Той я поглежда учудено и я хваща за ръка.

— Чаках те — заявява, обиден, че се отнасят с него като с беглец.

Тя въздиша с облекчение, слага ръка на гърди, за да успокои сърцето си. Силно притиска Том до себе си. Благодари на учителката.

— Не трябваше да се шашваш… Нали ми поръча да стоя вътре в училище.

— Знам, скъпи, знам. Хайде, да вървим! Трябва да се върна във фирмата и да разтоваря. Затварят в шест.

Един жест и един поглед са й достатъчни, за да си върне контрола върху малкия си свят и отново да стъпи в реалността. Побутва сина си да върви, навежда се да вдиша мириса му и едва след това се качва на камиона и потегля.

Жюли вдига глава от сметките и поглежда часовника. В осемнайсет часа мъжете прекратяват работа, напускат работните си места, вземат си душ, преобличат се, закачват работните си дрехи в шкафчетата си и поемат към дома. Чува ги да си подвикват, канят се да отидат да пийнат по нещо, майтапят се, говорят за вечерния тираж на лотарията, за футболните мачове. Остава единствено Жером да приема камионите. Приключва с попълването на формулярите за покупките и продажбите от деня, преди да ги предаде на Жюли. Знае, че тя го чака, за да тегли чертата и да установи наличността. Жюли прави този преглед по няколко пъти дневно.

Чува го как се качва по стълбите към нейната стая. Тежки стъпки на мъж по тесните стъпала. Те са стръмни и трудни за изкачване. Всички спират да си поемат дъх, дори и онези, които са свикнали с тях. Сигурно е Жером. Той е бавен и мълчалив. Обикновено й подава формулярите накуп, без да продума, прави някаква забележка, докато тя проверява числата, и отново млъква. Няма нужда от приказки, двамата се разбират, те са от рода на търговците на старо желязо, онези, които останалите хора презираха, преди цената на металите да хвръкне до такива висоти. Днес вече никой не казва, че това е занаят за въшльовци. Търговията с метали е много доходоносна. Жером е наясно. Той е признателен на Жюли за това, че ръководи отлично фирмата. Гордее се, че работи при нея.

Преди беше кранист. Добър, сръчен и точен в работата. После спечели на лотарията. Беше през 1998 г. Осем милиона франка. Покани всички в ресторант „Мадлен“, на първия етаж. Най-шикарният ресторант в Санс, отличен с една звезда от кулинарните гурута, има го в кулинарния гид „Мишлен“. Мъжете, издокарани с бяла риза и вратовръзка, си бяха изчистили ноктите до блясък, сресали се бяха специално за случая. Не можеха да се познаят и учудени се оглеждаха. Стараеха се да говорят тихо. Поръчаха си аперитиви, зелени и черни маслини, чипс със скариди и биренки.

Той им съобщи, че напуска фирмата, не защото не ви обичам, но Жанин иска да помързелува, да се попече на слънце, затова ще се възползваме. Каза това, сякаш се натъжи и млъкна. Отлетя за екзотичните плажове и красивите палми сякаш против волята си. След три месеца се върна сам и разорен. И почти оплешивял. Мъката му бе опасла косата. В Коста Рика Жанин се влюбила в някакъв мошеник моряк и изпразнила общата им банкова сметка. И през ум не му минало да подава жалба. Сякаш изпитал облекчение, че всичките пари са се изпарили. Върнал се и почукал на вратата на фирма „Куртоа“. Жюли не го разпитвала. Взела го обратно на работа. Но го назначила да приема стоката, което си беше истинско повишение. Отговорен пост за доверен човек.

Жюли става да включи плафониерата. Съвсем скоро ще се стъмни. Пристъпва към остъклената стена, през която се чуват откъслечни разговори откъм съблекалнята. Познава всички. Познава жените и децата им. Знае всичко за семействата им. Някои от тях са й били съученици, други са тук още от времето на баща й. Обръщат се към нея с „шефке“. Баща й държеше тя да извърви неговия път, да тръгне от нулата. Да се научи да реже старото желязо, да кара камионетка, да управлява крана, да сортира парчетата метал, нахлузила дебелите черни ръкавици, които напомнят мечешки лапи. И тя като него беше носила ватенка, беше работила на студа и на дъжда, беше товарила желязото в каросерията, научи се да осуетява хитрините на клиентите, да надушва измамата по изражението им, да я пресича с усмивка. Не усмивка на фатална жена, а ведра, спокойна усмивка на момиче, което е наясно с курса на металите и колебанията му. Дори най-печените оплитаха конците, когато лицето й разцъфнеше в усмивка. Странно, каза си тя, наблюдавайки отдалеч как лампите на главния път светваха една подир друга и жълтите кръгове потрепваха, аз влагам цялата си женственост, цялата си нежност в работата, сигурно затова не ми остава нищо за личния живот. Тъжно се усмихва и се поправя, нали точно заради това работя, за да нямам личен живот… Няма да знам какво да правя, ако имам мъж. Знам само да си завирам носа в желязото, да откривам онази скрита част, която струва повече, но не познавам мъжете, не умея да преценявам колко струват техните сърца.

Обича си занаята. Винаги идва първа сутрин, разхожда се по площадката, преценява колко тона има за сортиране, оглежда пратките за чужбина, контейнерите с желязо, които ще отидат на трошачката. Докосва парчетата студен метал, сякаш гали кожата на любовник, вдига от земята някоя голяма сребриста гайка, избърсва я в ръкава на пуловера си, пуска си я в джоба и с удовлетворение усеща как се удря в крака й, случва се да й остави синки до края на деня… В седем и четирийсет и пет прави кафе и предлага кифлички на своите мъже.

Тя, Шефката.

Наследила е любовта към желязото от баща си. Израсна, наблюдавайки го как се труди. И той носеше работна ватенка. Майка й държеше да я види изучена. „Не искам дъщеря ми да си цапа ръцете, не искам да става вехтошарка.“ Баща й само чакаше майка й да им обърне гръб и я вземаше със себе си на работа. Качваше я на коленете си, когато управляваше големия син кран, и я учеше да борави с лостовете. Четиринайсетгодишна вече умееше да окачва на стрелата разфасованите автомобили и наблюдаваше как дългата метална ръка ги пуска с оглушителен трясък в трошачката. Прихваше весело със светнало от радост лице и викаше: „Още, татко, още!“. Баща й ликуваше и я притискаше до гърдите си.

Баща й…

Понякога се пита дали не бе избрал да се занимава с износа, понеже не можеше вече да понася живота в Сен-Шалан. Така и не разбра какво точно се случи. При произнасянето на някои думи майка й свиваше устни, баща й свеждаше глава. Една вечер се бяха скарали. Горчиви думи прехвърчаха помежду им. „Мислиш си, че не знам, Едмон? Целият град знае! Помисли ли за мен, как изглеждам в очите на хората?“ Майка й тръшна един куфар на спалнята, баща й се опита да я спре: „Не си отивай, помисли за Жюли“.

Жюли стоеше, скрита зад вратата, и не разбираше какво става.

 

 

Вратата на кабинета й рязко се отваря и тя се стряска. Сякаш кавгата между родителите й пламва отново.

Един мъж е застанал на прага.

Красив мъж, с изправена стойка, загоряло лице, черни очи, широкоплещест, дългокрак. Мъж, който гордо носи шейсетте си години, с лекота движи мускулите на ръцете, на гърдите, на корема си. Мъж с посребрени слепоочия, бели, равни зъби, мъж, сигурен в себе си и в мястото, което си е извоювал под слънцето. Мъж, който ви удря едно кроше, без да се помръдне, непоклатим и съвършено невъзмутим. Отвратителен мъж, неволно си казва Жюли, един от онези, които с ръка на сърцето се кълнат, че никога не биха могли да извършат подобна подлост, а в действителност грубиянските им лапи носят следи от безчинствата им.

— Каква е тази история с някакви си казани? Защо си отказала да платиш? Да не би пак онази тъпачка Стела…

— Добър ден, Рей…

— Здравей! Е, казвай?

— Успокой се.

— Попитах те нещо!

— Фермерът не спази уговорката. Стела няма нищо общо с тази работа.

— Тюрке ми разказа. Насъскала кучетата срещу него. Могли са да го убият!

— Не преувеличавай. Тюрке не е от захар. Защитила се е, защото той я е предизвикал.

— Защото ти си била там, така ли?

— Не, но и ти не си бил там. Приятелчето ти е живо и здраво. Можеш ли да ми обясниш какво е правел там?

— И ние имаме право на определена част.

— Защо? Можеш ли да ми обясниш?

— Ей така. Защото!

— Защото сте заплашили онзи фермер? Заплашили сте го, така действате винаги, нали?

— Имаме право на определен процент, стига вече, баста.

— За подпомагане на Дружеството на пожарникарите може би? Само не ме разсмивай…

— Нещо като вноска, да кажем.

— Нещо като средновековното право на господаря да спи с младите прислужнички?

— Не се прави на много хитра.

— Пак ти казвам, Стела е защитила моите интереси и е следвала моите инструкции. Ако ти е нужен някой, с когото да се караш, аз съм на твое разположение. Върша си работата и отказвам да снасям на фалшивото ти дружество. Трябва вече да си го проумял с годините!

— Внимавай, Жюли, пази се!

— Сега ще си тръгнеш мирно и тихо и ако видиш Жером, кажи му да дойде при мен.

Жюли знае, че Рей Валенти ще подвие опашка. Страхува се от баща й. Едмон Куртоа срещу Рей Валенти, изправени един срещу друг, противници в един отколешен двубой. Рей Валенти се бе оказал победен и унижен. Тя не знае нито как е станало, нито каква е била причината. Баща й никога не споменава за случая. Докато той е жив, Рей Валенти няма да й създава неприятности. Тази вечер дойде да си изиграе ролята. Стар, кукуригащ петел, който се перчи, навирил гребен. Раздвижва въздуха, за да има какво да разказва довечера на една, две, три бири пред приятелите си в кафето на Жерар.

— Кажи на приятелката си, че няма да й се размине! Ще има пердах!

Жюли му показва с поглед вратата.

Той пелтечи нещо несвързано, шамаросва въздуха, разгневен, трясва вратата и изчезва.

Жюли го чува как слиза стъпало по стъпало, отпускайки се с цялата си тежест. Знае, че е безсилен срещу нея, но защо тогава бе дошъл? За да не губи форма? Случилото се ще се разчуе из Сен-Шалан и реномето му може да пострада.

Дано не попадне на Стела.

 

 

В огромното хале Стела е заета с разтоварването на останките от ръждясали таратайки и медните казани. Прекрасни неща, останали от Деилерен. Тумбести казани от лъскава, златиста мед, калайдисана или изчуквана, с дръжки от месинг или ковано желязо, дълбоки тенджери, касероли, капаци, пълен комплект съдове, който е греел някога по етажерките на шоколадовата фабрика „Рение“. Лъскавината, надменността на медта е изчезнала. Съдовете са черни и мръсни. Сюзон лъскаше медните си тенджери и тигани със специална смес от брашно, морска сол и оцет. Търкаше ги, докато останеше без ръце, но успяваше да им възвърне красивия цвят и блясък.

Бубу и Усин помагат на Стела. Те броят съдовете, наредени в редица, и шепнат: „Чудесен улов“! Шейсет на четирийсет! Как успя? Опасна си, Стела, не може да ти се отрече! Гледат я възхитени и бършат потни чела.

Малко по-късно Морис придърпва тежката порта на халето, тя се плъзга по релсата, той омотава дебелия синджир, издрънчава с трите ключалки и включва алармата. Стела прави знак на Том да я последва до съблекалнята да си измие ръцете. Не вижда джипа на Рей, който завива в края на улицата.

Оставя каската в шкафчето си, сресва се набързо и се стряска от вида си в огледалото. Бяла е като тебешир. Потупва се по бузите, щипе ги, търка ги. Да не показва на Том, че се страхува. Заплахата е още по-ужасна, защото е смътна, неуловима. Не знае кого ще сполети опасността, но е убедена, че нея със сигурност ще я стисне за гърлото. Поглежда в огледалото Том и вяло му се усмихва. Дали той се досеща?