Катрин Панкол
Muchachas (17)

Можеше да попита Виолет Мопюи.

За Виолет нямаше тайни. Тя ловеше клюките във въздуха, безпогрешно разчепкваше всяка мълва, всяка недомлъвка и ги обясняваше на приятелките си, без да спира да дъвче дъвка.

Виолет, Жюли и Стела, неразделната тройка. И както става във всяка тройка, едната получаваше най-голямото парче от баницата. В нашия случай това беше Виолет. Първо, защото беше най-голяма, една година по-голяма от Жюли и Стела. Второ, защото имаше гърди, вярно, съвсем мънички, но тя нарочно ги поклащаше под тениската. И накрая, защото погледът й подлудяваше момчетата.

Внимание, едно, две, три! — предупреждаваше Виолет, когато някое момче се появеше насреща им. Сега ще му хвърля един от моите премрежени погледи и коленете му ще омекнат. Затваряше очи, после леко ги отваряше и погледът й ставаше разнежен, влюбен, размазващ. Момчето, естествено, губеше ума и дума. Всички момчета губеха ума и дума под премрежения поглед на Виолет. Главите им се замайваха, буквално оглупяваха. Мъкнеха се подире й, подритвайки разсеяно камъчетата, вадеха цигара, кълчеха се, надуваха перки, хилеха се, шепнейки, видя ли циците й, видя ли задника й, нямам сили, брато, повече не мога да се сдържам. Винаги вървяха на групи след нея, сякаш тя бе способна да ги направи на пух и прах само с едно махване на ръката, та трябваше да се държат един за друг. Виолет не им обръщаше внимание, поклащаше малките си гърди под тениската и продължаваше да говори на Жюли и Стела.

Разпитваше Стела за баща й, Рей Валенти. Какво име само! Сякаш беше киноартист или шериф!

— Това не е истинското му име, истинското му име е Реймон. Той го е съкратил. Казва, че Реймон напомняло на някакъв жалък смотаняк със светлосини найлонови шорти.

— Все тая — прекъсваше я Виолет, — той е просто „прекалено“… прекалено красив, прекалено привлекателен, прекалено нехаен. И смел, на всичко отгоре! Човек, който е избрал да бъде пожарникар, не може да е мижитурка! Как се чувстваш с такъв баща красавец, с такива топли очи, мускулести ръце, с такъв дълбок, секси глас?

— Знам ли — отвръщаше Стела. — Той ми е баща.

— Да, ама — настояваше Виолет, — той е красив мъж, даже много красив мъж. Направо си е герой! Последния път… когато огънят пламна на етажа над бара на Жерар, трябваше да видиш как се бореше, за да спаси малката Нора, която се беше заключила в клозета! После Жерар говореше само за това, ревеше като мадама, а пък всички го знаем Жеже, не е от нежните души!

— Така си е — съгласяваше се Жюли, — баща ти е голяма работа!

— Ами спомняш ли си — подзе Виолет — когато се хвърли в огъня, за да спаси бебето, дето го бяха забравили в люлката? Онази нощ, когато стана късо у семейство Мокар и огънят заплашваше да обхване и околните сгради… Родителите на бебето бяха припаднали. Всички бяха побягнали и бяха забравили за бебето, а Рей се върна да го търси! Дори телевизията беше дошла да снима и го показаха в новините, после кметът го направи почетен гражданин. Притрябвало му беше да го правят почетен гражданин, той поне сто пъти се беше отличил!

Тя прехвърляше дъвката си от едната страна на другата, разтягаше я, надуваше я на розово балонче, всмукваше го, после подновяваше упражнението.

— Като си помислиш само колко пъти са го показвали по телевизията! Колко живота е спасил, в какви пламъци е влизал! Баща ти е герой! Секси при това… яко секси, повярвай ми!

Виолет имитираше походката на Рей, настоятелния поглед, с който обгръщаше човека насреща и сякаш си го присвояваше, сякаш се намърдваше вътре в него. Хващаше се за корема, тихо пискаше, подръпваше деколтето на тениската си, прокарваше език по устните си и пръсти през косата си. Правеше им театър! Знаеше за какво говори. Беше много по-напред в това отношение от Жюли и Стела. Беше недостижима.

Обръщаше се — момчетата продължаваха да ги следват по петите. И тя заявяваше:

— Сексапилът на баща ти сякаш струи от очите му. Направо те заковава с поглед.

С това заключение окончателно се издигаше на върха на сексуалната скала, единствената, която интересуваше момичетата. Те не знаеха какво да отговорят.

— Ами майка ти? — продължаваше Виолет. — Представяш ли си какво означава да си лягаш всяка вечер с такъв мъж! Уау! Постоянно щеше да се налага да ме сушат!

— Майка ми — прекъсваше я Стела, която понятие си нямаше защо трябва да сушат Виолет. — Майка ми…

И млъкваше.

Не можеше да определи състоянието на майка си. Или не можеше да им каже. Гласът й се пречупваше.

— Искаш да кажеш, че връзката им е сексуална… — отсичаше безапелационно Виолет, убедена в правотата си.

— Да, точно така, сексуална.

Ето как внезапно сексът се превръщаше в онова ужасяващо нещо, което смазваше тялото на майка й, караше я да вдига ръка, за да се предпази, и изтръгваше от устата й тихи викове на болка.

— Добрият секс — каканижеше с назидателен тон Виолет — взривява хората. Те се разпадат на хиляди парченца.

— Да, на хиляди парченца — повтаряше Стела.

— Моята майка въобще не се разпада — твърдеше Жюли.

— Много ясно, баща ти няма нищо общо с Рей.

— Защото ти наричаш баща ми Рей, така ли да разбирам? — внезапно попита Стела с подозрителен тон.

— Ми да… Не се впрягай, няма за какво! Той не е просто твоят баща! Той е Рей Валенти. Мечтата на всички момичета. Дори на старите, дето са ударили четирийсетака! Ако аз бях с мъж като Рей, щях да си изгубя ума. Нямаше да мога да мисля нормално. Такъв мъж може да те накара да вървиш на зигзаг! Също като оная, дето видяла Богородица в Лурд и оттогава не се оправила.

Този ден беше рожденият ден на Стела, ставаше на дванайсет години. Искаше да разбере как действат мъжете, жените, телата им, да узнае всичко за потта, слепваща телата им, за стоновете, въздишките, очите, които се въртят във всички посоки, за мозъка, който се взривява. Искаше да узнае, но нямаше желание да провери.

Трите момичета крачеха в мълчание.

— Я ми кажи — подхвърли Виолет, — майка ти не е ли малко хахо?

— Забранявам ти да говориш така! — извика Стела.

Толкова й се искаше да има нормално семейство. Татко на волана, мама раздава сладки и малката им дъщеря Стела на задната седалка. Татко шофира, мама си пили ноктите, Стела брои червените, сините, жълтите автомобили и получава за награда една кола, ако познае цвета.

— Само казвам какво се говори. — Виолет почука с палец слепоочието си. — Тукашните я наричат хахо.

Стела не искаше Виолет да излезе права, но съзнаваше, че не е нормално майка й да шофира с трийсет километра в час, легнала върху волана с разперени ръце, залепила лице на стъклото, с вадички пот, които се стичат по лицето й. През това време колите я задминаваха с ругатни и надути клаксони. Идеше й да изчезне под таблото и никой да не разбере никога, че е дъщеря на Леони Валенти. Да имаш майка, която се стряска от най-малкия шум, страхува се да пресече улицата и когато си слага червило, ръката й трепери толкова силно, че устните й стават наплескани като на клоун. Която вече не е в състояние да вдене конец в иглата и толкова се изтощава, докато опитва, че накрая избухва в сълзи.

Стела наблюдаваше другите майки и си даваше сметка, че нейната не е като тях. Другите ходеха на работа или играеха бридж, тенис, варяха конфитюри, шиеха рокли на дъщерите си, шофираха, докосвайки небрежно мигача с малкия си пръст, ходеха на фризьор, не обръщаха внимание на касиерката в „Карфур“, не разпиляваха дребните си на движещата се лента. Не избухваха в сълзи, слушайки Юг Офре да припява: „Кажи ми, Селин, какво стана с милия годеник, който изчезна и повече не се появи…“. Чуждите майки нямаха плюшено мече, което се казва Половин Черешка. Нейната майка имаше, криеше го под леглото на дъщеря си и го обсипваше с целувки, когато останеше сама.

Стела също се питаше: хахо ли е майка ми? Само че тя знаеше неща, които другите не знаеха. Неща, за които не можеше да говори, защото другите нямаше да й повярват.

Когато сте на дванайсет, никой не ви вярва. Или само ако извадите купища доказателства. Още повече че понякога и тя самата се съмняваше. Не знаеше какво е правилото, когато един мъж и една жена останат сами в стаята си. Кое е позволено и кое забранено. Какво се прави, кой как се държи. Можеше да се окаже, че виковете, надавани от майка й и баща й, са нещо нормално. Виковете, ударите, сълзите, грубостите. Може би това наричат любов? Един ден в двора на фермата на Жорж и Сюзон тя видя как едно магаре преследваше една магарица. Как я притисна до оградата, покатери се отгоре й, ухапа я до кръв по шията, одра я и магарицата не се възпротиви, напротив, приведе глава, а кръвта й течеше, беше ужасна гледка. Жорж й обясни, че така ставали бебетата при магариците. Майка й никога не говореше за това, баща й също, а нямаше баба, която да я просвети.

Не се осмеляваше да попита Виолет. Нито Жюли, която и без това не беше по-осведомена от нея.

Свикна да пази дълбоко в себе си тези въпроси. А те бяха безброй!

Когато стана на осемнайсет, Виолет замина за Париж.

Искаше да стане актриса. Беше много красива, нямаше място за спор. Каза, че ще им пише, но после се поправи: „Не, няма да има нужда, ще ме гледате по телевизията. Дайте ми една година и ще бъда навсякъде… Ще стана queen of the world!“.

 

 

Повече нищо не чуха за Виолет. Нито от родителите й, нито от приятелките й, още по-малко от телевизията. Така или иначе, вкъщи само Рей и Фернанд имаха право да гледат телевизия. На нас двете с мама не ни се полагаше. Рей твърдеше, че и без това сме имали бръмбари в главите и сме правели само глупости. Разрешаваше ни да гледаме само когато го показваха по новините. Тогава бяха истински галавечери. Нареждахме се пред телевизора и седяхме, без да шукнем. Мама едва си позволяваше да диша. Стискаше се, за да не се разкашля. Фернанд не ни изпускаше от поглед. Рей правеше запис и после непрекъснато гледаше, беснеейки срещу журналиста, понеже не го оставил да говори или го изрязал тъкмо когато щял да каже нещо забележително.

Един път го показаха даже по новините на националната телевизия. В централната емисия от 20 часа, когато бе успял да потуши съвсем сам — така го представи — разразилия се пожар в химическия завод, в самия център на Сен-Шалан, разположен между „Макдоналдс“, голям мебелен магазин и десетина други супермаркети. Беше се покатерил по високия комин, бълващ пламъци и отровни частици, и го беше удавил във вода. Беше се борил цели четиринайсет часа, покатерен на огромната стълба, за да спаси домовете на стотици хора. „С риск за живота си!“ — възкликваха гражданите. До отцепения периметър за сигурност се беше струпало огромно множество: журналисти, фотографи, оператори, репортери от френската телевизия и даже от чужди телевизионни канали. Затаили дъх, те коментираха на живо от Сен-Шалан, превърнал се в център на света. Сякаш снимаха филм с полицейските коли, пожарните, зяпачи, любопитни шофьори. Невероятно напрежение. Той бе успял след четиринайсетчасова борба! Смъкна се от голямата стълба, посрещнат от овациите на множеството, почернял от дим, от преумора едва държеше очите си отворени, ръцете му бяха целите в кръв. Понесоха го на ръце. На следващия ден го показаха в централната новинарска емисия. „Един обикновен герой“, с тези думи го представи в началото на емисията водещият, известният журналист Патрик Поавр д’Арвор. На Рей никак не му беше приятно. „Не можеше ли просто да каже герой, без да добавя каквото да било? Тези парижани, винаги трябва да те унижат!“ — негодуваше той.

Целият град се изсипа в кафето на Жерар. Щедро се лееше шампанско и пак награда, поздравления, овации. Той бе целунал Леони по устата, притиснал я бе до гърдите си, наричайки я малкото ми пате. „Гордееш ли се с мен, патенцето ми? Видя ли какъв смелчага е мъжът ти? А?“ Целуваше я по устата, притискаше я силно. Всички ръкопляскаха, жените тайно избърсваха издайнически бликнала сълза.

Може би това е любовта, разсъждаваше Стела, наблюдавайки майка си и баща си. Целувки за пред хората, плесници зад затворената врата на стаята. И синини на следващия ден.

Това не я задоволяваше напълно. Колкото повече се опитваше да разбере, толкова по-малко успяваше да направи връзката между прегърнатата двойка пред очите й и нощните шумове и викове. Нещо не се връзваше. Тръскаше глава, не и не, ние не сме магарета все пак.

В този миг срещна погледа на бащата на Жюли. Мрачният и гневен поглед на бащата на Жюли, който наблюдаваше страстната целувка, после извърна глава и се изплю на пода. Той не ръкопляскаше, не вдигаше чашата си, стоеше до жена си, облегнат на бара. Встрани от общата радост. И плюеше на пода! Следователно нещо наистина не беше както трябва. Значи тя е права, ние не сме магарета.

Бащата на Жюли бе въздъхнал, бе обходил с поглед залата и бе видял недоумяващото изражение на лицето на Стела. Разгневеният мъж бе погледнал малкото, русо, тръпнещо момиченце и му се бе усмихнал с тъжна и уморена усмивка, сякаш искаше да й каже, знам, всичко знам, бедното ми дете, знам за плесниците, за сълзите, за ежедневната жестокост, бесен съм, понеже съм безсилен, но любовта не е това, пази се, момиченце, не позволявай да те смачкат, чуваш ли, никога не позволявай да те смачкат.

Това прочете в очите на този мълчалив и широкоплещест мъж, със силни ръце с почернели нокти, облечен в избелял син гащеризон. В погледа му сякаш имаше заклинание и тя му отговори „да“ безмълвно, давам ви обещание, той няма да ми причини болка, ще се защитавам.

Той й се бе усмихнал. Наистина. Като на голям човек. И тя пое отговорност пред тази усмивка. Никога нямаше да измами надеждата му в нея.

Господин Куртоа й се доверяваше.

За пръв път получаваше подкрепата на възрастен. За пръв път възрастен й заявяваше, имаш право, любовта не е да целуваш по устата жена си пред хората и да я пребиваш нощем. Всеки обича по свой начин, за това няма правила, но любовта не е това отблъскващо представление. Ти си на прав път, Стела, говореха очите му. Пази се, моля те.

Всичко това се четеше в очите на господин Куртоа.

Тя беше на дванайсет години и никога не го забрави.

Дори днес, на трийсет и четири, когато прочете на листчето двете толкова обикновени думи, ферма „Тополите“, пред очите й отново се завъртя филмът на нейното детство.