Катрин Панкол
Muchachas (16)

Жюли я проследява с поглед, дълъг силует, който плува в прекалено широкия за нея оранжев гащеризон, дебел морскосин пуловер, който й стига до бедрата, дръзко килната назад филцова шапка и груби войнишки боти. Стела винаги се е обличала като мъж. И сега носи пуловера на Адриан, неговия гащеризон, филцовата му шапка. Откакто са се разделили, за нея е въпрос на чест да ходи облечена само с неговите дрехи. Не желае да гледат на нея като на жена. При това адски красива жена! Метър и осемдесет висока, шейсет кила, сини очи като на кучетата, които теглят шейните на север, плюс страхотният рус кичур, който пресича лицето й. Истинска красавица от списанията.

Стела се покатерва в камиона, подсвирва на кучетата, които дотичват с лай, хапят се по гърбовете и възбудени скачат отзад в ремаркето, надушили приключението. Вкопчват се с лапи в стените на каросерията.

Камионът минава край прозорците на кабинета на Жюли. Стела й махва с ръка, Жюли се изпъчва и буквите на блузона й подскачат: I am candy girl.

 

 

Със сигурност си истински бонбон, прошепва Стела в кабината на камиона. Най-сладкият бонбон от всички бонбони на света. Райска ябълка, къдрокоса, със сплескан нос и толкова дебели стъкла, че човек се чуди дали зад тях има очи. Извор на любовта, от който никой грубиян не иска да пие. Може би така е по-добре, защото, както те познавам, си способна да пресъхнеш от любов и да свършиш пречупена и омерзена.

Препрочита адреса, който й е дала Жюли, от там ще вземе казаните. Фермата с тополите. Знае я, майка й я водеше там, когато беше малка. И когато майка й все още дръзваше да излезе от къщи. Едно време „Тополите“ са принадлежали на дядо й, Жюл дьо Бурашар. Както и много други ферми от околността. Той ги е продавал, за да изплаща дълговете на първородния си син Андре. Красив, очарователен, суетен, повърхностен. Всички бяхме омаяни от него, най-вече аз! Бях влюбена в брат ми. Той беше с пет години по-голям. Когато се хранехме, аз му давах по-хубавите парчета печено, нощем се криех зад дърветата на алеята, за да го зърна в прекрасния му автомобил. Той танцуваше на светлината на фаровете, за да блесне пред момичето, което го придружаваше, и пиеше шампанско направо от бутилката.

 

 

Този ден двете бяха останали самички в апартамента. Рей и Фернанд бяха отишли на лекар. Фернанд не искаше да чуе за лекари и за прегледи. Докторите са за мокрите кокошки, повтаряше тя, хвърляйки мрачен поглед към снаха си, за излишните уста, за глупавите патки, които не спират да се оплакват и проливат сълзи за най-малката дреболия. Рей я бе принудил. Беше се справил с медицинския речник, в който се описваха подробно всички заболявания. Редовно го четеше с пръст на пулса си, опипвайки черния си дроб, оглеждайки езика си в огледалото. От известно време се безпокоеше: майка му непрекъснато беше жадна, ставаше често нощем до тоалетната, зрението й внезапно отслабна, ходилата й горяха. Освен всичко това, когато се порежеше, раната не можеше да зарасне и загнояваше. Диабет, повтаряше си той, ровейки се в дебелия речник! Лош знак, мамо, много лош знак, давай да те водя на доктор! Фернанд облече старото си черно палто от видра, нахлупи на главата си филцовата шапка в цвят бордо и заприлича на пътен знак. Докато закопчаваше палтото си, не престана да мърмори, че това са пари, хвърлени на вятъра. Късокрака и набита, тънки устни, остър нос, ниско чело, къс врат, забит в раменете, лице, прорязано от отвесни дълбоки бръчки като затворническа решетка, всичко в нея говореше за суровост, алчност, злопаметност и неутолимо желание за мъст. Преди да тресне вратата, тя се бе обърнала към Леони и Стела, сякаш да ги предупреди, че няма да е тук, но и няма да ги изпуска от очи. Двете едновременно бяха свели глави.

До ушите им достигна звукът от двойно превъртания ключ в ключалката и те доволно се спогледаха. Най-сетне сами!

Полегнаха на леглото на Стела, Леони прегърна дъщеря си, притисна я силно до гърдите си и я залюля, припявайки тихо: „Обичам те, момиченцето ми, толкова много те обичам, ти си малката ми звездица, която ми носи щастие“, и Стела бе пожелала в душата си да стане още по-малка, по-лека, за да се издигне до небето и да свети отгоре.

— Разкажи ми, мамо, какво е било, когато си била малка и животът ти е бил като приказка.

И Леони разказваше.

За брат си Андре, който умрял на двайсет и четири години. За баща си, Жюл дьо Бурашар, който, смазан от мъка, се оттеглил от света и дочакал смъртта зад стените на малкия си замък.

— И двамата си отидоха много рано. Искаше ми се да те бяха видели…

Леони бе махнала неопределено с ръка и бе прекъснала разказа за кратко.

— Не знам дали щяха да се интересуват от теб, да ти кажа! Те не ми обръщаха много-много внимание. Бях момиче… Твърдяха, че съм прозрачна. Пък и в известен смисъл аз бях такава. Плъзгах се като сянка из къщата. Сюзон ме отгледа, да знаеш. Постъпила е съвсем млада на работа при родителите ми.

— И Жорж, и той ли?

— Да. Той дойде заедно с нея. Той се грижеше за къщата, за колите, за градината. Момче за всичко.

— Сюзон никога ли не се е омъжвала?

— Не. Винаги е живяла с брат си. И аз също като нея бих живяла с брат ми. За мен това щеше да е върхът на щастието.

Засмя се и притвори очи, за да се наслади на този „връх на щастието“.

— Андре и баща ми бяха удивителен тандем. Татко му прощаваше всичко. Смееше се весело и на най-дребното му остроумие. Синът му беше гарант на името, бе факелът, който се предаваше от едно поколение на друго. Странен и непредвидим момък, твърдеше той, направо ме смайва!

И тя отново прихна като малко, свенливо момиченце.

— А майка ти, мамо? Ти никога не говориш за нея.

— А, майка ми… Така и не успях да я опозная. Тя замина, когато бях дванайсетгодишна. Открай време имаше навика да идва, да си отива. Но онзи път не се върна повече. Оставила бележка, написана на английски, на масичката в антрето и изчезнала. Никога не я видях отново. Не знам дори дали е жива, или е умряла.

— Какво пишеше в бележката?

— Беше адресирана до баща ми… Eyes that do not cry do not see^[1]. Двамата често си говореха на английски.

— И какво значи това?

— Трудно е да се преведе, пък и вече съм много изморена.

— Направи малко усилие, мамо.

— Нещо не особено весело. Нещо в смисъл че трябва да си пролял много сълзи, за да разбираш живота.

— А тя как изглеждаше?

— Като теб, като мен, висока, руса, много руса, много слаба. Баща ми твърдеше, че по-русо нямало никъде другаде по света! Истинска шведка с ясно сини очи, руса, почти бяла коса, дълги крака. Позираше на художници и скулптори в Париж. Не държеше много на живота. Баща ми й бил забавен, тя се изкушила… Често беше тъжна, меланхолична… Учудена, че е родила такъв син. Андре беше слънчев, жизнен, бе извор на радост. Истински вълшебник. Имаше дарбата да превръща живота във феерия.

Обаче Стела знаеше: вуйчо й бе имал лоша репутация. Казваха, че умрял от свръхдоза. Нужно й беше време да разбере какво означаваше това. Не беше наясно с нещата от живота. Същото важеше и за майка й очевидно, тъй като и тя никога не произнасяше тази дума. Твърдеше, че била станала грешка, че го открили удавен във ваната, че било ужасно нещастие.

Стела прокарваше пръсти по ръката на майка си. Галеше синините, които оставяха тъмни следи по наранената кожа, сякаш искаше да ги премахне. Искаше й се да я попита защо се наричат синини, след като са жълти, виолетови, червени и черни? Но не се осмеляваше да го стори. Просто си въобразяваше, че като я гали, кожата ще поникне отново гладка и розова.

Имаше толкова неща, които не разбираше.

Толкова неща, за които не можеше да говори с никого.

Всяка дума в гърлото й вдъхваше чувство на срам.

Мълчеше, застинала в прегръдките на майка си, и обикновено двете се унасяха в сън, разказвайки си тихичко разни истории.

А посещенията при лекаря бяха зачестили.