Катрин Панкол
Muchachas (14)

Кабинетът на Жюли е кацнал на последния етаж на фирма „Куртоа“ като истинско орлово гнездо. Просторно остъклено помещение, напомня на контролна кула, надвиснала над пътеки, задръстени от стари автомобили, трактори, метални греди и пилони, листове гофрирана ламарина, стари печки, криви кюнци, домакински уреди. Жюли говори тихо в слушалката, притисната до ухото й. Драска нещо в бележника си, отбелязва някаква цифра, сборува, кима утвърдително с глава, прокарва опакото на ръката по бузата си, показвайки, че има работа с досадник, пак започва да драска, без да откъсва очи от камерите за наблюдение. Всяко движение на работната площадка се заснема двайсет и четири часа без прекъсване. Има команда за близък план, друга, позволяваща да се заснеме най-малкото потайно движение, някой подозрителен разговор, дискретно подадени банкноти, които сменят собственика си.

Стела й показва чисто новите си ръкавици, удря ги на бюрото. Кожата изплющява бодро и весело. Жюли вдига палец, прекрасна покупка. С намаление, пояснява Стела. Жюли имитира ръкопляскане и продължава разговора.

Облечена е в изработения специално за нея суичър, който Стела приключи миналия четвъртък. Свободно падащ, светлосив, с избродирани пъстроцветни букви I am a candy girl на фона на яркочервено сърце. Всички момичета се бяха събрали, за да отпразнуват завършването на първата наметка на Жюли, изработена от разноцветни парчета, насред разхвърляни топове плат, филцови мостри, кадифени парчета, вълнени платове, макари… Жюли се бе поколебала, преди да го облече. После си свали очилата и пъхна глава в отвора. Момичетата изръкопляскаха, браво Жюли. За тях всичко беше претекст за празнуване и размяна на подаръци.

— Не е ли малко тясна? — попита тя, подръпвайки я в бюста.

Метър и шейсет и две, седемдесет килограма, кестенява, ситно къдрава коса, червени бузи и носле като муцунка на сладък пекинез.

— Не, никак! — провикнаха се всички в един глас.

— Мислите ли, че мъжете ще проявят интерес?

На трийсет и четири години Жюли все още не бе открила мъжа на мечтите си. Те прихнаха весело.

— Ами да, несъмнено ще им подскаже някоя и друга идея!

— Според мен те не се нуждаят от идеи, а от смелост — отвърна с въздишка Жюли.

— При това условие никой няма да се юрне! Много добре го знаете. Бъдете разумна…

Жюли пуска слушалката и се обръща към Стела.

— Навъртай се наоколо, обадиха се за някаква едра поръчка, някакво предприятие ще се премества… става дума за огромни медни казани, на които се натъкнали под купища старо желязо в гората. Сигурно са ги изхвърлили от някогашната шоколадова фабрика на Рение, говори се, че там имало и заровени документи отпреди десетина години. Със сигурност някой ги е скрил с надеждата да ги продаде, но така и не се е появил до момента. Стрували поне трийсетина хиляди евро. Пресметнал е теглото на око. Иска да му платим на ръка. Споразумяхме се за петдесет на петдесет. Отлична сделка!

И тя продължава разговора.

— Да, чувам ви… Много добре ви разбрах, но…

Облегната на прозореца, Стела оглежда двора. Един камион чака на кантара. Минава натоварен, претеглят го, разтоварват желязото, той се връща на кантара и му плащат разликата. Или минава празен и операцията се извършва в обратен ред. Жером отговаря за приемането на стоката. Той идва на работа всеки ден с колелото, върти педалите пет километра на отиване и пет на връщане. Тръбите на канализацията у тях са се спукали и затова се къпе тук, в съблекалнята. Способен е да постави на мястото му всеки недобросъвестен хитрец, който се опитва да го прецака, обаче се облива в пот от глава до пети, ако случайно някоя жена го заприказва.

Няма да вали дъжд. Затова пък вали сняг на едри, гъсти парцали. Бубу размахва енергично метлата от клонки и листак, за да премахне късчетата заледен сняг, които са полепнали по машините и могат евентуално да ги повредят. Ако снегът продължи, ще им се наложи двамата с Том да останат да пренощуват в града. Ще се обади по телефона на Сюзон, да се погрижи за животните. Станаха десет дни, откакто всичко замръзва сутрин и вечер, снегът сковава живота, заглушава шумовете, лепне по подметките.

Когато беше дете, не обичаше снега, който сякаш запушваше устата на майка й. Вечер се сгушваше в леглото си и си запушваше ушите. Въпреки това чуваше, защото стената, отделяща нейната стая и тази на родителите й, беше много тънка. Сърцето й спираше. Първите стенания, мятащите се тела, скърцащото легло, приготвената за през нощта чаша вода, която пада от нощното шкафче и се търкаля на пода.

— Видя ли какво направи? — крещи баща й.

Звукът от плесница и горната табла на леглото се блъска в стената, и главата на майка й се удря в нея, отекващ вик от болка и все едни и същи думи, които се чуват през риданията й:

— О, не! Недей, моля те, повече няма да се повтори, обещавам.

Винаги повтаряше едни и същи думи и винаги се извиняваше.

На Стела й се повдигаше.

Вечерята й се качваше обратно в гърлото и тя се хвърляше към мивката в стаята си.

Следваше неизменният антракт от стонове и въздишки. И накрая настъпваше тишина. Толкова плашеща, че се питаше в какво ли състояние е майка й. Сънят бягаше от очите на Стела, тя се въртеше в леглото, притиснала до гърдите свитите си колене, изпълнена със страх и болка. „Моето момиченце е като водата, като жива вода, припка като поточето, след което бягат децата…“

Той беше особено раздразнителен в снежните нощи, когато, както сам твърдеше, бил кълбо от нерви. Белотата го подлудявала. Снегът му опъвал нервите.

Стела долепва чело до студеното стъкло, сваля го и то издава странен всмукващ звук, като вендуза. Бе завела Том на училище. Когато затвори вратата с трясък, той се обърна, леко й козирува, допрял дясната ръка до козирката на вълнения си каскет. Добър малък войник. За малко да му извика: „Качвай се обратно, днес няма да ходиш на училище, много е студено…“, но потегли.

Страхът отново е тук, върнал се е, същият страх, който прави дупки в корема й.

Все пак се справя, откакто Адриан го няма. Ходи с вдигнато чело. „Със сигурност не си мокра кокошка“, твърди той, усмихвайки се с тънката си, рядко появяваща се усмивка, която напомня одраскване по бузата. Мокра кокошка. Шубеметър на нула. Настръхва ми косата от страх, шубе ме е, треса се от шубе, подмокрям се от шубе, напълних гащите от страх, посинях от шубе, колко много изрази имате, за да изразите страха си, вие, французите!

— Знам, че цените се покачиха, но не чак толкова, господин Гризие! Вижте какво, помислете и пак ми се обадете… Да, точно така. Стела ще мине да ги види. Кога ли? Днес, удобно ли ще ви е?

Жюли никога не се нервира. Тя говори с клиентите, обсъжда цените, занимава се с офертите, със сделките, следи курсовете на металите, води сметките, изготвя фишовете за заплатите. Стела кара камиона, обикаля клиентите, прави огледи на място, оценява стоката, следи товаренето на старото желязо и влиза в ролята на пътна помощ, когато някой закъса с колата си из малките пътища. Освен двете жени, на площадката се трудят осем други работници. Мъже. Те сортират, режат, управляват крановете, обслужват трошачката, поправят я, когато спре. Жюли ръководи фирмата и всички й се подчиняват безпрекословно. Те са моите мъже, казва тя понякога със смях.

Тя е дъщерята на собственика, г-н Куртоа.

Господин Куртоа ръководи сделките с чужбина, рядко се вясва тук, непрекъснато пътува. Индия и Китай са най-едрите клиенти, те поглъщат милиони тонове метал. Две изгладнели чудовища, които не спират да се хранят с ръждясала плът.

Жюли Куртоа и Стела Валенти се познават от началното училище. Работят заедно от дванайсет години.