Катрин Панкол
Muchachas (13)

Навън е още нощ. Небето е черно, вятърът духа и вдига снега, носи го насам-натам, запраща го по вратите и стените. Скорците прелитат над хамбара, издавайки кратки и пронизителни звуци. Опитват се да се мушнат под гредите и се разлетяват уплашени всеки път, когато портата се тресне.

Тя отваря вратата към коридора, където спят кучетата. Долепя се до стената, за да избегне изблиците им на радост, защото с едрите си силни лапи като нищо ще я съборят. Да, да, бебчетата ми, тук съм, всичко е наред, снощи ви чух да лаете, и вие ли се уплашихте от вятъра? Вади бисквитки от джоба на гащеризона си и им ги раздава. Пуска кучетата в кухнята. Млясва по муцуната Подлизурко. Напълва с крокети трите купички. Налива вода в голямата купа. Говори им с тъничко гласче. Е, Здравеняк, е, Помияр, е, Подлизурко, готови ли сте за дългия работен ден? Те се спускат към купичките, а през това време тя слага цепеници в кухненската печка. Сюзон ще идва да поддържа огъня през деня, за да бъде топло, когато се приберат довечера. Обичайната сутрешна рутина. Движи се със затворени очи. Преди бяха двама. Адриан и Стела. Сега е сама. Жорж и Сюзон живеят в съседната къща. Зимна рутина, лятна рутина. Есенна и пролетна рутина. Стела се нагажда към сезоните, пие по-дълго кафето си през лятото, през зимата си оставя време за разчистване на снега. Или за обръщане на бордовия камион с кран, който е работен инструмент и фамилен автомобил.

Зимно време кранът на чешмата на двора замръзва. Тя точи вода от кухнята в огромна трийсетлитрова лейка. Дръжката й прерязва дланите, изгубила е кожените си ръкавици, ръкавиците ти на удушвачка, по думите на Том. Носи прясна вода за прасето Мерлен и за магаретата. И храна. Снопове сено за магаретата, по един във всяка ясла. Един морков, два моркова, три моркова и милувки за Тото, Гризли и Бергамот. Тото рие с копита, когато тя се занимава с другите. Тя внимава, не му се доверява, подъл е, може да я ритне. Случи се веднъж. Беше се навела да среже връзките на снопа и той й хвърли един къч. Два месеца носи шина на предмишницата. Лошо счупване, бе отбелязал докторът, имате късмет все пак, защото ще си починете, забранявам ви да вдигате и носите каквото и да било! Съпругът ви ще ви помага. Той не ми е съпруг, измърмори тя под носа си.

Гризли се гуши до нея с дебелия си черен кожух. Бута я с муцуна и я притиска до оградата. Трепери. Бурята го тероризира.

Мен бурята не ме плаши. Плаши ме друго нещо, знам си го. Усещам, когато опасността дебне наоколо. Научих се да я надушвам отдалеч.

— Не се бой, Гризли. Няма страшно, това е буря, може да ни отмине и да удари другаде.

Дъжд ли ще вали или сняг? Тя не знае. Небето е схлупено, оловносиво, плашещо. Отнася лейката. Вода за кокошките, за патиците. Царевично зърно и сух хляб, който взема от супермаркета. Два огромни, двестакилограмови чувала за три евро, които пренася на гръб до камиона. Разхвърля хляба по земята и тъпче отгоре му да го разтроши.

Вдига глава и се провиква към прозорците на първия етаж:

— Том, тръгваме след десет минути.

Резачката стои до купчината дърва. Снощи е забравила да я прибере. Напомни си, че трябва да смаже веригата. Довечера ще приключи с рязането на дървата. Или утре. Големи цепеници за камината в хола, където вечерно време се труди върху своя пачуърк, докато Том си пише домашните или строи макети. Дългото ръкоделие, което пресъздава историята, нейната история. Трябва да му измисли заглавие.

Взира се в небето. Вятърът е вечният предвестник. Вятърът, големите черни и бели облаци, дъждът. Дъждът на тъгата. Когато беше дете и завалеше дъжд, все се страхуваше вятърът да не бутне вратата и да влезе.

Синигерите, овесарките, гугутките са се струпали на перваза на кухненския прозорец. Чакат я да нареди дългите гердани от сланина, нанизани на връзки от обувки. И слънчогледовите семки, и напуканите фъстъци в хаванчето. Отначало стоят и чакат чинно и възпитано, после, ако закъснее, пискат.

— И какво още? — пита се, отпускайки се на каменната скамейка пред входната врата. — Дали не съм забравила нещо?

Разтрива си кръста. Лейката е тежка. Пръстите й са изтръпнали.

Ябълките за косовете!

Скоква от пейката и се втурва към кухнята да нареже ябълки. Нарежда парчетата на градинската маса.

На насипа, в клоните на дървото спят дивите кокошки. Преди дванайсет години, когато заживя във фермата на Жорж и Сюзон, съседът престана да ги храни. Това животните са голяма хамалогия, цапат, изяждат всичко, снасят къде ли не, писна ми! Подритваше ги отзад с тежките си ботуши. Кокошките избягаха и се пръснаха из нивята, търсейки семена, салатки, сух хляб. Възпроизвеждаха се мълниеносно и скоро броят им нарасна заплашително, движеха се на подивели орди и се вмъкваха във фермите, разкъсваха телените огради на кокошарниците, отмъкваха храната на домашните птици, прегризваха им гърлата. Малки, черни кокошчици, нервни, сухи, с искрящи, луди очички, придружени от техните охранени и лениви петли, гордо развели гребен, мъжкари.

Стела ги остави да окупират изсъхналото дърво на насипа, недалеч от портата. Нареди големи купи в подножието на дървото, за да не ходят да нападат домашните си посестрими. Те спяха на клоните, нагъсто наредени една до друга. През лятото се случваше да тръгнат на лов по пътищата и дървото опустяваше, оголило клони.

Том харесва дивите кокошки. Те му напомнят на лешоядите от комиксите. Странни са на вид, късите им мършави криле сякаш са орязани. Кажи ми, мислиш ли, че могат да летят или през цялото време се движат по земята?

Стела сяда на волана и завърта ключа.

Моторът подскача, изхълцва, но тръгва. Тя въздъхва облекчено и духа на пръстите си. Май наистина ще трябва да си купя ръкавици, ще мина през кооперативния, след като оставя Том пред училището. Дано да не е забравил бележника си, дано и аз да не съм забравила да го подпиша снощи!

Хвърля поглед към огледалото за обратно виждане, търсейки сина си, след което поглежда часовника. Натиска клаксона и извиква: „Том, Том!“ Къде се мотаеш? Ще закъснеем.

Зърва го да бере кокичета. Набрал е цяло букетче бели камбанки. И Адриан правеше същото, никога не бързаше, когато късаше клонка миши трън, диви цветя и деликатно ги подреждаше на градинската маса.

Том пристига, следван по петите от кучетата, които скачат в каросерията. Той мята чантата си на седалката и тихомълком й подава кокичетата. Затваря вратата.

— В неделя мога да измия камиона, ако искаш.

— Имаш нужда от джобни ли?

— Ужасно е мръсен.

Камионът потегля, клатушкайки се. Пътят е осеян с дълбоки дупки и Стела върти непрекъснато волана, за да ги избегне. Само да не повреди окачването, че и бездруго едва ще скърпи месеца. Том си избърсва устните и изважда хармониката. Изтръгва жален звук.

Минават край къщата на Сюзон и Жорж. Червеното канго, украсено с лепенка с кучешка муцуна, е спряно встрани, предното му стъкло е покрито с дебел картон. Жорж е разчистил снега и ги чака до оградата, подпрян на лопатата.

Стела сваля прозореца.

— Не трябваше, Жорж! Аз щях да разрина…

— Видя ли колко е часът? Хайде, тръгвайте бързо! Ще закъснеете… А ти, маймунчето ми, да се върнеш с високи оценки!

Том не му обръща внимание, долепил е хармониката до устните си и свири началните ноти на „Хей Джуд“, вперил очи право напред. Стела го стрелва с поглед.

— Ок! — казва Том, без да изпуска хармониката.

Стела вдига прозореца.

— Можеш да си малко по-учтив. Да не би да имаш желание да размахваш лопатата? Искам само да ти кажа, че той ни спести поне половин час.

— Не съм му никакво маймунче… И той не ми е баща!