Катрин Панкол
Muchachas (12)

Бутикът е ярко осветен от неонови тръби, дълги белезникави нишки, които опасват стените, очертавайки правоъгълни гнезда, подобни на медени пити. Гигантските статуи, наредени през пет метра, представляват безръки богини и млади пастири с колчани със стрели. Сервитьори в бели сака сноват насам-натам с подноси, отрупани с чаши шампанско. Гостите се тълпят край статуите и правят снимки. Кривят лица в усмивки, обути са в груби обувки или в ботуши с връзки, с прилепнали джинси или с широки поли. Някакъв мъж се развява с шотландска поличка, с жълти мокасини на бос крак. Бръснати глави или разчорлени коси, белезникави устни, очи, очертани в червено. Отвсякъде се чуват гръмки възклицания, всеки се стреми да привлече вниманието на околните…

— Колко посредствени са хората! — заявява Елена с въздишка.

— Кажете ми, мъжът, който говори с вас на гардероба, беше…

Ортанс не успява да довърши изречението си… една жена, която ужасно много прилича на Ана Уинтур, се приближава, слага ръка на рамото на Елена, целува я и прошепва:

— Как сте, Елена? Имате ли новини от скъпия ни Карл? Миналата седмица вечеряхме заедно в „Пиер“ и той беше в суперформа. Ужасно много съжаляваше, че ви нямаше.

— Бях за малко в Куернавака, да попека на слънце старите си кокали. На моите години, Ана, трябва да ги показваме на слънце, иначе се чупят!

Тази жена, която поразително прилича на Ана Уинтур, е самата Ана Уинтур, а мъжът, който видяхме на гардероба, беше Том Форд.

Аз пък съм една куха лейка, смъмря се Ортанс.

— О, страхотна сте! Никога няма да изгубите чувството си за хумор, Елена.

— То е единственото средство против бръчки, което ми е останало, скъпа моя. Познавате ли, Ортанс Кортес, малкото ми протеже?

 

 

Стела чува будилника и отваря едно око. Седем и десет, сочат ръцете на Мики Маус. Изважда един крак изпод пухената завивка. Спуска стъпало на пода. Студено, много студено. Запазило топлината на завивката, стъпалото оставя лека следа; която бързо изчезва. Тя зърва чорапите си на радиатора. Бялата си тениска. Дългите долни гащи, каквито носят американските фермери. Червеният гащеризон XXL, розовата риза от полар, дебелият морскосин пуловер. Приготвени от снощи. Чакат само да ги облече. За нея това е най-неприятният момент от деня. Студено и тъмно е, паднал е сняг и прозорците са заскрежени, портата на хамбара се блъска от поривите на вятъра. Трябва да помоля Жорж да я притегне, някой ден ще вземе да падне. Чува се магарешки рев. Сигурно е Гризли, той се стряска от най-малкия шум. Открадна го една нощ от един пътуващ цирк. Останал бе само кожа и кокали, завързан за кол, изранен, изподран, някой го беше горил с електрожен, а дясното му ухо клюмаше като увехнало цвете.

Стела енергично скача от леглото. Втурва се към радиатора, грабва тениската, пуловера, гащеризона, дългите гащи, дебелите чорапи и ги навлича с пълна скорост, сякаш къщата гори. Врътва кранчето да си измие зъбите. Опръсква се с ледената вода. Криви лице в гримаса. Енергично се избърсва с кърпата. Снощи се бе изкъпала в голямата баня, достойна за принцеса, която той е оборудвал за нея. Подстригала се е яко, оставяйки си едва два сантиметра коса. Обрала е краищата високо и от двете страни, само един широк рус кичур покрива остриганата част. Косата, която се спуска от върха на черепа, държи топло, пък и кой знае, може наистина да й се наложи да заприлича на принцеса. Русокоса и къдрокоса, с ефирна пъстроцветна рокля, с копринени чорапи. Леко червило на устните. Смях на гордо момиче, изложило на показ всичките си зъби. Тя няма бюст. Няма и много плът. Толкова е слаба, че трепери, когато застане на течение.

Да заприлича на принцеса.

В случай че…

Забранява си да мисли по въпроса. Най-вече сутрин. Иначе през целия ден е в мрачно настроение.

Най-вече тази сутрин… Мрачните мисли вече са я нападнали. Изпитва усещането, че нещастието дебне, че е тръгнало на път от снощи и се е насочило право към нея. Тази нощ се бе събудила от прииждащата злокобна вълна. Но знаеше как да я парира. Свива се на кълбо и се търкаля от една страна на друга, за да я смаже, тананикайки стари песни, научени от майка й, същите, които едно време й помагаха да не чува, да не чувства, да сподавя виковете си. „Моето момиченце е като водата, то е като жива вода, припка като поточето, след което бягат децата, бягайте, бягайте все по-бързо, но никога, никога няма да го настигнете…“

Понякога се получаваше.

Но когато стане от леглото…

Когато стане, се втурва да бяга. Бяга, за да се спаси от вълната на нещастието.

Слиза по стълбите на бегом.

Сюзон е запалила огъня, извадила е млякото, препекла филийките, сложила е на масата маслото и меда. Кухнята ухае на кафе.

Разринала е снега пред вратата, това пише на бележката, оставена до купичката.

— Благодаря — прошепва Стела.

Налива си кафе, схрусква бучка захар, обляга се на камината и отпива глътка. Листата на мушкатото, което прибра вкъщи, за да не замръзне, са се съживили, обаче мимозата е умряла, жалко.

Включва стереоуредбата, слага един компактдиск на Блонди: Heart of Glass. „Once a had a love and it was a gas, soon turned out had a heart of glass…“^[1]. Взема си препечена филийка, намазва я с масло, полива я с кестенов мед, забива пети в пода, обръща се кръгом, вдига високо ръце и изкрещява думите, продължава с ммм, когато не знае текста, но има и думи, които помни, „love is so confusing there’s no peace of mind, if fear I’m loosing you, it’s just not good teasing like you do…“^[2]. Допива кафето си, нахлупва избелялата филцова шапка на главата си, почуква по кафеза на папагала Ектор, като внимава да не се смъкне кърпата, която го покрива. Мушва между пръчките една филийка. Той ще си я изяде, когато се събуди към дванайсет часа.

— Щастливец! Можеш да си поспиш!

Качва се обратно на първия етаж, отваря вратата на стаята в дъното на коридора, отива до леглото. Том спи, забил нос в хармониката. Прегръща малкото топло телце и шепне: „Време е, захарче“. Той промърморва, че е тъмно, че е много трудно, кой е измислил училището, защо досега не са му разбили физиономията на тоя тип? Тя се усмихва, забранява му да говори така. Той показва глава от завивките и тя съзира две сини цепнатини, подути от съня.

— Хайде, ставай, поспаланко! Тръгваме точно след половин час! Закуската те чака на масата в кухнята.

На прага се обръща.

— И да си измиеш зъбите, след като се нахраниш. Три минути и половина! Обърни пясъчния часовник…

— Знам… — мърмори той, сядайки на края на леглото.

Би могла да ми имаш доверие, прочита тя по отпуснатия гръб на сина си. Той има тънички ръце, тесни раменца, вдлъбнатини в основата на вратлето и лунички по носа и бузите. Същото русо кече като нейното на върха на главата, гъсто и стърчащо във всички посоки.

Един ден го изненада, покачен на стол пред огледалото в банята, с машинката за подстригване в ръка, с нож, нагласен да остави едва два сантиметра коса.

— Много хитро, ще заприличаме на близнаци — бе подметнала тя, гледайки го в огледалото.

— Косата ти ми харесва. Така както си я подстригала е красиво според мен.

— Искаш ли да ти подстрижа тила?

Той бе кимнал утвърдително и й бе подал машинката.

— Много си красива, Стела.

Нарича я с името й.

Също както правеше баща му. Адриан никога не казваше скъпа или любов моя, или ангел мой. Адриан казваше Стела или принцесо и кръвта й потичаше по-бързо, тя хапеше устни, свеждаше очи, за да не отгатне мислите й. Достатъчно беше Адриан да я погледне, за да разбере. Усмихваше се нежно и бавно, все едно я галеше, без да се доближава, без да я докосва, а тя, стиснала здраво устни, едва успяваше да потисне стенанието, надигнало се в гърлото й.

Беше преди година, когато за пръв път подстрига врата на Том. Бял пух върху загоряла кожа.

Оттогава Том продължава да си бръсне главата отстрани, оставяйки на върха един кръг като слънце, като коледна питка. „Ти си моето слънчице“, казва Стела, милвайки го по главата.

— Среща в камиона. Не забравяй чантата и обяда си. Той е в хладилника.

Изглежда толкова крехък, седнал на леглото, вперил поглед в празното пространство. За малко да му каже да си легне пак. Догодина ще стане на единайсет, после прогимназия, гимназия…

Ученето няма край. Цяла вечност.