Катрин Панкол
Muchachas (11)

— Ортанс! Какво правите тук? — възкликва Елена Харкова, размахвайки ръце.

— Нищо. Тъкмо се прибирах.

— Няма ли да отидете на партито на „Прада“? Доколкото разбрах, ще показват творби на оня италиански скулптор, който залепя снимки на очите на майка си върху лицата на антични женски статуи без ръце… Било страхотно!

Говори високо, ще речеш, че е глуха. Ортанс се дръпва леко, сякаш казва, не познавам тази жена, не знам защо ми говори, изгубила се е, не е с всичкия си… Прави опит да я отведе встрани, за да се скрие в тъмното. Дано никой не ги забележи! Никога повече няма да може да се появи на лъскавите партита. Името й ще бъде зачеркнато от списъците на пресаташетата, ще й лепнат етикет „компаньонка на дъртата откачалка“.

Тази вечер Елена е надминала себе си. Навъртяла е около врата си реки от разноцветни перли, прибрала е коса в два проскубани, кестеняво — рижави полумесеца, наметнала е оранжев визон и се е покатерила на розови ботуши с платформи. Намазала е устните си с ярко червило, наплескала е клепачите си в синьо с пайети, на скулите й цъфтят две оранжеви петна.

Докато Ортанс се старае да я отдалечи от тълпата пред „Прада“, Елена Харкова дърпа в обратната посока, право към охранителния кордон.

— Имате ли покана, Ортанс? — осведомява се тя със закачливо блеснал поглед на безразсъдна хлапачка.

— Ами… не, оставих я в офиса.

— Хайде, да вървим тогава! Ще ме придружите…

Ръгва я с лакът и тръгва напред.

— Да ви кажа, смятах да се прибера. Гари ме очаква и…

— Няма да се задържаме много. Чаша шампанско, една хапка със сьомга, един бърз поглед към ужасните статуи и дим да ни няма, давайте да вървим!

— Не, наистина, не настоявайте, аз не…

Само да не я обидя. Дъртата откачалка е способна да ни изгони на улицата, налагайки ни с бастуна. И тогава край на живота в замъка, край на личния ми кабинет, на пианото на Гари, край на палуването в огромното легло. Ще трябва да се върнем към безпаричния студентски живот. А това е изключено. Аз се нуждая от лукс, за да дишам, да рисувам, да творя, да обичам, да се смея, да спя, да си четкам зъбите.

— Добре, ще ви придружа.

Ортанс върви до нея, закривайки лице с шала си, за да не я познаят. Стигат до охраната и тя прави път на Елена да мине първа. Тъкмо се готви да я пропусне, зърва малка перлена чантичка, която виси на ръката на Елена, и вижда самата Елена как свежда глава, отваря я, рови в нея и изважда бял, плътен лист хартия, сгънат на четири. Тиква го под носа на церберите, които не само се чупят в кръста, ами я канят с жест да влезе, отваряйки й път с огромните си мускулести ръце.

— Моля, заповядайте, ако обичате… Госпожа Миуча Прада ви очаква на първия етаж. Желаете ли да ви придружим?

— Аз съм с нея! Аз съм с нея! — провиква се Ортанс, вкопчвайки се във визона на Елена. — Двете сме заедно, аз ще я придружавам!

— Не бих желал да й се случи нещо, вътре е голяма блъсканица — обяснява едната бръсната глава с меден глас.

Ортанс полага усилия да запази спокойствие, но не може да откъсне очи от Елена, която хвърля оранжевия си визон на гардеробиерката, потупва рядката си коса, за да й придаде обем, размазва още един пласт червило на устните си, усмихва се на някакъв мъж, който се навежда да я целуне: „Hi, Tom! So nice to see you, I was happy to chat with you last night“^[1]. Ортанс отваря широко очи, докато мъжът целува Елена и тихо й говори нещо, а тя мърмори от време на време. Той очевидно търси нейната благословия, която тя му дава най-сетне, кимайки бавно с глава. Двамата приятели се разделят с обещанието да се видят следващата седмица у Изабела. Сигурно сънувам, казва си Ортанс, и ей сега ще се събудя. Коя е тази жена? Досега нито веднъж не съм говорила с нея, винаги отказвам да придружа Гари, когато се качва горе. Професионална грешка.

Елена се обръща към нея.

— Хайде, ще отидем ли да ги видим, тези тъпи скулптури? Не бих искала да умра като непросветен идиот… Какво има? Изглеждате така, сякаш сте видели призрак.