Катрин Панкол
Muchachas (10)

Застанала пред бутика на „Прада“, Ортанс се мъчи да успокои дишането си. За пръв път в живота й отказват достъп. Ама какво става? Какво става, а? Внезапно я обзема желание да махне с ръка и да изчезне оттук. Не бях достатъчно нахъсана. Нищо чудно, че ме изхвърлиха. Никога не трябва да пристъпваш с наведена глава към церберите на вратата. Появяваш се с каляската на Победата, стиснала между зъбите си камшика на Бен Хур. Как така не си нося поканата? Обърнете се към асистента ми, той е точно зад мен. Високомерна, нетърпяща възражение. Класика, елементарно, гамата за начинаещи.

В такъв случай защо не стана както обикновено?

Охранителите я отрязаха безапелационно. Те имат набито око за гратисчиите. Познават ги по вида им на разтреперани просяци. Достатъчно е да кимнат отсечено с квадратната си челюст и просяците бият отбой, мънкайки извинения.

Целият театър й е добре познат и досега не й се бе случвало да се препъне.

Прииска й се да обърне гръб, но не желае да достави това удоволствие на церберите на входа, затова се отдалечава бавно, без да сваля поглед от тях. Оттегля се и беснее. Прекрасно знае как се прави. Придаваш си решителен вид, бам, крачиш самоуверено, бум, отстраняваш с ръка охранителите с бръснати глави и хоп, влизаш под носа им. Правила си го сто пъти!

Не и тази вечер. Пружината се е счупила. Изгледаха ме така, сякаш съм кучешко лайно.

Пред „Прада“ са се струпали хора. Те се прегръщат, целуват, пищят, след което се отдръпват, за да се огледат как са се издокарали. Размахват безценната гравирана покана като трофей, който ги издига над тълпата. Обезцветили са косите си, носят кожени якета и черни очила. Или малките черни рокли „Прада“ и строги костюми. Оглеждат се тайно, за да се убедят, че не приличат на никого. Зяпачите се надпреварват да разпознават известните личности. Изреждат имена с въпросителен тон. Сара Джесика Паркър? Хю Грант? Аштън Къчър? Кейти Холмс? Кейти Пери? Мадона? Обстрелват ги с мобилните си телефони, ловците на автографи, разлигавени и несвързано мрънкащи, тикат под носа им бележниците си, изпаднали във възторг от безценните драскулки. Истински голи охлюви.

Аз не съм гол охлюв.

Аз не съм кучешко лайно.

Аз съм Ортанс Кортес и ще вляза на партито!

Той ме заряза в Парка, чудо голямо! Скъпо ще си плати за това, точка. Няма да си направя харакири я. Едно, две, три, започвам отново. Обръщам се кръгом, стигам до ъгъла, напудрям си носа, залепям на устните си нова усмивка, променям походката, погледа, нападам арогантно и високомерно и правя пробив в охраната.

Стига до ъгъла на 57-а улица. Спира пред бутика на „Вюитон“. Светкавици на фотоапарати денонощно осветяват витрините. Идват да ги снимат от цял свят. Дори търговецът продава двойно по-скъпо своите хотдози. Ортанс тръсва глава да разбухне косата си, прокарва по устните си четчицата с гланц, повдига вежда, нагласява ръкавите на палтото, пъха ръце в джобовете, закрепва чантата на рамо, обръща се, тръгва с предизвикателна походка и се натъква на… Елена Харкова.