Катрин Панкол
Muchachas (1)

— Колко са грозни хората, направо не е истина! — въздъхна Ортанс, нагласявайки бинокъла на върха на носа си. — Нищо чудно, че имам такъв страхотен успех…

Облечена в анасоново зелена жилетка и плътно прилепнали червени джинси, обута в маркови балеринки, тя се бе настанила до еркерния прозорец на хола и наблюдаваше минувачите, които сновяха нагоре-надолу по улицата.

— Виж ги: дебели, сиви, треперят, правят гримаси, скърцат със зъби, абе, какво да ти кажа, някакви жалки, мърморещи нещастници, откъдето и да ги погледнеш…

Излегнат на леглото със слушалки на уши, Гари отмерва ритъма с големите си стъпала. Едното обуто в черен чорап, другото в червен. Едно, две, три, четири, въздишка, пет, шест, седем, осем, пауза, триола, полувъздишка, девет, десет.

— А може би — продължава Ортанс — това са мекотели, които се огъват ту наляво, ту надясно — дълги, унили, безцелно реещи се нишки.

Гари се протяга. Прозява се. Прокарва пръсти през косата си. Лимоненожълтата му риза от „Брукс Брадърс“ се измъква от старите му кадифени панталони. Той маха слушалките от ушите си и погледът му се спира на прелестната Ортанс — вещица с дълга червеникавокестенява коса, приятно ухаеща на билковия шампоан от „Кил“, който употребява два пъти седмично, който му забранява да ползва, „като се има предвид колко струва!“, и който крие под тоалетната ръкавица при душа или зад седалката на тоалетната. В края на краищата Гари винаги го открива. До или до диез, се пита той, смръщил вежди. Отново отгръща партитурата, за да се увери.

— Всички до един облечени в кафяво, в сиво, в черно. Нито едно червено копче или зелен шал! Столове, казвам ти, истински столове. Цяла армия столове, които треперят в очакване на шефския задник. Право да ти кажа, Гари, сякаш всички те са в траур. Нямат капчица надежда. Крачат по улицата, защото са им казали да стават рано, да вземат влака или метрото, да отидат на работа, да кимат безпрекословно на някакъв напомаден тъпак, който им се явява господар. Аз отказвам да съм стол!

— Не си ли гладна? — осведомява се Гари, затваряйки партитурата, без да спира да повтаря под нос, до диез, да, точно така, до диез, ми, ре, фа, си бемол, до.

— Отказвам да съм стол, искам да съм Айфеловата кула. Искам да създам дреха, която да удължава силуета, да прави хората по-фини, да ги извисява до небето. „Простотата е висша форма на изтънченост.“ Това ще бъде моят девиз.

— Леонардо да Винчи го е казал доста преди теб.

— Сигурен ли си? — невярващо потропва тя с крак по дървения прозоречен плот, на който се е покатерила.

— Аз ти го пошушнах снощи на ухото. Забрави ли?

— Толкова по-зле за него! Смятам да си го присвоя. Удари моят час, Гари. Не искам да съм журналистка, нито пресаташе, нито някакъв невзрачен дизайнер на конфекция, искам да създавам, да творя… Да наложа моя стил.

Ортанс млъква. Навежда се напред, сякаш е забелязала елегантен силует на улицата, но разочаровано се изправя.

— Трябва да си смахнат, за да успееш в този занаят. Да се развяваш насам-натам с торбичка кокаин, с къси панталонки буфан, с маншон от зебра, с калци във флуоресциращи цветове… Аз не съм смахната.

— Не си ли гладна? — повтори въпроса си Гари, подпрян на лакът в позата на Мислителя.

В ума му изниква чайната в „Нойе Галерие“ на Пето авеню: кафе „Сабарски“. Гари харесва това дискретно заведение с дървени ламперии, с кръгли масички с мраморен плот и със старото черно пиано „Ямаха“, което скучае в ъгъла. Дешифрирането на партитурата е събудило апетита му. Гладен е.

— Гладна ли? — отвръща разсеяно Ортанс, сякаш я питат дали не иска да осинови жълто качулато какаду от Океания.

— Умирам от глад, яде ми се карамелизиран ябълков сладкиш с бита сметана. Искам да отида в кафе „Сабарски“. Там е уютно, закътано, пълно е с вкусни неща за похапване, с белокоси възрастни хора, окичено е с дребни украшения, а дечицата са послушни, седят изправени на столовете и не реват.

Ортанс свива рамене.

— Аз съм талантлива, блестяща, имам диплома от „Сейнт Мартинс“, показах на какво съм способна, докато работех за „Гап“ и за други марки. Липсват ми парите и ракетата носител… богат съпруг. Нямам богат съпруг. Искам да имам богат съпруг.

Тя обхожда с поглед стаята, сякаш този мъж се е скрил под някое легло или под скрина.

— Чудя се дали да си поръчам ябълков сладкиш или schwarzwälder kirschtorte. Колебая се.

— Защо не вземеш да продадеш скъпоценностите на Короната…

— И чаша топъл виенски шоколад. С много сметана.

— Ще отида при баба ти.

— Бабка е много стисната.

— Ще допра пистолет до посребреното й слепоочие.

— Чаша топъл, много гъст шоколад с бита сметана и една schwarzwälder kirschtorte. Голямо парче шоколадова торта с череши и сметана. Вземи си палтото.

Ортанс се подчинява. Когато е гладен, Гари е глух за всичко наоколо. Тя хвърля един последен поглед на манекена на колелца, облечен в рокля, набодена цялата в карфици. Три седмици труд. Изкусно плисирано ветрило, което се спуска от талията и стига до коляното. Тясно, плътно прилепнало по тялото горнище, едва загатнат, умело прикрит ханш. Простотата е висша форма на изтънченост. Божествено!

— Какво ще кажеш за най-новия ми модел?

— Все още се колебая.

С разтуптяно сърце тя очаква да чуе присъдата. Той е първата й публика. Тази, на която се старае да се хареса, пред която изпробва оръжията си. Двамата учат заедно, порастват заедно, тя учудва него, той — нея, никога не си омръзват. Ако сложи собственически ръка върху него, той леко се изплъзва, отърсва се и с един поглед я предупреждава, не така, Ортанс! Не така! Остави ме да дишам. А когато той се доближава прекалено близо, докато тя скицира, тя го отблъсква на свой ред, мърморейки сърдито. Той отвръща, окей, ще намина по-късно. Няма причина за тревога, двамата ще се срещнат вечерта в голямото легло, кожата им ще пламне от жарките ласки, които ги разкъсват и които продължават, докато единият от двамата замоли за пощада. Гари е вечният победител, понеже Ортанс е нетърпелива и лакома. С никой друг няма да мога да живея по този начин. Пианото му прави моите модели нежни и ефирни, музиката на Шуберт, Бах и Моцарт придава ритъм и обем на скиците ми.

Тя очаква неговите точни оценки. Той винаги подбира грижливо думите си, никога не произнася една дума вместо друга. Казва инцидент, несъответствие, превратност, непредвидимост, в зависимост от сериозността на положението. Учи я да мисли по-задълбочено. И я възпира, когато е прекалено припряна. Завчера, след като се бе потрудила здраво и дълго бе премисляла, Ортанс изнамери едно определение за тяхната любов, което им прилегна като ръкавица, излязла изпод ръцете на прочут дизайнер. Любовта, заяви тя, докато той си правеше кафе, това е, когато двама души, които се обичат, могат да живеят поотделно, но решават да заживеят заедно. Такава е нашата история.

Бе въздъхнала, удовлетворена, той я бе грабнал и двамата се търкулнаха на големия продънен диван — разделителната линия между техните царства: музиката и модата. Висшата мода, уточнява Ортанс, бърчейки носле.

— Ами ако… — казва Гари.

— Ако повдигна леко полата?

— Ако… се изкуша да си поръчам едно парче лимонов кейк? Хрупкав, пухкав, а лимонът не дразни зъбите. Колебая се… А ти какво ще си поръчаш?

— Нищо — срязва го тя, обидена. — Ще те гледам как ядеш и ще си мисля за плисето. Може би все пак леко да пипна талията… Или да я оставя както си е.

— Добре, но това не ти пречи да си поръчваш всеки път купища сладкиши, които унищожаваш до последната трошица. Стържеш с виличката по чинията, говориш с пълна уста, направо си отвратителна, Ортанс Кортес.

— Това е, защото твърдо съм решила да не напълнявам. Въпрос на стратегия. Аз съм по-силна от калориите. Те тероризират всички момичета по света, а пък аз ги презирам. Затова те ми се обиждат и ме отбягват.

— Обличай си палтото, вятърът в Парка е много силен. Ще отидем пеша, ще ни се раздвижи кръвта.

— Максим Симоенс е притежавал своя собствена модна къща едва двайсет и три годишен…

— Вземи си ръкавиците, шала, шапката. Забрави за роклята и за карфиците. Стомахът ми е празен и ти, жено, трябва да ми се подчиняваш!