Георги Коновски
Минало бешело (31)

31.

Дванадесет години…

Хубава идея, но…

Времето се променяше, хората с него…

Губех все повече сили за мотивация на учениците. Все по-трудно ставаше да говорим за медии, за истината, за информираност, за човешки права и за желания…

Цензурата ставаше все по-хитра — извъртяна, замъгляваща. А и едновременно с това откровено нагла — лъжите поднасяха като истина.

И журналистите се променяха. Или се връщаха към истинския си образ. Преститутки…

В града, например, имаше само една журналистка, завършила СУ по специалността. Повечето бяха… Меко казано, преформатирали професията си.

Дори една беше завършила едногодишни курсове за секретарки на читалища и го обявяваше за някакво специално ВИШУ…

Журналистиката се превърна в професия — като магистралната. Да, все още има честни и можещи хора. И в града, и в страната. Но са смачквани, принуждавани за единия хляб и положението да променят лееекичко нещата… Докато влязат в калъпа…

А децата са умни и наблюдателни. И посвоему пресъздават ставащото — защо да се мъчат и трудят, когато може да намерят на работата лекото и на баницата мекото другаде, по друг начин?

Поради което просто спряхме намаляващия прием в тези паралелки. И ги закрихме. Няма смисъл да се киприм с горда табелка, а зад нея — прах и пепел…

Но пък останаха в паметта ми ВСИЧКИ, минали през паралелките…

Поех си нормалната уж работа. Като включих някои отработени вече методи в нея.

Например, поисках и ми дадоха голям екран за новия кабинет. Нов, защото за стария имаше вече куп кандидати. Навремето аз го префасонирах. Имаше отзад грамаден, мрачен дървен шкаф от пода до тавана, от стена до прозорец. Дълбочина — към 80 сантиметра.

Извиках бивш ученик, сега дърводелец. Премахна го, като запази горната част. Стената отзад беше шпаклована и боядисана от друг ученик. Трети направи от остатъците на стария шкаф две елегантни нови шкафчета.

Там подредих библиотека. Едно момиче — Милица, беше се изселило в САЩ и ми подари домашната библиотека. Голяма библиотека. Сложих книгите отзад, а учениците си вземаха за четене.

И четяха…

Обаче, намериха се куп кандидати за съвместно ползване на кабинета. Нали — двусменно се учи…

Е, да, но не исках аз да поддържам ред, а някой да го ползва по цигански. Защото повечето колеги така я караха — влиза, избутва часа със зор, заминава.

След него — потоп…

Та се оказа, че на третия етаж една малка стая, ползвана дотогава като кабинет за езиците (малки групи), е нежелана от никого.

Огледах я, пожелах я.

Пак бивши ученици — изолация, праг, стените, дъската…

Плюс новите шкафчета. Масите — подредени във формата на П.

Както ви казах — екран, свързан с компютъра.

И междучасията — на екрана върви филм. „Ромео и Жулиета“ (оня, от 70-те), „Хамлет“, откъси от „Дон Кихот“, от „Под игото“ — филма и сериала…

Не помня как започна това. Може би като отглас от четенията. Имах свободни часове, имаше немалки междучасия — 10 минути са много време, пък учениците са като войниците — не им ли намериш занимавка, правят пакости…

Та имаше компютър, интернет, екран… И гледахме. Някои филми и в час — намирах време, ако са полезни.

И някои в междучасията. На порции. Например, преди часа и след него — една серия от „Двама мъже и половина“. Ще кажете — ама това е…

Да, забавление. Да, не е висококачествено по смисъл. Но е по-добре от възможности за глупости, нали?

Пък и може да се намери определен смисъл — ако потърсиш.

Например, дадох задача — да открият в кой американски сериал има библиотечка с книги у дома на героите. Търсиха… И не намериха. Което дава основа за разговор…

Или някои сцени. В „Женени с деца“. Абсолютно приличащи на наш бай Ганя герои. Само че много по-прости. И съвременни.

Имаше беседи върху филми като „Уестсайдска история“ — веднага след „Ромео и Жулиета“. Основата — как се модернизира класиката. И защо? Не е ли обидно да те смятат за… Меко казано — по-глупав и трудновъздприемащ от публиката преди четири века? Та се налага да префасонират сюжета заради, с извинение, невъзприемчивостта ти? Или се дължи на липсата на… Абе, пак омекотяване — заради безкултурието ти?

И така нататък…

Класика, мисъл, изводи…

Има ли желание — всичко може.

И ще спомена учениците от последните класове — Миро, Анка, Мелиса, Николай, Мартин, Виктор, Василена, Наско, Стефан, Христо, Димитър, Нина, Радостин, Румяна, Мила, Стефани, Васил, Александър…

Много са…