Георги Коновски
Минало бешело (23)

23.

Българичките ме товареха безмилостно. Ама и аз съм си тарикат. Преписвах стари отчети — най-много с леки редакции. Знаех, че никой няма да чете, отбелязва се само наличието и външния вид.

Виж, мразех ходенето на открити уроци. И клинчех, и си четях там, и дори дремех.

А какви колежки имаше…

Месец преди такъв урок почваха режисьорската работа. Сценарий, разпределението на ролите, издялкване на всеки щрих…

И репетиции, репетиции…

Обиждаха ми се, когато казвах, че така хем бих си губил времето, хем и на мен ще ми е скучно. Че къде е интригата, ако всичко е оглаждано до степен колосване…

Но — репетираха, за да се представят добре. Обаче, кой знае защо родителите търсеха други учители…

Имах една колежка — Владка. Наперена, била нещо в партийните структури и напуснала ги, защото искала да работи, а не да представлява.

Тя живееше на квартира, половината й стая беше в книги. Купуваше, четеше… И не даваше почти никому.

„Аз си купувам книга, той луканка — казваше тя. — После я изяжда и иска книгата. Не е честно!“.

Беше справедлива — доколкото една жена може да е. Уважаваха я, умееше да обяснява и привличаше с това.

А имаше и колежки, които отбиваха часа. Всичко им е в ред — по минути, свършено по план, обаче… Скучаещи деца…

Имах колега по физика. Оригинал. Правехме си номера. Срещнал едни момчета, връщат се от закуска и носят минерална газирана вода. Разбрал, че е за мен, изпил я, напълнил шишето с обикновена вода.

Усетих аз, разбира се, веднага. Момчетата си признаха.

Замълчах. На другия ден му викам: „Гошо, дай ми 20 лева, че забравих парите…“. А на следващия ги върнах. Изпратих му ги — на банкноти по 1 лев, по двадесет момчета. Едно след друго…

Отивам веднъж при класа ми. Имаха физика. Спешно беше, трябваше. Чукам учтиво, изчаквам покана, влизам и…

До прозореца стойка за уреди. Като масичка. Отдолу напъхани трима — като в консерва. Над тях двама едва се побрали в другото отделение. А отгоре четирима почти висят, хванати за ръце в невъобразима акробатична стойка върху плота…

Оказа се, че били все закъсали. И той им предложил — колкото успеят да се хванат на стойката, толкова ще имат тройки…

Можеше и още двама да се хванат — нали не става дума за позата…

Имаше страхотно чувство за хумор. Харесваха го, учеха я пустата физика — в рамките на възможното, разбира се. Защото любовта към физиката не е естествено чувство в човека…