Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1глас)

Информация

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Ранни мемоари

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865

История

  1. —Добавяне

22.

Да се върна към училището.

Бях единствен българик. И — като кавалер, върху мен всички тежести. Обединението, профпредседател, после водещ партийната учебна година. За което съм разказвал. Но ще напомня. На който не е чел.

Сложиха ме да чета лекциите на другаря бай Тошо пред началния курс. Не беше трудно — имаше всичко печатано, не бива да се отклоняваш, затова вървеше кратко и бързо.

Пък и учителките бетер зубрачки. Начални учителки, нали ви казах. Зазубрят, подготвят записки, питам — и веднага няколко ръце. Говорят/четат и… Свършвахме всяка сряда за 45 минути.

Присъстваше — като наблюдател контрольор — и партийната секретарка. Която си имаше също домашна работа, та не претендираше да удължаваме времето.

Което не мога да кажа за директорката. Тя водеше при горния курс. Ние си тръгваме към 8 маса, те ни изпращат с жалостив поглед. И продължават да се развиват политически и интелектуално — понякога до 11 вечерта…

Директорката разпитваше партийната, но жената беше твърда — всичко е по план, обсъдено има протоколи. И самите учителки бяха стоманени — караме както трябва, много знаят хората, та затова не се бавим…

Впрочем, легенда е, че не можеше да се отсъства. Имаше една Александрина Стоянова. Тя отказа и упорито нито веднъж не стъпи на обучение. И — нищо! Никой не я натопи…

Та нейде през 1990 година, при големите политически спорове и кавга — направо казано, се случих в учителската стая. Две — вече госпожи! — учителки бяха много агресивни. И двете партийни членки, едната дори в бюрото. Но сега — първи седесарки.

Викаха, крякаха… Не издържах. Извадих от шкафа все още пазещия се дневник на политпросветата и зачетох. Откъси от протоколите. Където се цитираха постоянно двете бивши партийки, сега яростни седесарки — с все възпяванията им за Партията и другаря бай Тошо…

Млъкнаха.

И после, при всяка моя поява в учителската, се изнизваха, както викат в наше село (извинете, няма да се цензурирам!) като пръдня из гащи…

А дневника прибрах. Интересно четиво е…

Впрочем, винаги съм питал — защо вадят архиви от МВР, а не тия от партийните комитети? Да видите що днешни другари са клепали колегите си по партийна линия. Най-най-активно.

Имаше един — аз му викам Духов (разбираемо защо). Беше важна журналистическа клечка, после седесар, в момента гейбераст. Чел съм негови отчети и докладни до ОК на БКП (не питайте как попаднах на тях). Гадно!