Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 1 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Ранни мемоари
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865
История
- —Добавяне
20.
Увлякох се по тия любовни истории…
При това не съм споменал даже процент от тях…
А имаше и други — все с училището, групата, колектива, ученето и мързела, истории…
Да речем — взаимоотношенията между ученици и учители.
Сложни. Меко казано…
Моята винаги е била лесна. Имах няколко правила. Първо и основно — директна откровеност! Никакви лъжи и заблуди, никакви измами. Каквото и да ми струва — директно!
Което изяснява нещата. И позволява открито да се видят проблемите и решат.
Второто — имал съм работа с деца. На вид големи, понякога демонстриращи знания и мислене на възрастни, но винаги — ама винаги! — с преобладаващото детско.
Не е обидно, просто е реалистично.
Третото — поето задължение трябва да се изпълнява. С всякакъв риск. И на всяка цена.
По едно време бяха измислили учениците да ходят на трудово обучение в база някаква. На десетина минути път. По улиците, но…
И една вечер пристигат за последен час — програмите винаги са били каша. Един го няма. Пиша отсъствие, започваме…
И пристига директорката, с нея някакви. Вземат дневника за проверка…
Оказа се, че пуснали учениците да идват за час, но един решил да види какво има в новострояща се сграда. Където паднал в някаква шахта. И си счупил крака.
Проверката показа, че вината е в освободилите ги — трябвало да ги заведат до училището ни. А кой през това време ще посреща другите им ученици — ни дума.
Аз, написвайки отсъствието, съм си осигурил абсолютна невинност. Не е дошъл, официално е отбелязано, не нося отговорност…
Поради което натам ми беше лесно. Моли някой да го освободя. „Защо?“. И — „А нима това е толкова важно, та трябва да изпуснеш част от часа?“.
Ако не го пусна и изчезне — отсъствие. Да се оправя, аз съм предупредил…
Ако е важно — а преценявам аз — поемам отговорността…
Колко нерви съм опънал, колко съм изпокъсал за това…
Поета отговорност… За пубер, дето е неуправляем и сам не знае какво ще направи след малко. Нито пък защо…
Слава Богу, не са ставали произшествия…
Обаче, принципът се знаеше и караше учениците да се замислят — а има ли смисъл?
Междучасията уж 10 минути, но… Докато пусне една вода, пийне една такава, докато чуе какво станало, кого и за какво изпитвали в другия клас…
И се е случвало да пристигат със закъснение. Малко — две, три минути. След това слагах отсъствията…
Пристигат — цяла тълпа — пет, шест, че и десет човека.
Натам — съвсем не по законите, но по моите правила.
Всяко удоволствие се заплаща (както казал оня, дето му умряла тъщата и му поискали пари за погребението, както гласи старият виц).
Събират стотинки и едно момиче — обикновено — отива, купува кутия с бонбони и ги носи в първи клас. Карахме по азбучен ред.
Малките знаеха и се радваха. Между другото — и мен ме познаваха. „Чичкото, дето праща бонбоните“. А големите си спазваха правилото — всяко удоволствие…
Ще речете — незаконно?
Разбира се!
Но — малките доволни, големите и те. Виновни, платили си. И аз — внушавах им определени правила. Индиректно…
Което не мога да кажа за куп колеги…
До кабинета ми на последния етаж беше кабинетът на една историчка. Интересна жена — уж специалистка… Веднъж водих екскурзия и бяхме в София. Разведох ги къде ли не, пътем им показах мавзолея на Батенберг. Тогава заключен, че и с бодлива тел по оградата. Но отвън го видяха, разказах им за княза, добиха някаква представа.
Когато се върнахме, колежката ги разпитвала и дойде възмутена в учителската стая. Какво съм ги лъгал? Няма такъв мавзолей!!! Няма, бе! Има само един — на Георги Димитров…
Бавно, като на хлапе аутистче й заобяснявах — има мавзолеи немалко у нас. Например, до Ново село, на отец Матей Преображенски — Миткалото. Или Пантеонът в Русе — също може да се определи като мавзолей. Или в Котел…
Женичката беше смаяна. В учебниците подобни неща нямаше…
Но иначе добре работеше. Цял час от кабинета й се носеха крясъци. Крещеше им — Стимфалските птици биха замълчали засрамено. А сирените биха се скрили под вълните от ужас…
След часа излизаме в коридора. Повечето учители — уморени, повехнали, вкиснати. Тя — свежа като кисела краставичка. Разтоварила се, натоварила ония нещастници учениците, доволна от себе си…