Георги Коновски
Минало бешело (17)

17.

Всяка година имах нови ученици — в замяна на завършилите. И нови удоволствия в работата, нови проблеми — все старите, но с нови представители, нови истории…

Основата в психиатрията на пуберите е самочувствието им на страхотни тарикати и неверието в собствените си сили. Неверие във възможността да преборят себе си. Която е винаги победна битка — сражаваш се срещу себе си, винаги побеждаваш. Единият път с поглед напред и нагоре, другия в угода на комплексарщината си…

А тарикатеенето…

Винаги съм се чудел — нима не се сещат пуберите, че учителите им имат повече години от тях в училище? И като ученици, и зад катедрата. Тоест — повече опит именно в тая среда, в тая дейност.

Зная всички възможни номера, измислял съм много по-хитри, още в началото на разговора усещам накъде отиваме. Понякога ми е било скучно даже…

Дойде в класа ново момиче. Антония. Пристигна един ден накъдрена. Не се сдържах: „Леле, че мериносче!“ — рекох.

Това — първи час сутрин.

Нормален ден, без проблеми.

Вечерта към 22 часа звъни телефонът. Представя се. Бащата на Антония. Имало проблем, била много разстроена, обидил съм я… Излетях. Живееха на стотина метра от нас. Отивам. Тя полулегнала във фотьойл, закрила лице с ръце. Бащата разказва. Свикнала била на режим (той офицер). В 20 часа — у дома. Обаче, в уречения час я няма. Няма я в 21 часа, към 22 часа пристига. Ревала. Била много обидена, че съм я нарекъл „меринос“ и не знаела как да се прибере…

„Аз подметнах това преди първия час сутринта — казвам. — После имахме два слети часа, ти нищо не каза…“ Извиних се, но продължих. „И досега плака?“. Кима, дума не казва. „А на рождения ден на Даниела плака ли?“. Свали смаяна ръце, бащата се втренчи в мен. Усети се. „Ама Вие откъде знаете?“ — тарикатчето си е хлапе, не усеща как се дъни.

„Та, значи, изкара рождения ден — разплакана, разстроена…“ — бия аз наковалнята…

Всичко стана ясно. Харесало й, забравила, че има вечерен час, после хукнала и първото, дето й хрумнало — я да изкара мен виновен…

Таман беше се преместила — отде да знае, че магарето в калта не оставям, дълбая, докато стигна дъното…

Баща й искаше да я шамари, майката се извинява, че ме притеснили… Поукротих го, сбогувахме се…

Проблеми натам с нея нямах, но си остана горчилката от тарикатеенето, за което даже не беше помислила, че може да ми навреди…

Пробва и един… Абе, малко не наред беше. Поклонник на Хитлер и всички се правеха, че не знаят, защото просто няма средства срещу млади идиоти. Замествах веднъж по история в класа му. И, както ми върви — точно за Втората световна имаха. Доста работи им разказах и обясних, сринах кумира му в пепелта. Само с факти — без коментари…

Седмица след това се качвам по стълбите внимателно. Тъкмо е бил звънецът от последния час. Сутрешната смяна излиза, следобедните се качват… Наистина — хаос. Та се опитвах да регулирам движението някак си. Гледам — оня блъска едни хлапета. „Я ги остави!“ — викам му. Аз — на последното стъпало той в ъгъла на площадката, на осем-десет метра от мен. Помежду ни — поне петдесет човека. И като се сви, ревна, закрещя, замята се…

После майката — учителка била! — писала изложение, според нея съм го набил (?), та идва комисия от инспектората. Отказах да пиша обяснения, казах им да разпитат свидетелите. А те — много…

Само ме попитаха — да съм имал някакви отношения с майката? После ми обясниха — шавърклива била, като я напусне някой любовник, почвала да пише доноси срещу него.

Но това бързо мина и замина…

Още по-лесно беше с една сектантка. На втория ден дойдоха майката и бащата — да поговорим. Взеха да ми разтягат локуми за единствено правилната им секта, да ме канят там…

Прекъснах ги. В училище религията не присъства! И за религия не говорим. Така че — предупредих ги, дъщерята да не прави опити да вербува съученици тук…

Усетих, че ще има проблеми. И се подготвих. Така и стана. На края на срока писах тройка с клизма на момичето. Дойде майката. Искала най-малко петица?!

Чудех й се на акъла. Но й обяснявах бавно — аз съм специалистът (тя някаква лелка в детска градина беше), аз оценявам.

Не! Тя си познавала дъщерята — най-малко пет! Иначе ще се оплачат…

И тръгнали…

Няма да казвам по какви служби, но навсякъде им се изсмели. Просто се оказа, че мои ученици има навред, познаваха ме, изобщо не повярвали на приказките за невежеството и злобата ми, отпратили я.

Накрая се появиха от инспектората. И те бяха добили представа какво става, но… Има жалба, трябва да отговорят…

Казах им — да направят комисия и изпитат момичето. Пък ако искат да си спестят излишния труд… И им дадох писмените й работи, които предвидливо събирах. С дати, почерка, оценките.

По три до четири изречения най-много при разсъжденията.

И върху една „работа“ с червен химикал грамадно 2…

Защото още в темата написала — извинете! — „балгариъ“…

С малка буква, подчертавам! За което директно винаги съм писал двойка! Комуто и да е…

Преместиха я в друго училище. Обаче, две момичета от класа я набили преди това. Скарах им се, ама нали в моя защита…

Та — те така те…