Георги Коновски
Минало бешело (15)

15.

Както заразказвах, някой ще рече, че сме я карали само на веселба и безгрижие…

О, какви грижи само бяха…

В час — труд, труд, труд… Умствен — най-тежкия труд. Защото някой казват, че трябвало от умствен труд да се почива с физически, ама никой не е толкова идиот и предложи с умствен труд да се почива от физически. Прибира се някой шофьор или копач и за отдих решава интеграли или пише стихове…

Всяка седмица домашна работа. Най-вече разсъждения по дадена творба. Даже тема не давах. Насочва някак си. Нека прочете човекът, помисли и усети накъде го води прочетеното. Не написаното, а прочетеното, възприетото от него.

Лесно улавях тарикатите, решили от нейде да чопнат туй или онуй. Първо — не бяха чак толкова много разработките него време. Второ — нали си знам човека?

А после, с появата на компютрите, беше още по-лесно. Просто маркирам някои изречения, пускам в гуглето и ето ти го материала, отдето е преписвано.

Така, впрочем, хванах крадци на мои разработки. Имам над сто литературни — от осми до единадесети клас. И чета веднъж нещо, усещам — абе, познат стил.

После включвам — ми, то мое това… Веднага направих справка в „Гимназиста“ (моите работи съм запазил). И пратих писмо в смисъл — барем името ми сложете, не държа на хонорар. Сложиха го, но не се извиниха…

Имаше интересни случки с тия разработки. Две станаха при едно пътуване до Мездра. На Повеляново намирам купето и мястото си, седи една жена само. Тя се представя — преподавателка била в Шуменския. Аз се представям, тя подскача: „Как? Аз препоръчвам на студентите Вашите работи. Ясни, точни, без преливане от пусто в празно…“.

Е, кеф…

Слезе в Шумен, качиха се майка и дъщеря. Майката зяпа през прозореца, дъщерята чете „Гимназист“ и то баш моя разработка. Подмятам невинно: „За кандидатстудентски ли?“.

Майката ми разправя — отивали на курсове (април беше), щерката се готвела. Питам — защо точно това вестниче? Момичето обяснява — преподавателката го препоръчала, казала им да четат специално този автор, много точен и разбран бил. Пък и на нея й харесвало да е така написано — не като в учебника, дето се мъчат да покажат колко са умни, а учениците са кретени…

На гарата в Мездра слизам и казвам от вратата: „Не се представих“. И връчих визитката. Изражението на майката и дъщерята беше страхотна награда…

Та пак към моите хора.

През голямото междучасие учениците бяха длъжни да излизат, а ние дежурехме по коридорите. Аз бързо очиствах терена и сядах да чета на масата до вратата.

Един ден трима или четирима ми викат: „Не ни се излиза…“.

Казвам им: „Има правилник, трябва…“.

„А Вие какво четете?“

Показвам — беше нещо на руски. „Може ли да ни четете, ще слушаме, никъде няма да ходим…“

Почнах аз — превод в движение, мъча се да е художествен…

На другия ден дойдоха десетина. На третия вече седяха по двама на стол, подпрели глави, слушат, даже леко зяпнали…

И като почна… Всяко междучасие — аншлаг. Непревеждани у нас книги. Джером Клапка Джером, Алистър Маклейн, Лец, Саймък… Изобщо — книги за четене и отдих, не долнопробна забава, не и сложни. Просто за възприемане и трасиране на пътя към прекрасното…

Разбира се, „добри“ колеги информирали директорката. И един ден я зървам отвън, почти скрита до вратата. Продължих си, тя влезе, всички скочиха, махна им с ръка, каза само: „И да е тихо“, после излезе…

След десетина години не само четяхме, ами и филми им пусках. Но при други условия. И с други ученици…