Георги Коновски
Минало бешело (29)

29.

При нас беше интересно.

За което спомагаха някои методи, използвани въз основа на оригиналността на учебната ни дейност. Просто имах възможност — и си я защитавах здравата! — да се развихря, както си знам и ми харесва.

Един от методите беше среща с известна личност…

Учудвам се, че в София подобни не се използват. А е пълно с политици, писатели, артисти, режисьори, музиканти, художници…

Е, аз пък успявах. Как — аз си знам. Понякога идваха мои познати и приятели, друг път намирах връзка с търсения човек, трети път се вкопчвах в мимолетната възможност.

Като булдог…

Най-интересните срещи бяха с Антон Дончев. Не казвам „академик“ — академици много, Антон Дончев е един.

Имаше някакви градски празници и той дойде. Заместник-кметицата — моя позната, търсеше къде да проведе среща на ученици с него и, разбира се, се сетила за мойте хора. Та ми се обади и предупреди — срещата ще е в 16 часа, около час, после писателят отива да отдъхне и в 18 часа му връчват награда от Общината, на голямо събрание.

Подготвихме се.

А тези срещи се подготвяха по план — всеки има право да зададе въпроси, предварително ги представя на посочена комисия от ученици, те редактират, подбират, контролират и… Натам думата имат водещите, които разчитат времето и насочват разговора.

Аз ли?

Че аз бях публика. Моята работа е отдавна свършена — да ги науча сами да се оправят.

Е, понякога ме питаха за туй или онуй, но то си е нормално. В процеса на работата винаги трябва да има резервни клапани…

Та дойде Антон Дончев.

Стаята — нормална, пълна с около 40 ученика от четирите класа. Тях аз одобрявах след подбора от страна на водещите. Подобни срещи бяха и награда, впрочем.

Обаче, поиска да дойде и директорът, и заместничката, и куп учители. Тях оставих до вратата. Срещата беше за учениците, не за възрастните.

Почна срещата. Питаха какво ли не. Сещам се за въпрос, свързан с описанието на природата. И той обясняваше как издирва картината — по време, по мястото, по особеностите, как трябва да се внимава (например, нелепо е кан Аспарух да хапва картофи!)…

Тръгва разговорът… И не свършва. Явно и нему беше интересно.

А заместник-кметицата ми сочи часовника. Отдавна минало пет часа. Но аз не мога да го спра — аз съм публика, той е гост, харесва му беседата, не му се прекъсва.

Шест часа…

Жената взе да подскача, отиде, каза му нещо, той кимна разбиращо и… продължи разговора…

В шест и половина тръгнаха. Почти на бегом. Добре, че бяхме наблизо до общината.

Бях и на събранието, много хора, различни. Но — липсваше атмосферата, която създадоха мойте ученици…

А на другия ден бил на среща с ученици от елитно училище. Те му чели свои творби, интелигентно му развивали теории…

Жена ми се прибра захилена. Попаднала в групичка около съпругата на писателя. И тя казала (по памет): „Антон беше преди това на среща с ученици и се прибра много доволен. Изключително умни и интересуващи се деца. А днес го водили при други и си дойде уморен — слушал какво ли не…“.

Ама така си е — идва ти такъв човек, ти му демонстрираш нещо си… Вместо да го изцедиш, да предизвикаш той да ти каже неща, за които не си се и досещал. При това е много важно как и какво ще запиташ. Защото интелектът не е само в отговорите, а и във въпросите.

Мойте се справиха…

Заради това Антон Дончев идва още веднъж — специално за среща с тях…

Идваха и други известни личности. Например, Кембъла, лека му пръст. Градски сме, но той е по-малък, та не се познавахме. Но се свързах и той дойде.

Отбелязвам — само веднъж съм плащал разноски за подобна среща. Беше с една юристка от Страсбург, от джоба си платих пътя и хотела й. Не беше удобно инак, а помощ не обичам да търся.

Всички други идваха със собствен транспорт, понякога се черпехме след мероприятието — нали и аз искам да поприказвам с неизвестен известен…

Та с Кембъла срещата мина леко и приятно. Такъв си беше — влезе им в тона и стила, май и душевно си беше на това ниво.

После минавал пак от тук, та се отби пътем и на импровизираната среща хептен омая мойте.

Идвали са Звездев, Влади Въргала с негъра си, Веселин Маринов… Не мога да отрека — интересни хора са. Веселин Маринов беше наострен, очакваше някакви проблеми. Но се оказа, че учениците не са му почитатели, обаче го уважават като певец. Та се отпусна в разговора.

Звездев свободно разговаряше с мойте, докато му зададоха въпроса за шкембе чорбата. Вярно ли е, че най-хубава става, когато не се изпразва и мие шкембето?

Той се засмя, каза, че е чувал тая версия, попита отде знаят. Те ме посочиха.

Е, споменавал съм старата история — загубил се султанът, попаднал в една колиба, стопанинът му поднесъл единственото, което имал. Шкембе чорба. Усладило се на госта. И, като се завърнал в Истанбул, пратил главния си готвач да вземе рецептата. Оня се върнал и сготвил. Но… Нямала същия вкус. Пак отишъл в планината. Стопанинът го попитал: „Кажи как го направи?“ — „Ми, взех едно шкембе, измих го…“.

„Ха! Тука ти е грешката! Не се мие! Даже не се изчиства…“

Смяхме се заедно…