Георги Коновски
Минало бешело (12)

12.

За учителите ще споменавам и натам. По-важни са учениците. Защото учителите са скелета на едно училище. Основата. Здрава, права — имаш база за силна и красива фигура. Но силата и красотата идват от мускулите. А това са учениците…

Няма да разказвам натам по години и випуски. Ще обобщавам — и ще споменавам имена. Не мога всички да включа тук, ясно е. Но ги помня. По едно време ме викаха за справки в дирекцията — кой ученик кога е бил при нас, в коя паралелка, кой класен. Главата ми беше като компютър…

Харесвах всички випуски и почти всички ученици. Различни, интересни — някои дори със сивотата си.

Но най харесвах три випуска — 1966 набор, 1969 набор и първата журналистическа паралелка. Естествено, и другите ми харесваха — например, 1972 набор. Или останалите журналистически паралелки. Обаче — класация… А при нея все има някой напред. На старта всички са равни, на финала винаги има пръв…

Поех девети клас. Първият клас от горен курс в училището. Класната им беше млада, хубава, прилична жена. Различна от мен. И се постарах да я изместя в съзнанието на учениците. Да я помнят — заслужаваше си, но мен да знаят като Класния. С голяма буква…

Бях и строг, и либерален. По правилата! Помня, давахме дежурства на входа. Гимнастика, външен вид… Знаеха си — при мен трябва да са в естествен вид. Никакви гримове и глупости!

Очаквах го, затова не се изненадах, когато един ден ме попитаха: „Вие сте толкова свободомислещ, такива неща научихме, пък не разрешавате гримовете…“. Пратих едно момче да донесе роза от цветята навън, а аз извадих сувенирно мускалче, което отдавна бях приготвил. Подадох им розата: „Ухае ли?“. Разбира се, ухаеше. Сипах отгоре й от парфюмчето. „А сега?“…

И обясних — сега са като цветенца. С естествена красота. Защо трябва да се правят на друго? Ще дойде време, ще има фасадата нужда от ремонт… Но — тогава…

Учехме, четяхме, обсъждахме. Пълна свобода на мнението — колкото и различно да е от учебника.

Не можах да се развихря с тях така, както ми се искаше. Още се сражавах за място в училището и системата. Но мисля, че доста неща постигнах.

Наскоро имахме сбирка. Посъбраха се — прокурорка, адвокатка, готвачка, детска инспекторка, учителки, бизнесмени… Илиян в Англия, Слави и Найден в Германия, двама вече починали…

Разказвахме си спомени. Например, за оная славна бригада в Шабла. Настаниха ни в лагер, до който ДЗС-то имаше няколко сгради. В тях настанили цигани, работещи на полето. Оградата беше фиктивна, врата нямаше. Обаче — циганин не мина в нашата територия. Молеха да поритат с нас, пускахме ги, после се прибираха. Знаеха — ред!!! И го спазваха…

Направихме си един ден водна война. Обстрел с какво ли не — водни пищовчета, помпички, бутилки, цели легени. Страхотна веселба…

Посред нощ засвири тръбата. Изхвърчах, спрях тръбача… Две момичета рекли да се пошегуват и го излъгали, че аз съм наредил. До сутринта двете тоалетни бяха излъскани — мъжката от него, защото не проверява подобни нелепици, женската от тях…

Бяхме пръснати по обекти. Над нас — ТРЗ-то на АПК. ТРЗ е „Труд и работна заплата“, нещо като куче — не яде от сеното, ама и на другите нe дава. Тая беше типична представителка на паразитите — дебела и свирепа. Исках да разбера — какво точно ще работим, колко ще плащат… „Не! Аз ще казвам какво ще правите и после ще определям заплащането!“ — ми изскърца първия ден.

Обадих се на баща ми — работеше в нашето АПК, имаше познати. И на другата сутрин вече имах пълната документация на разценките в страната. Та й посочех — това, това, това… Избесня: „Как така? Това е секретен документ! Нямате право…“.

Отрязах я с цялата си ирония: „Нима? И ние сме роби — бачкаме, пък каквото отпусне господарката? Да отидем в градския комитет, да им обясните как комсомолците, трудещи се доброволно за родината, трябва да са роби на една дребна чминовничка…“.

Изстина…

И до края ме заобикаляше. Правилна постъпка, де…

Завърши бригадата, хубави пари взеха децата, доволни бяха от бригадата…

И в училище се видя разкрепостяването им. Георги и Живко — мърлячиии… Обаче, се оказаха разтропани, стенвестници правиха, че и научиха някои неща, книги даже четяха. Дори написаха поемка за опита им да обяздят едно полудиво магаре. Така и с другите — разкрепостиха се, взеха да се проявяват като свободни личности. Валя, Павлина, Павлета, Тошко, Станимир, Виолета…

Направихме голяма екскурзия из България. В Стара Загора ме викаха да ходя сом да ядем, но бях уморен. Те се върнаха, донесоха ми сом. И, когато си легнахме, тайно се събрали в една стая. Правели помен за бащата на Найден. Ивелина се напила, те я сложили на леглото, скръстили й ръцете, цветя в тях, и една червена панделка за украса на косата…

Хем смях на заранта, хем отнесоха едно дране от мен, хем чегъртаха и миха мокета и банята. По обясними причини…

Различни оценки имаха в училище и извън него, но все свестни хора станаха…

Между другото, когато правих втория си кабинет, Илиян и Тошко помогнаха със специалните маси и модернизираната обстановка…

А после се дипломираха и тръгнаха по своя път. Надявам се, че все нещо съм спомогнал за избора на посоката…