Георги Коновски
Свободен полет (6)

1.

Е, завърших осми клас. И записах в гимназията. Само че не ни разпределиха веднага по класове. Започваше някакъв експеримент. И на 15 септември ни строиха, после другите влязоха, останахме само голямата група — около 75 човека, зайци…

Питаха кой иска да е в специализираната паралелка по математика. И се записаха над 20 души. Гледам — приятелчетата там, защо и аз да не отида? Отидох…

Малей!

Математика!

Бях един от най-слабите в класа. Заедно с едно момче, което стана лекар и сега е в Швейцария. Имах едва петица.

И отличниците от другите класове идваха да им обяснявам задачите. Тъй като ние учехме маса часове допълнително математика. А и аз с моята фантазия си бях майстор на стереометрията. Туй алгебра с правила и формули — скука, ама образното мислене си е за мен.

Та тогава записахме 28 човека, завършихме 19. Просто емигрираха в другите паралелки. Дето беше по-лесно. А ние всички влязохме да учим висше. В София. Защото се бяхме научили да учим. Схванали алгоритъма на мисленето.

Което не пречи да ненавиждам математиката и днес. Ама си бяхме един клас…

Ицо Манчев — висок, волейболист, умен и добър едновременно.

Иво Христов… Почина преди година. Рижав, с чувство за хумор.

Иво Иванов. И той един образ… Много пестелив човек. Минава покрай телефонните апарати и бърка да види някой дали случайно не е забравил 2 стотинки. А веднъж го заварихме пред автомата за газирана вода в центъра. Седи и пие. Оказа се, че имало нещо повреда, та автоматът и без пари пускал газирана вода. И Иво се налива…

Викна и нас, ама защо да се превръщаме в блато заради спестената стотинка? После отиде външна търговия.

Краси Борисов. За него разказвах…

Румен Нинков. Дребен, пъргав, бърз. Приеха го физика, не отиде. Убиха го в казармата.

Николай Маринов… Ей така си отишъл — било му зле, прибрал се, легнал и…

Краси Маршала. Прякорът идеот баща му. Нашите бяха кумове на родителите му, запознали ги. Падаше си по физиката. Даже ни има заедно на снимка в „Отечествен фронт“, когато правиха репортаж за учили.

Ето и нас. Почина…

Петима от класа ги няма вече… Лека им пръст! Пичове бяха!

Момичетата ни са живи и здрави.

Румяна… Нейде във Враца е, в просветата нещо.

Силвия… Беше в цирк, в САЩ, акробатка стана покрай мъжа си…

Цъфи Пушека… Сочна — та затова й викахме така. Засмяна, ведра… Прокурорка в Пазарджик беше…

Цецка Цолова… Беше лекар в Севлиево, сега не знам къде е. Царицата на бала. Макар със счупен крак.

Светла… Физичка, работеше на ракетна площадка…

Верджиния… Петя…

Горан Методиев… Беше по посолства, нещо секретните. Сега е пенсионер, в София е. Левскар!

И така нататък…

Разбира се, трябва да спомена класната. Бонка Цекова. Математичка, ама свестен човек… Грижеше се за нас като квачка. Но ние — пЕрнати пернАти… И все нанякъде изхвърчахме…

Лека й пръст на жената!

2.

А балът какъв беше… Чуден!

На тавана на старата гимназия. Салонът украсен от нас. Подредихме, нагласихме всичко. Оркестърът — от съученици, малките.

Танци, леки приказки, песни, веселие… Просто не мога да го опиша сюжетно. Което означава, че емоциите са били много, много над действията.

Всичко направено от нас. Не скитахме по кръчми, затова ни беше интересно.

Какъв бал е това днес? Всяка вечер са на пиене, всяка седмица в чалгатеката — къде е балът, първото излизане пред обществото? Става поредния купон. И дори по-зле…

Ходихме на Люш заранта — един връх на баирите наоколо, да посрещаме слънцето…

Но… Минава времето, минава.

Ей го — и Радко си отишъл. Беше офицер в Генщаба, но сърцето…

Приятелите намаляват, познатите се увеличават…

Аз не бях ангелче, не бях и гадина. Просто нормален пубер. Шантав в рамките на закона. Сещам се как си правех шеги с Цаков — историка.

Построиха нова сграда на гимназията. Цяло лято бяхме на бригада — чистехме, лъскахме, абе правехме си училище за нас.

В което по коридорите имаше пътеки! Повтарям — пътеки по коридорите.

Обувките се чистеха старателно, имаше стъргалка, имаше четки при лелките, имаше дори боя. И ха се е опитал някой заек да влезе мърляв, ха големите са го награбили: „Абе, аз да не съм бачкал тук, та ти да мърсиш!!!“

Пътеките използвахме и творчески. Например, един ден гледаме — пред кабинета по военно, баш до нас, се наредили зайци. Чакат лейтенанта за час.

И не знам кой даде идеята, ама се наведохме, опнахме пътеката и се захилихме на вирналите крака зайци. Даже се залюбувахме на няколко чифта момичешки крака, но…

Но гледаме — офицерски панталон рита, плюс още един. Директорският. Те тъкмо излезли от кабинета и… Та после имаше едни разговори…

Що се отнася до Цаков, аз като дежурен го чаках пред учителската. Поемах картата и го водех към кабинета. Учтиво отварях вратата, той влизаше… а аз продължавах.

Защото обикновено беше някакъв друг кабинет. Та той влиза, застива пред чужд клас и колежката си, после излита и реве отдалече: „Георгииииии! Да чакаш пред дъската!“.

Ама аз от тая дъска не мърдах.

И усвоих историята дотам, че си имам и отделна диплома за нея, пак от Софийския.

3.

Та да отида на основната история.

1971 година. Началото на третия срок (тогава така беше). След ваканцията сме свежи, росни и доста неподготвени. Че кой ще вземе да изпитва от първия ден?

Освен Марга Петкова, разбира се.

Химичката. Млада, чаровна, проклета, принципна.

Дойде преди година в гимназията. Най-напред я назначили в техникума. И първия час седнала тя зад масата на подиума, пък им дала едно писмено — да провери какво знаят и как ще работят натам.

Те писали, писали, поглеждали я… Защото си беше хубаво маце. И ходеше с минижуп — имаше защо.

А един от първия чин (четвърти курс!) не издържал:

— Другарке, може ли малко да се позакриете, че не мога да се съсредоточа?

Нашата грабнала дневника и… напуснала. И почна в нашата гимназия. При мъжа си — Хари (лека му пръст!). Едър, мустакат, математик… Все страшни неща.

Та в него пролетен ден Марга извади тефтерчето. Нямаше някаква система за изпитване, но като „мине“ всички — почва в същия ред и ти си знаеш кога те чака на ешафода.

Обаче, номерът е да мине първия път. Всеки си вика: „Я, баш мен няма да улучи…“ С плаха надежда.

Която в моя случай не се сбъдна.

— Четвърти номер — вика.

И аз ставам. Отивам, вземам въпросите, почвам да пиша. Какво съм писал, как съм въртял, защо премятах валенциите като жонгльор, как са се въртели в гробовете си световноизвестните химици — няма смисъл да ви плаша.

Но не можех да кажа, че не съм готов и да седна. Нали ще вдигне друг? Пък аз тъй и тъй съм изгорял…

Такива открития правех, че нормален човек, поне малко схващащ от химията, щеше да припадне. Обаче, аз упорито откривах съединения, извършвах реакции, доказвах невъобразимото…

Е, писа ми двойка!

На другия час си бях спокоен. Изгорях, ама си знам кога ще съм, сега остава да си трая…

— Георги, — казва тя — абе, ти винаги си бил наред, защо така онзи ден? Я стани да оправим двойката…

Моляяяяя???

УжасТ, както викаше един приятел.

И пак същата история. Писане, открития, непризнаване от световната научна общност — тоест, Марга, двойка. След което се закани, че ще ме остави на матура (тогава имахме пет матури, можеше да се освободиш със средно 5 за трите години). И ме остави!!!

Четири матури бях освободил, ама тая…

Като залегнах на химията, като я задъвках, като увеличих порциите учене чак до нормалното…

И на изпита — петица! Йеееее… Както викаха „Бийтълсите“ тогава.

Прибрах се у дома доволен, струпах учебниците и тетрадките до стълба на една асма в двора, запалих ги, изиграх един индиански танц, зарових пепелта ритуално и стъпках пръстта отгоре им…

Ама Марга беше готино маце…

4.

Имах едно очакване за морето…

Всяка година — от тригодишен до десети клас — бях на лагер в Галата. Оня, дето го показваха във филма „Лагерът“ като едва ли не затвор за бригадири. Само че нямаше никакви бригадири там — лагерът беше на Врачанския окръжен съвет и там почиваха деца от окръга.

Майка ми бая години беше служебно там, вземаше и нас с брат ми, а след четвърти клас тръгнах сам. В шести клас ми пласираха брат ми. Нали съм батко, да се грижа за него и т.н. А още първия път като се прибрахме, Васил Станчев — оня страхотен даскал по български, казал на майка ми, че съм лош и съм бил брат си.

Обясних й, че той не щеше да спазва правилата — всеки ден преобличане, дрехите в една платнена торба, за да се изперат като се върнем. Пък брат ми имаше аргумент — защо да се трупат мръсни дрехи, та майка ми само да пере?

И там се получи интересно съчетание в душата ми.

Аз, фантазията ми, морето, книгата на Петър Бобев „Заливът на акулите“… Като резултат, логично — исках да отида във Военноморското. Което не стана — очите. 4,5 диоптъра в десети клас.

А не ми пречеше. Просто бях се научил да „виждам“ света без очила. Леко размазано (абе, бая…), бързо ориентиране, на класно сядам напред, мозъкът щрака светкавично, за да компенсира какво не съм видял…

Лагерът в Галата показваха в някакъв нов филм (след 1989 година). Представят го като затвор за млади хора. Терор, тормоз… А си беше (и се надявам да е) солидна сграда в самото начало на селото. Два етажа. Отдолу спалня, складове… Отгоре столовата и други разни помещения. А отпред — бунгала. Хубави, дървени, за по няколко човека.

Мястото красивооо…

От площадката пред голямата сграда се виждат морето и Варна. Вдясно — фарът. Вечер наблизо се струпваха дърва. Голям огън, акордеон свири, танци…

И първи трепети… Лунна нощ, пътеката върху вълните фосфоресцира, музика нежна се носи…

Романтика…

Кой да ти знае, че ще има порно и алкохол за днешните деца? И ще познават устройството на леличката, преди да осъзнаят какво има в сърцата им?

Плажът беше долу, под лагера. Пресичахме пътя, спускахме се по стръмната пътека и — на пясъка… Имаше голяма скала пред плажа, плувахме до нея. Но — под строг контрол. Толкова време печене, толкова във водата… По обяд — обратно… Вкусна храна, питателна… След обяд сън, сетне игри и… Да, огънят накрая…

Пак ще спомена — беше…

5.

Тогава за пръв път ходих на Ботевия поход.

От училището го уредиха. Трактор с ремарке, палатки, лекар… Ние — с раниците. И някой грош в джоба, де.

Та заминахме за Козлодуй. На сутринта се появи „Радецки“. Аз вече го познавах, Нейде в шести-седми клас ни водиха на конференция на младите читатели в Русе. Разказвах ви вече…

Ето ви майската утрин, „Радецки“, ние, възрастни, митинг, гръмки слова, после команда и… напред!

Ние с раниците, в края на огромната колона — няколко хиляди души, накрая машините с помощното оборудване. Палатки имаше на Милин камък и на Околчица, ама колите си вървяха подире ни.

Спряхме на Матеев геран. От там ми е едната снимка — вече имах фотоапарат и се пробвах в тая област. Вървяхме, говорехме си, пеехме — абе, наистина весело и интересно.

В Софрониево се обадих, че няма да съм с групата. Попитах тук-там, посочиха ми една хубава двуетажна къща, влязох.

„Добър вечер!“ — „Добър вечер, момче! Ама у нас вече настаниха походници, място няма…“

„Аз съм, викам, на баба Сава големият внук…“

Охо! Като рипна оная ми ти жена… Сестра на баба ми. И веднага се намери стая — на втория етаж, дето е за гости. И ме изпрати на центъра — при мъжа си. Пък той кебапчия. Трака с машите, народът купува и лапа, музика свири, танцуват, приказват си… Представих му се, а той напълни един плик и ме прати да ги занеса в къщата.

Качих се да поема въздух и гледам — едно момиче. Врачанка била, с приятелката си настанена тук, ама оная си намерила гадже и казала, че няма да се прибира, та за компания да излезем… Излязохме, разходихме се, танцувахме. После се прибрахме и аз най-честно и почтено захърках. По едно време ми се стори, че някой влиза, ама така спях…

На другия ден врачанката ми каза, че съм бил като буба — завил се и не усещам кой идва. Поради което ме изоставила. А домакинката разправила на баба ми, че цяла нощ бдяла над непорочността ми, защото усетила какви намерения има оная. Но аз съм бил примерно момче и хич не съм се поддал на посегателствата й.

Такъв будала съм си и сега…

После минахме през Борован. И се отбихме с една група при баба ми. Измихме се, хапнахме домати от лехата, засилихме се да догонваме колоната… И край нас мина тракторът ни. Отгоре седяха трима от нашите — с подбити пети. Та ни взеха, дори изпреварихме колоната — нали бързаха да разпъват палатките на Милин камък.

А после Околчица.

Специално ходихме в Йолковица — там е убит Ботев, до една купчина камъни. Не на върха, дето е паметникът, а долу. Наистина беше запомнящо се…

И сега има поход, знам. Но — къде ти ония хиляди участници… И грижата на държавата за патриотичното възпитание… И помощта за младите — да видят и изживеят историята…

Обаче, това е друга тема.

6.

Бяхме си шантави като ученици. Правехме какви ли не бели — но, кой знае защо, винаги в рамките на закона. Разказах ви какво беше училището. Новото — през 1970 година.

А дотогава бяхме в класическата сграда на гимназията. Позната в града отпреди 1944 година.

Големи кабинети, каменни стълби, удобства… По биология, например, имаше два кабинета. С лаборатория. Където правехме опити — всякакви. Например, рефлекси проверявахме.

Връзва се кабелче на жабешко краче (отрязано), пуска се ток, а то се свива. Правихме веднъж дисекция на жаби. Всеки трябваше да донесе по една.

Ние отидохме до реката и с прашката изчукахме маса жаби.

Занесохме ги на бабата на Иво. Тя ни показа как да обелим крачетата, после ги направи с ориз. Като пилешко бяха.

Ама после не съм ял други. Консервативен съм.

Дай пържолата, чиито краища висят от чинията… Пък ти си яж деликатесните жабчета, охлюви, скариди и тем подобни.

Та занесохме жабите. Пътем взехме и една водна змия. Не знам защо, ама се намери приложение.

Да, да — за момичетата. Плашихме ги… Пък сетне изпуснахме змията и тя се завря нейде из кабинета. То там шкафове, сандъци, хранилище…

Следващия час си дремем кротко по география, влиза лелката и вика момчетата при директора.

Оная змия… Водната, бе — да вземе и изпълзи. И баш когато девети клас имали биология.

Писъци…

Хайде да ловим змията!

Що не?

По-интересно е от географията…

Ама не я хванахме.

Умряла ли е после, измъкнала ли се е — не разбрахме. Изчезна…

Пак в тая биология имаше скелет. Ивчо по име. Пишеше му го с химически молив на челото. Палав скелет.

Представете си — правим лабораторно, навела се някоя мацка над микроскопа, потупване по рамото, обръща се… А Ивчо положил нежно длан на крехкото й рамо и се хили…

Старата гимназия си е пак там. От едната й страна е старото читалище — от началото на миналия век още.

Стабилна сграда, със салон вътре, голяма библиотека горе… Сега някакви чиновници са се разположили там. А залата — кино и театрална… Кой я знае!

Зад читалището имаше две къщи. Едната не помня какво беше, в другата разположиха музикалната школа. И фотото. Та веднъж, както играехме напрегнат мач, заложиха топката за наказателен удар. Ама какъв фалц…

Топката изви, мина над оградата и право във витрината на фотото…

Та я платиха бащите ни, а нас един проклет математик искаше да ни остриже, но не стана…

7.

Старата гимназия наистина беше стара. Тоалетните бяха навън. Класически и те — ниска бяла сграда, висока стена, 4–5 кабинки вътре, два входа, разбира се. Ние се отбивахме там и за по една вода да източим, и по един фас да дръпнем. Имахме организация. Клуб на пушача — „Фас“. Със знаменце, с устав…

Ей го — пафкаме си веднъж, някакъв заек кротко си пикае, влиза оня математик Боци Велев… Замръзнахме! Що не си ходи в даскалския кенеф, ами тук… А той се скара на заека: „Не те ли е срам! Да пикаеш, дето хората пушат…“

Разбрахме, свихме уши и се изнесохме…

И в новата гимназия намерихме място за клуб „Фас“ — точно зад една сграда, останала в двора (след година я бутнаха).

Беше и склад, и някакви кабинети имаше там.

Ама не по трудово.

То какво трудово — учехме разни техники. Трактори, комбайни…

Ходехме и на практика в ДЗС-то. Даже сме карали там първа лятна бригада — след десети клас. Градина с овошки, гаражът с машините, на поляната опънати палатки…

Романтика!

Ама тия трактори трябваше да ги изучаваме. Пък ние… интелигенти.

Коли, мотори… Но селскостопански машини…

Преподаваше ни един образ — дребен и вреден. Пепи Ганчев — помежду нас. Викахме му Малкия Мук или Пипин Къси. Като се разбеснееше — подскача, а носът му трепери.

Обичахме да му правим номера.

Кой ли забеляза, че като стигне до вратата, хваща се за закачалката вън, завърта и отваря… Та маскирахме между палтата кабел, другият му край — на дръжката.

И, като усетихме, че Малкият Мук иде — завъртяхме едно динамо…

Втурна се с рев, грабна частите на трактора, дето беше в кабинета и взе да ни замеря.

Добре, че беше учебна машина — цялата от гумени чаркове…

И футбол сме играли в училище. Ами зима, студ, кому се тича навън? Та едната врата в единия край на коридора, другата насреща. Атаки, финтове, бърз удар с всичка сила — с палеца на десния крак… Гол! Точно попадение в стъклената стена на библиотеката.

Та пак при директора…

Ние редовно си ходехме при Митко Пешев. Свестен човек беше.

Веднъж в междучасието се разигра поредна битка в класната ни стая. На третия етаж, последната стая. А директорският кабинет — на първия, под нас.

Цъфи Пушека се ядоса на Румен, взе чантата му и я изхвърли през прозореца. Обаче, тя не била неговата, а на Краси. И той взе чантата от чина на Цъфи — и подир неговата. Да, ама Цъфи седяла на чина на Силвия и, естествено, не била нейната чанта…

Та захвърчаха чанти…

А при полета си се изсипваха и като красиви бели птици се рееха тетрадки и учебници.

Пък в това време при Митко Пешев имало някакви инспектори от Враца…

И като завалели чанти, тетрадки, учебници, бележници… Някои направо през прозореца влетявали. А за послето няма да разказвам… Но ние си му се извинихме.

Отде да знаем, че има гости?

И — чантите са виновни. Не си стоят по местата — можеше само с една хвърлена да минем…

8.

Да кажа нещо за учителите по литература. Игнат Николов е сред тези, които отдавна са в по-добрия свят. И хич не се и сещат за нас. Но ние сме длъжни да ги помним — с добро или лошо.

Васил Станчев е жив. Но е в старческия дом в Попица.

Та…

Игнат Николов и Васил Станчев ми преподаваха по литература. Николов почина — по-млад от мен сега. Точно, когато завършихме.

Станчев го видях миналото лято, малко преди да почине. Сух, жилав, свеж като кисела краставичка.

Различни БЯХА по маниер — Николов някак си по-изтънчен, по-мек в обноските. Което не му пречеше да пише двойки.

Станчев — по-рязък, по-саркастичен (понякога отровен дори).

И двамата — аналитици, любители на неочакваното, търсещи, непозволяващи си да работят само с учебници и „помощна литература“.

За тях на първо място беше прочитането на творбата, а после всякакви работи с нея и около нея. Което тормозеше зубрачите — налагаше се да мислят…

Пък и проклетият живот е така сложен. Изисква не повторение, а жива реакция, работа с мозъка…

Но — от тях го научих…

9.

А ученическият живот ни се струваше тежък — сутрин ставай, отивай на училище (нямаше тогава две смени), връщай се, учи, вкъщи помагай, после малко време за туй-онуй (най-вече разходки, с приятелчета, кино), вечерта четене и… сън…

На сутринта пак…

Тежкоооо…

Докато не свърши този период. И разбрахме — наистина в сравнението се познава. Защото следващите периоди се оказаха наистина тежки. И то градирани — от тежък период към по-тежък. Отговорен го кажете, добре… Но отговорността е тежест…

А за какво отговаряхме като деца? Или като юноши? Като младежи?

За себе си…

За учението, за външния вид, за домашните задължения, за любовта…

Все лични неща…

После дойдоха отговорностите за други — за жена, за деца, за възрастните родители и близки…

И ученическото минало вече ни се виждаше леко, приятно, най-прекрасен период в живота…

Събуждах се към 6 и нещо. Няма как — баща ми станал, майка ми на крака, брат ми се протяга на съседното легло…

Скачам, обличам се. Връщам на библиотечните рафтове четената под одеялото книга. Чантата е готова — само се оглеждам дали нещо не съм забравил. Случайно… След толкова години опит — просто автоматично вземам нужните неща. В гимназията това са химикалки (две, за всеки случай), бележник (проверяваха на вратата), учебници и тетрадки, евентуално за физкултурата кецовете в найлонова торбичка (модни тогава)…

Слизам в кухнята, почвам да лапам. Най-често дори без да погледна какво има на масата. Знам, че ще е вкусно, че ще е много, че ще е съчетание на сладко и солено. Мекици, палачинки, бухти, всякакви сладки (като се сетя за едни, правени с така наречената „вътрешна мас“ от прасето), сирене, салам (ама оня, не тия ментета с отрови!), масло, мед, сладко… Колко вида сладка имаше… Колко вида…

Баща ми закусва заедно с нас. Но своя храна — която чак сега разбрах колко е здрава и полезна. Най-вече супа с хляб надробен. Не голо кафе, не някакви кроасани, не мазни баници с извара. Баница — когато имаше — беше със сирене или тикви. Но не мазна, а сочна, нашенска…

И кафе пиехме — още от седми-осми клас. В единадесети, когато четях за изпита по химия, за ден изпих тенджерка с кафе. Едва ли не с хляб… Свикнахме му — пиехме всякакво. Дори разни ръжени заместители (имаше период, когато кафе липсваше на пазара), че даже с чешка цикория, да не забравя „Инка“-та…

После излитахме…

Училището е на две пресечки. Трябва да се стигне до 7,00 часа. И стигам. Фуражката прелита от джоба върху главата, обувките са долъснати в крачолите зад коленете, чантата примерно взета в ръка…

Съучениците се строяват, заемам мястото. Започва утринната гимнастика…

Да, опитвахме се да кръшкаме, не успявахме и не усещахме, че има полза. Просто се доразбуждаш…

После влизахме — с фуражки, с бележника напред — пълна проверка.

Към третия етаж…

Нашият кабинет беше в дъното, до задното стълбище, където се намираше и библиотеката. Просто заградили фоайето със стъкло и станала библиотека.

В единадесети клас останахме 19 човека. И често се случваше да дежурим — по двама, за два месеца ти идва редът.

Гъбата да е изпрана, дъската измита, тебешир донесен…

Не се замеряхме с него — нямаше смисъл после и пода да чистим. Дъската миехме с вода, в която наливахме оцет. Той — киселина, надрасканото е основа (тебешира), краен резултат е разтваряне, неутрално вещество, газ… Практически познания по химия…

Сетне следваха часовете. По шест на ден, после имахме допълнително математика. Нали математическа паралелка…

Изобщо — дължа много, изключително много на училището като институция („Цани Гинчев“, „Климент Охридски“, „Васил Левски“) и на учителите като личности…

Поклон!

10.

И още много, много има да разказвам…

Обаче — до тук…

Останалото го има в „Три шишета в машината на времето“. Някои глави дори съм прехвърлил, тъй като идеята беше там да разкажа за казармата и университета, пък се поувлякох.

Е, така си е — потокът на живота е бурен и спокоен, криволичещ и разлят, дълбок и плитък, изненадващ и спокоен…

Защо го разказах ли?

Не зная…

Просто е станало…

Има и други случки и цели събития. Но — тях запазвам за себе си. Много неща от живота са само за душата ни… Там, в тихите плаващи пясъци на миналото, потъват тези моменти, минути, часове, дни, че и години, които не ни се нравят. Или дори се срамуваме от тях…

А и тези, които са чужди… Които просто нямаш право да разказваш, тъй като принадлежат на друга душа…

Добре, че почти всичко в живота ми е отпред. И мисля, че поне до завършването на Университета по-голямата част от живота ми е достойна за разказване…

Дори така свободно…