Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Ранни мемоари

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865

История

  1. —Добавяне

I. Родът

1.

Както казах — роден съм в Бяла Слатина. И там живях 18 години.

Но фактически се чувствам борованченин — макар само лятос и сегиз-тогиз през зимата да съм бил в селото. Важното е отде е родата…

Веднъж се смях с едни от Генерал Тошево. Беше нейде 80-те години. Градчето им се развиваше. Нелошо, малко, компактно градче. Дори хубави момичета има… Та те ми подметнаха, че съм от село.

Вярно…

И попитах колко жители има градът им. Гордо заявиха, че са нейде към 8000…

Аз скромно отбелязах, че моето село е по-малко — през 1946 година е имало 6000 жители, а в оня момент просто не ги знаех… Но си е село…

И?

Голямо село беше… Сега, гледам, 2009 година е било към 2500 души… Напускат… Защо ли?

Селото е на пътя Плевен — Бяла Слатина — Враца, както и на Оряхово — Враца. Равнина, чудесна земя, вода… Пръчка да забучиш — побива корен…

Реката се нарича с оригиналното има Барата. Тоест — рекичка. Така, впрочем, наричахме Скът помежду си. Все бара — неголяма, с риба (рибки), с вирчета…

От Барата тръгва река Бързица, която при Липница се влива в Скът. Просто рекичките криволичат из равното, носят се бавно, тежко, спокойно…

Какъвто е животът наоколо.

Историците говорят за няколко махали, обединени в едно. Но подобно делене отдавна няма. Има названия — вярно. Обаче, граници — хич… Хора в региона са живели отпреди 6 000 години. Дори археолозите са намерили две праисторически селища, обаче разкопки — йок…

Около Борованската могила (хич не е близо до селото) са намерени тракийски селища и гробници. Дори гроб на изгорения воин с коня му. И там — меч, юзда, сребърна торква (огърлие). Там е и Градището — римска крепост, там е българско средновековно селище в Стругарката… Но няма кой да се заинтересува. Рекламата идва по-добре с измислени тракийски светилища на пъпа на света…

Известни българи са родени тук — академик Георги Цанев, Милена Цанева, академик Румен Цанев, художникът Владимир Ганецовски, първата жена актриса у нас Мара Нонинска…

2.

Нека тръгнем по класическия ми път из селото.

Автобусът спира на центъра. Едно време беше при паметника на загиналите във войните, сега е стотина метра нагоре — в посока Враца.

Паметникът е класически — издигнат в памет на падналите в Сръбско-българската война, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна. Отзад е името на прадядо ми Коцо. Имало е името на дядо ми — смятали са го за убит, но се завърнал и изчегъртал паметника. Не е добре на жив човек паметник да се вдига…

От другата страна на улицата е читалището. С паметника на конника от септември 1923 година. Дядо ми е бил в него въстание, макар да не знае защо. То той и за войната не ни разказваше. Просто помрачняваше и си намираше друга работа.

А през 1923 година учителят Коста Петров ги събрал, обяснил им, че трябва да свалят превратаджиите и ги повел. Само даскалът бил комунист, имало земеделци, повечето били фронтоваци и знаели — единствено с оръжие се решават въпросите. Разбили ги, разстреляли Коста Петров, набили задържаните…

Между паметниците има улица, която минава през стар мост, а после прелива в Малорадското шосе. Те там беше нашата къща. Май и номер имаше — дори се сещам, че беше 9…

3.

И от тук започвам да прехвърлям някои неща от „Три шишета в машината на времето“. Писах ги за оная книга, ама се налага да внеса тези разкази тук. Няма да ги направя по-добре, а не ми се иска да се мъча да каже едно нещо по няколко различни начина.

Та…

Там имаше две къщи. Голямата, „новата“, и старата.

Старата беше типична селска къща. Кирпичена. С мазе, което зимно време си беше хладилник. Още дедите ми изкопали яма — метър радиус, половин дълбока. И като сложиш нещо в нея — след два часа е студено, а до сутринта ледено. Не знам защо, но така си беше. Баба ми го използваше по предназначението за храни, а дядо ми си слагаше биричката.

Виното беше в бурето до стената (каменна, зидана), а до сами вратата, на удобното място — две качета. Със сирене и за зелето.

Сирене правехме доста. Имахме овце, а собствениците им се бяха събрали в своеобразна кооперация. Нали тогава имаше трудодни, не беше лесно да се отсъства. И като почне пашата, овцете се извеждаха от един — толкова дни, колкото овце има. Примерно — десет овце, пет дни… Примерно, казвам — че не помня вече.

Та ходехме с дядо ми и пасяхме овцете. Цял ден по тях, на обяд пладнина под някое дърво, после ги прибирахме. И в дните, когато си овчар, ти доиш всички овце. Логично — всичкото мляко вземаш, подсирваш, не си играеш на дребно всяка вечер.

Е, някои искаха вечерно време мляко, ама си го плащаха. Знаеха, че тия дни овцете им не са „техни“.

Като малък подкарвах (в наше село викат „покарвах“) овцете. Те са в голямата кошара, нейде 200 броя, тя е разделена на две, плет с леса (както викат в Борован), преграждаща вратичката. И насочваш овцете към отвора, буташ лесата, следиш да минават една по една.

По-сетне до’ех заедно с дядо ми, а брат ми покарваше. Та преди да се запозная с особеностите на женската анатомия, ръцете ми заемаха автоматично правилна постановка… Оппа! Увлякох се…

Овцете зимата ги държахме в кошарата, до сами къщата. Старата, разбира се. Тя имаше два етажа, но формално. Всъщност, бяха две стаи. Едната на партера, другата над мазата. Но до нея се стигаше по пет стъпала.

Лятно време дядо ми и баба ми спяха в долната стая. С отворена врата. Само някое куче ще мине, надникне и замине.

Крадци?

Ха!

Ние спяхме на тавана, върху сеното. А зад стената му беше другият таван — с книгите. Що книги намерихме там… Често го споменавам в сайта си, в разказите за книги.

Гредоред, движехме се бавно и полека, че да не се изтърсим, пълно с паяжини, прах и документи, снимки, книги… Братът на дядо ми е бил учител, даже в Македония 1942 година е преподавал, та имаше доста запазени книги.

Майка ми разправя как лятно време ходел наред с всички на жътва и поръчвал на своята майка — демек, далечната ми и позната само от една снимка баба Въла, да му вземе вестник. Пък тя взела веднъж, на другия ден нямало. И му обяснила: „Ми то, Филипе, така не може — днес вестник, утре вестник… Имаш един вече, чети си там…“

4.

Зимно време дядо ми и баба ми бяха в горната соба (по нашенски). Две големи легла, маса, шкаф, печка. Долната стая беше като филм на ужасите… Или кулинарията. Свински глави, наденици, мръвки висяха от грамадните греди.

Студено, но — полезно.

Когато зимната ваканция отивахме, спяхме при тях горе. Дядо Герго (на него съм кръстен, както внукът ми на мен — пети Георги в рода!) всяка вечер сядаше и попълваше една тетрадка. Нещо като дневник, в който записваше какво са правили този ден. Уважаваха го много за това, звеноводите и бригадирите правеха справки по нея.

Баба Сава си умря неграмотна на 95 години. Побеля чак след 90-тата. Кръстили я на свети Сава — не разбрали, че е мъжко име. Ама кой ти гледа…

Лятно време вечеряхме навън, под раслана. Така викаха на дивия кестен в двора. А дворът голям — над 3 декара. В едната част новата и старата къщи, после кочината, кошарата, дръвникът с натрупаните дърва, кокошарник.

Отпред — лехите (фитириите, както викаше баба ми) с домати, краставици, чушки, цветята и т.н.

Пред новата къща имаше пещ. Висока, на две части. Отзад склад за дърва, отпред открито. А там — пещ за две тави с агнета. Горе тавите, под тях дупка за огъня, отдолу огнището.

И нейде над десет реда лозе. Зад което пак лехи със зеленчуци. В другата част — плодни дървета и царевица. Или ливада с трева — сменяше ги дядо Герго.

А третата част на двора беше най-екзотична. Половин декар гора. Два огромни дъба (триангулачни точки), расли на височина. Върху тях щъркелови гнезда.

Сега е един дъб. И то бая очукан. Другият го удари преди 20 години светкавица и разби буквално. Щъркели няма.

Та в тая гора се играеше най-хубаво. Лято, жега — там прохлада. Имахме място за игра. Зад дъбовете бяхме очертали карта на остров. После копахме по „брега“ му и се получи релеф. В центъра събрахме пръст — стана планина. Наредихме клонки — те ти горички. От дъсчици станаха къщи, после укрепление.

И от майка ми взехме шишенца за лекарства. Нали беше медицинска сестра, биеше инжекции, а ние събирахме амбалажа. Шишенцата имаха тенекиени „глави“, бяха различни… И ето ти героите ни!

Такива фантазии се развиваха там…

Беше!

5.

Голямата къща наричам „нова“ и слагам в кавички. На единия камък до входа й пишеше „ГК — 1952 година“. Дядо ми и годината на строежа. За баща ми е била. Но той остава в града, среща майка ми и…

Къщата си рухна така — недозавършена. Бял як камък, после червени тухли, три етажа (единият полумазе). Но — само две стаи пригодени за живот и то по-късно.

Като малки се катерехме по гредите. Трябваше да е гредоредна, но имаше само трегери, а помежду им — пропаст. Рисковано (три етажа над пода!), без подсигуряване, обаче с шантавите ни глави… И там ставаха яки игри.

Но да се върна на летните вечери. Те не бяха дълги.

Дядо ми и баба ми — като истински селяни — оставяха работата чак при залез-слънце. Абе, понякога прекопаваха лехите пред вратата, осветявани от лампата.

На село работа много и никога не свършва, вярно е. И, мисля, че ако не бяхме ние, щяха да намират занимавка и след залез. Но нали: „Гергоооо, айде бе! Децата са гладни!“…

Сядахме на грамаден дънер пред входа, баба ми изнасяше трикраки столчета, слагаше синията (ниска трикрака масичка). И час време най-малко отиваше на приказки. Дето е модерно да се казва — семейно общуване. Така, както е било преди десетилетия, че и векове.

Помня, нейде 67 година си дойде чичко Крум. Другият брат на дядо ми, заминал преди войната в Германия, завършил архитектура, оженил се там за танте Герда и останал. Та чак 1967 го пуснаха да дойде. С един „Фолксваген“ — но не костенурка, а голям. Не бяхме и чували за подобни.

Възрастните разпростряха масите, почна едно веселие — селско, родово, българско.

След две години съобщиха, че чичко Крум загинал при автокатастрофа в Германия. Май споменал, че ще се връща, пък имало негови сънародници-емигранти, които не били доволни…

Както и да е, остана си само подхвърлянето, нищо не се разбра.

Танте Герда идва с братовчедите Илона и Филип, ама… Германка! Ние учтиви, тя учтива — липсва връзката.

Баща ми си пишеше с нея (владееше немския), след смъртта му брат ми им се обаждал, но рядко. Един братовчед след 1989 година решил да ги използва като трамплин за оставане на запад, натрапил се в Бьоблинген, а немците… Абе, предпазливи хора станали.

Аз пък дори не съм им писал — само поздрави съм пращал по брат ми. Еднофамилци сме, от един род — но формално. Отдавна, пък и май изначално, сме различни…

Извинете, задълбах в семейни истории, ще отида другаде.

6.

Родът ми е нормален, български, селски. Земни хора — без революционери или просветители. Да се чудиш отде се е пръкнало в мен това любопитство…

Може би от чичковците… Те са били двама — братя на дядо ми. Но много по-млади, та когато дойде единият от Германия, ние го наричахме чичко Крум. Какъв дядо…

Чичко Филип е бил какъв ли не. По едно време учителствал в Македония — таман присъединена към България. После се вдигнал, заминал нанейде си… Семейното предание казва, че е бил в Аржентина. Комунист, революционер… И там някъде го убили след 1944 година. Знае се само, че е загинал…

Чичко Крум заминал за Германия, завършил архитектура. Тогава и войната свършила, но той не посмял да се прибере. Студент в Хитлерова Германия, а…

Запомних срещите с него. Но най-добре помня пътуването от Бяла Слатина до Борован с големия „Фолксваген“. Той, баща ми, вуйчо Ангел, аз, брат ми. Вуйчо беше таксиметров шофьор и очите му светнаха, когато чичко Крум му предложи да кара по пистата. Онова шосе, дето е стотина метра широко и беше резервна самолетна писта.

Като наду… Обърнахме, пак, и още веднъж… 140 километра вдигна… Де ти у нас подобна кола… И подобна писта…

Около нас живееха доста роднини. Чичко Крум — друг, името е често в рода ни, баща му Филип (чичо на дядо ми, ама само 12 години по-стар, той ми разправи куп неща, та в десети клас направих родословно дърво), жената на чичко — стринка Тинка. Тя имала по-голяма сестра. Дори не я познаваше — родила се след смъртта й. Момичето било младо, селянче, наивно, романтично. Ремсистка. Поръчали й да купи каскети за партизаните. И тя с все акъла отишла при шивача. Десет каскета поръчала. А оня, разбира се, се усъмнил. И съобщил на кмета. Вечерта я арестували, задържали още няколко човека. Изнасилили я, пребили я, отрязали й гърдите, на сутринта им пръснали черепите с мотика и ги заровили до реката…

Бил август 1944 година…

Когато на 9 септември партизаните влезли в селото — от Бяла Слатина на път към Враца, тълпата грабнала убийците. Кмет, главен учител, стражар, двама пъдари… Разкъсали ги…

Та, когато ми кажат, че на 9 септември комунистите избили елита на държавата… Имам много на ум какъв е бил тоя избит елит…

Партизани и ятаци в рода нямаме. Просто нормални хора…

А родът започва, според моите изследвания, бая отдавна. Нейде около 1740 година.

Четох някакъв, който се фукаше, че неговият род имал „осъзната цивилизационна история от 500 години“. Прадядо му бил кръчмар в Шумен, добавя после…

Е, то няма род, по-млад от другите. И да напусне човек рода си, и ново семейство да създаде, и друго име да сложи… Коренът! Коренът е на мястото си…

Понякога здрав, друг път изкривен, трети прогнил… Но има, остава нещо…

Макар напоследък много дървета без корен да се навъдиха… А дърво без корен лесно се отскубва, носи от урагана, захвърля някъде…

7.

През есента на 1973 година бях на бригада в Плевен. Фатална бригада — там се запознах с жена ми.

Та един ден ме оставиха в лагера — дежурен на портала. Спира кола, слиза някакъв полковник. Поздравява, казва, че дошъл да види дъщеря си. Обясних му — в комбината са, след час пристигат. Той седна в беседката, даде си книжката да го запиша — както си му е редът. Гледам — Белински.

„Извинявайте, викам, ама вие да не сте от Борован?“…

Да… И ме гледа учуден.

Аз се представих. Оказахме се братовчеди някакви. Един род…

А го знаех, защото чичото на дядо ми разказваше, че родът започвал от Големия Белин. Който живял някъде около 1740 година. И дал името на рода. А после правнукът му Коно се преместил в другия край на селото, та фамилията се променила. Ама сме си един род…

Белин — около 1740 година…

После синовете му Герго и Филип…

Иван…

Още един Филип — заедно с братята си Крум и Герго…

После е дядо Коно — с жена Цвета, нейде в първата третина на XIX век.

(Децата им, отделните клони не отбелязвам, че ще стане сложно. Карам по почти права линия.)

Дядо Коно починал нейде преди 1910 година.

Синът му Герго е живял до 1935 година. С баба Тана.

Прадядо ми Коцо загива през 1915 година. Остава жена му — баба Вълка, за която имам бая смътни спомени. Ама я помня — яка, смръщена, селска жена.

Дядо ми Герго — трети с това име по правата линия, аз го наследих, внукът е петият… И баба Сава.

Дядо Герго си отиде през 1985 година. Зимата. Обадиха ми се, тръгнах, стигнах автобусната спирка. И нещо ме прободе. Ама като шиш — право в гърдите. Седнах ма пейката. Минаха поне два автобуса — не можех да се вдигна.

После се изправих и бавно се прибрах.

Май съм направил беля тогава, ама на другия ден бях нормално. И чак 2007 ме удари отново…

Баба Сава доживя 96 години — тя беше връстница на ХХ век. Какви истории ми е разправяла.

1913 година. Междусъюзническата война. Румъния подло удря България, прехвърля части през Дунава. Ония грабят наред. Стигат в Борован. Влашки обоз, натоварен с награбеното, водят задигнат добитък. В селото — само старци, жени, деца. Всички мъже — на война. Обаче, какви жени са борованченките… С пръти, копрали, мотики, лопати, сопи… Напред! Обозът охраняван от възрастни запасняци, не им се биело с жени, побягнали…

А нашите разтоварили всичко… Още седмица идвали хора от обраните села — да си търсят откраднатото. Но за някои неща не дошли и жените ги прибрали с правото на победителки. Баба ми — още не замомела се — грабнала голяма медна тава. Която й служела до 1944 година — за варене на сладко, лютеници и така нататък. А есента на същата година минали руснаците, харесали тавата и я задигнали. Оставяйки в замяна голяма стоманена брадва. Която служеше до 80-те години. С един замах разцепваш дънер…

Баща ми е роден през 1924 година. Къде ли не го е хвърлял животът… Дори по едно време го дават във Варна — Търговската гимназия. Като дете на инвалид от войната, живее на общежитие. Понякога се прибира на село — сам, през цяла България. И това на 13 — 14 години. Без автостоп, най-вече с каруци…

Бил е бригадир по строежите — ТЕЦ „Надежда“, жп линията Враца — Оряхово. Която после се оказа ненужна, даже не слагаха релси и траверси, а насипите й и сега се издигат сред равнината.

Майка ми е потомка на подобен селски род. Голямата, момиче… Учела се отлично, но… Няма място за момичета по него време из учебните заведения. Пари няма! Парите отиват за момчетата, защото те остават в рода. Момичетата…

Завършила с отличен успех, почнала да търси път нанякъде. И случайно — чрез познати от Кнежа, разбира се — намират място за даскалица… В Силистренско! От Кнежа — чааааак там…

Заминава…

Как се е пътувало по онова време — не е за разказване. Накрая пристига в Силистра автобусът. Вечер, почти тъмно. Някакъв непознат гледа — объркано момиче се щура. И пита за село Александрово. Казал непознатият й, че ще пътува натам, каруца ще го вземе. Тя тръгнала с него.

Мрак. Няма асфалт, няма пътни знаци… По едно време чуват каруца. Посрещала ги. Хайде с нея — напред. Стигат до селото на непознатия, той завърта телефона от общината, извиква кмета на Александрово, идва каруца и взема даскалицата…

На другия ден отива към училището. Селянките гледат — младо момиче, ама много младо… Даскалица… Което я прави автоматично стожер в селото. Кметът, попът, даскалът…

Пред няколко години мина през това село, срещна се с бивши ученички… А времето минава… После завършва за медицинска сестра, оперативна е била, гледала един болен човек от Борован, пък дошъл синът му да го види… Абе, както си е по законите на човешката природа… Взели се…

По-късно прави детските ясли в града, там се и пенсионира. Що народ познава — дето се вика: „От ей такава мръвка…“

Но да се върна на рода ни от женска линия.

Нейде в началото на XIX век живял прадядо, наричан Бурдиняка. От сина му Тончо тръгва родът по мъжка линия. Дядо Пенко и баба Дамяна (починали 1936 и 1922 година), дядо Танчо (1946) и баба Иванка (1964 година).

Нея я помня. Сурова старица беше и тя. Суха, дребна, строга…

Съответно през 1907 година се ражда дядо Пенчо, баща на майка ми.

А от другата страна — на баба Стоянка (родена 1908 година) е също стар род — поне по моите изследвания. В началото на ХХ век умира дядо Петко, после и жена му Стоянка. Синът им Иван живее с Рада, дядо Цоло — когото също помня, умира през 1962 година, живее с баба Пена (умира 1967 година)…

Тук малко се стреснах…

Боже, колко хора от XIX век съм познавал…

А като си помисля, че аз съм роден в средата на миналия век, на ХХ век още…

Дядо Пенчо изпратихме през 1996 година — месец преди баба Сава. Баба Стоянка — дребна, попрегърбена, трудолюбива си беше заминала през 1990 година.

Бях й любимец…

Майка ми е родена през 1929 година. С двама братя — които също не са на тоя свят. Вуйчо Илийчо почина през 1983 година. Работил, замествал свой колега тракторист, нещо му станало и паднал до вратата на стаята. 1983 година. Умираше дълго, една седмица беше в някакво страшно състояние. С братовчед ми Пеци ходихме, та го гледахме нощем…

Вуйчо Тошко почина от рак две години по-късно…

А баща ми имаше три сестри. Баба Сава — като всяка жена, гледаше щерките, все разправяше, че те ще се грижат за нея…

Ама стана така, че Иванка не щя да погледне старците, Веска (почина) остана в София, Роза замина за Джебел…

8.

Братовчеди — първи, втори, трети — имам бол.

Някои съм виждал няколко пъти. Като Гошо, Боян, Лили, Лена… Други срещам, макар че не държа толкова на тия срещи.

Род, ама…

Да речем, кака ми (единствената по-голяма от мен) Иглика, я виждам много рядко. Хубаво е да си поприказваме, ама като не се спира в България… Има три деца, работеше в Кипър и Италия, сега Рая — племенничката е в Кипър, де ще се съберем?

Сашо беше в Испания, сега май е временно в София, пак се кани да отива… Ясно — няма да спира тук.

И брат му Ивайло. Гледах ги като малки, все ми ги поверяваха. Хубави хлапета бяха — кой можеше да си представи, че Ивайло има внучка?

Дечко — истинско име Матей — е също приятен мъж вече. Малко несериозен, малко лекомислен, много свестен. За брат му нищо не мога да кажа — замина през 1989 година за Хавана със спирка в Канада и не се е завръщал. Даже за погребението на майка си не дойде. А наскоро почина…

Ожени се на 16 години. Защото една негова съученичка забременя. А детето — сега възрастен мъж, не съм виждал от години. Може и да не трябва…

Иска ми се да видя братовчедката — сега баба Роса… Смях! Пъргава, обичаща да чете, харесваща уж несериозните неща, пък станала сериозна дама…

Помня, кандидатствах. И, разбира се, отидох още юни месец на курсове в София. Първата вечер изслушах лекцията. Разбрах, че нищо ново няма да ми кажат. Поради което втората не се появих. Ходех, накъдето ми скефне. Но точно навреме се прибирах при леля ми. Там беше Росица. Тя щеше да ходи на някакви курсове — май по биология. Само че… Скитосваше. И леля ми казваше — „Гошо е сериозен, учи, по часовник се движи… А Роса няма да направи нищо…“

Стана зъботехничка, намери си мястото после, омъжи се… Ама не знае как да лъже…

Разбира се, трябва да кажа за Пеци. Пенчо, де. Запазих му специално място. Заместник-директор в Елхово. Дори пише разкази. Хубави са, приятни, леки, ненатрапчиви.

Ще го има натам неведнъж…

А, щях да забравя — защо ли не — Наталия и Илчо.

Баща им беше много свестен човек. Вуйчо Марко е лежал в Белене — земеделски активист. Наталия… Абе, старателна, зубрачка, не съм я виждал, карай…

Илчо не го приеха висше. Леля ми обясняваше, че е заради вуйчо. Да бе — а сестра му приеха химия, нали?

После нещо влезе, все пак, дребен инженер е в белослатинската „Пионер“. Но с огромното самочувствие на човек, избиващ комплекси. Пробва и в политиката — нищо не стана, естествено. Типичната трагедия на човек, имащ претенции много по-високи от възможностите си…

Така…

И ето го един основен герой в разказа — брат ми.

Различни, ама толкова сме различни… От футбола — аз, разбира се, левскар, той цесекар. До интересите — аз към интелектуалните посоки на литературата и историята, той към… Абе, към математиката…

Дето вика народът: една майка имала двама сина, единият бил умен, другият инженер…

Е, изкарваше си отличните оценки той по литература. Аз пък бях в математическа паралелка. И той завърши такава.

Мълчалив — не обича да обсъжда, предпочита да взема решения и да аргументира завършеното. Особено напоследък, когато никой не знае какво прави.

Чете, де… Доста чете — много за един математик. Навремето и той почна с фенерче да се крие под одеялото. До посред нощ четяхме.

И мачове гледахме…

Даже се сещам как през 1969 година предаваха последния мач от квалификациите за Мексико. Холандия — България. Нощ, нейде към 11 часа започна. Ние имахме радиоточка, закрепена горе, върху корниза на завесата. И се качихме на два стола, поставени върху бюрото, та така — като еквилибристи, висяхме два часа, докато предаваха мача. Тихо, тихо — нашите бяха в съседната стая, ако ни чуеха…

Имахме наши играчки. Подчертавам — наши. Направени от картонени кутии кораби, върху тях моряците — шишенцата (за тях след малко), приключения…

Фантазията, фантазията яката се вихреше…

Но и за това по-късно. Да видим къде бяхме…

Тия две глави можеше да спестя. Но нали да спомена рода, да добавя важни щрихи в огромната картина, която съм започнал.

Поради което…

Хайде към града Бяла Слатина.

Градът от периода 1960–1971 година…