Карли Филипс
Целуни ме, ако можеш (9)

Глава осма

Купър се върна от банята и се стовари върху Лекси. Тя се наслади на допира на горещата му кожа, макар че едва дишаше под тежестта му.

— Куп… — Погали го по рамото, той я прегърна и се претърколи заедно с нея.

— Извинявай, не исках да те смажа. Жива ли си? — попита я все още запъхтян.

— Почти. — Лекси размърда палците си и почувства, че цялото тяло я боли. — Но е приятно. Невероятно приятно! — Тя се долепи до него и за своя изненада усети, че той потрепна.

— Толкова бързо? — Не можа да сдържи смеха си. Явно му въздействам, помисли си тя с не малко женска гордост. — Знаех, че си пасваме, но не чак толкова.

Доволна, се отпусна до него и вдиша дълбоко уханието на мъжко тяло и секс, което изпълваше стаята. Куп я взе в обятията си, слабините му потръпваха до гърба й, но явно онази част от него и мозъкът му не бяха на една вълна, защото крайниците му натежаха, а дишането му стана дълбоко.

След няколко минути тя разбра, че е заспал.

Значи е от мъжете, на които сексът им действа успокояващо, помисли си тя. Не и на нея. Сексът я наелектризираше. Лежеше, вперила поглед в тавана, и реши, че има нужда да изразходва излишната енергия.

Стана и се зачуди дали да не си тръгне, но веднага се отказа. Нямаше причина да мисли, че Куп не би искал да я види, когато се събуди. Погледна към леглото, където той се беше опънал върху завивките. Загорялото му тяло се открояваше върху белите чаршафи и тя едва овладя желанието си.

Беше толкова красив, всеотдаен, страстен и нежен. Не, помисли си Лекси, заслушана в ритмичното му дишане, нямаше да си тръгне, защото още не бе приключила с него.

Вместо блузата и панталонките, тя облече бельото си и надяна неговата фланелка, която стигна до средата на бедрата й. Отиде в другата стая. Дръпна от рафта книгата „Улицата“ — публикувания му криминален роман, настани се на дивана и се захвана за работа. За съжаление, компютърът й нямаше достъп до интернет, защото не знаеше паролата.

Лаптопът му лежеше на масата, където го бе оставил, и беше сигурна, че не би имал нещо против да го ползва. От един бърз поглед разбра, че сканирането продължава, така че нямаше да работи на него.

Забеляза стационарния компютър в ъгъла. Настани се на стола, доволна, че е тапициран с дамаска, а не с кожа. Едва докосна мишката и екранът светна.

— Чудесно — каза тя на глас.

Пред очите й се показа текст, озаглавен: „Бележки за пръстена“.

Лекси прехапа устна и се зачете. Това беше информация за известен бижутер Трифари, който отпечатвал марката си от вътрешната страна на пръстените. Продължи нататък и попадна на данни за известния „грабеж на бижутата Ланкастър“. Бил е извършен по време на официална вечеря навярно от вътрешни хора. Първоначално сред заподозрените били всички, присъствали в дома въпросната вечер, но след като полицията разпитала персонала, всички били освободени.

Заподозрени били група изключително опитни крадци, наети като помощен персонал за вечерята, включително шофьорът. Те изчезнали безследно. Случайно съвпадение, беше написал Куп. Дали шофьорът не е бил дядото на Лекси?

И точно тогава друг въпрос от края на страницата привлече вниманието й. Действителен случай или измислена история — кое ще направи големия удар?

Загриза я съмнение за предателство.

По дяволите, няма да спи. Лекси се втурна в спалнята, светна нощната лампа, грабна възглавницата и я запокити по Куп.

— Какво по…? — Той скочи. — Какво става?

Лекси сложи ръце на хълбоците си и го прониза с поглед.

— Става това, че си решил да градиш кариера на гърба на семейството ми или поне да го ползваш като трамплин към новия си бестселър! — Тя едва преглъщаше сълзите си, които винаги напираха в изблици на заслепяващ гняв.

Нямаше да допусне да бъде баламосвана от атлетичното му тяло, нито от изкусителната му сънена физиономия, нито от невероятния секс, който бяха правили. Как можа да си помисли, че може да се довери на този мъж!

— Е, казвай! — настоя Лекси.

Куп се опита да осъзнае какво го пита. В един миг спи до него, а в следващия му стоварва възглавницата по главата, нахвърля му се с обвинения и иска обяснения.

Нямаше и сянка от сговорчивата чувствена жена, която бе споделила леглото му.

Той покри голото си тяло не защото се притесняваше, а защото си помисли, че гневът й я прави още по-секси, но се съмняваше, че тя би оценила доказателството за неговите чувства.

— Как точно стигна до тези изводи? — попита той.

— Не можах да спя и реших да поработя по сайта ти. Моят лаптоп няма връзка с интернет, а твоят още се сканира, затова реших да използвам другия ти компютър.

Той нададе продължителен стон. Не би могъл да я обвини в шпиониране, тъй като бе оставил всичко на екрана.

— Ако се успокоиш, мога да обясня.

— Не се съмнявам — саркастично отговори тя.

— Лекси… — започна той с престорено спокойствие.

— Какво?

— Седни и замълчи за пет минути! — Той й посочи края на леглото.

С ядосан поглед тя се тръшна на матрака далеч от него.

Куп искаше тя да се успокои и да мисли трезво — нещо, което нямаше да постигне, докато изпускаше пара и се зъбеше на всичко, което й кажеше.

— Ти знаеше, че ще се ровя в историята на бижутата, не помниш ли?

Тя скръсти ръце.

— И ще ми разказваш за всичко, което си научил. Не помня да си казвал, че съм била права за семейство Ланкастър, че те са притежавали бижутата. По-точно не и преди да спиш с мен!

Той стисна зъби.

— Защото първо исках да науча повече. Надявах се, че ще открия нещо, което оневинява дядо ти, за да не се тревожиш. — Би трябвало да разбере грижата му за нея.

Но намръщената й физиономия му говореше друго.

— Нямам нужда от твоето покровителство! Мога да се справя.

— Голям инат си! — Той поклати глава и се облегна на таблата. — Добре. Следващия път, когато открия нещо, ще ти кажа. Сега доволна ли си?

Тя повдигна едната си вежда.

— Да не се шегуваш? Още не сме стигнали до въпроса как възнамеряваш да опишеш тази история?

Куп хвана с два пръста основата на носа си.

— Лекси — започна той, като се бореше за търпение, — аз съм репортер. Какво си мислеше, че мога да направя с един неразгадан случай?

— Най-малко, че би използвал семейството ми, за да градиш кариера! — Гласът й се пречупи, но тя отказваше да покаже слабост. Вместо това остана на края на леглото, вцепенена от гняв.

Част от него не я обвиняваше. Искаше да защити семейството си. Но неговата рационална част все още искаше да се изяснят.

— Аз имам достатъчно добра журналистическа кариера със или без тази история — почувства се длъжен да й напомни той.

— Но не и кариерата ти на писател.

Куп примижа.

— Това е непозволен удар!

— Както и онова там! — Тя яростно посочи към другата стая, но не успя да прикрие вината в очите си.

Не искаше да го обижда. Но от думите й го заболя.

— Защо просто не поспим — предложи той, преди някой от двамата да каже още нещо, за което щеше да съжалява по-късно.

Тя се обърна към него:

— Обещай ми, че няма да пишеш за тази история, ако семейството ми е намесено.

Изведнъж му хрумна идея, която напълно пасваше на творческия му замисъл, а и можеше да му донесе голямо разкритие.

— Не мога. Трябва да проуча информацията, преди да взема каквото и да е решение.

Тя го зяпна.

— Просто съм откровен, което и очакваш от мен, не е ли така?

Лекси въздъхна.

— Онова, което искам, е тази бъркотия да изчезне.

Разбираше чувствата й.

— Не съм я създал аз.

Тя само наклони глава.

— Мисля, че трябва да се наспим и да поговорим на сутринта. — Той потупа мястото до себе си.

Въпреки ясното му предложение Куп очакваше тя да се облече и да си тръгне. За негова изненада Лекси се качи на леглото, прегърна възглавницата си и се сви на кълбо с гръб към него.

Куп изгаси лампата и се зачуди дали да го брои за напредък, но реши да почака до сутринта.

 

 

Лекси се събуди доста по-рано от очакваното. Сутрин не беше във форма и нищо добро нямаше да излезе от още един спор, когато емоциите вземаха връх над фактите. Както се бе случило предната нощ.

Тя естествено беше наясно, че той като репортер и писател ще използва информацията, която открие. Но това не означаваше, че трябва да се съгласява, без да се противопостави. Всичко по реда си, помисли си тя.

Първо, трябваше да се овладее. Затова, когато отвори очи и го усети до себе си, се престори, че спи. Той стана, изкъпа се и излезе от стаята. Чак тогава тя се протегна и остави тялото си да се разбуди. Взе душ и се облече. После с надежда Куп да е направил кафе си пое дъх и се отправи към кухнята.

Още на вратата на спалнята ароматът на закуската покори обонянието й. С един поглед видя, че е сложил масата и мята омлет в тигана.

— Готвиш, правиш кафе. Откъде те намерих такъв?

— Късмет, предполагам. — Куп предпазливо я погледна, за да прецени настроението й. — Настанявай се.

Лекси седна на мястото, където я чакаше омлетът. Той сложи и другия омлет в чиния, седна на масата и сипа кафе в две чаши.

— Ще взема първия. — Преди тя да успее да възрази, той се пресегна и размени чиниите.

— Щях да си го изям.

— На мен не ми пречи, че е изстинал. Ти яж топлия — обясни той и започна да се храни.

— Благодаря. — Лекси грабна вилицата си, но не можеше да хапне нито залък заради чувствителния си стомах. И преди бе имала проблеми след бурни вечери, но не искаше това да става пред човека, когото толкова харесваше и с когото бе правила невероятен секс.

Проточилото се мълчание я пронизваше и тя не можа да се стърпи нито минута повече.

— Съжалявам, че те събудих миналата нощ — извини се тя, без да откъсва поглед от омлета, който й бе сготвил въпреки неприятното й поведение.

— Ами възглавницата, която ми хвърли? За нея съжаляваш ли?

Тя притеснено повдигна очи, но съзря усмивка на лицето му.

Топката в стомаха й се отпусна.

— Дано не си обидчив…

— Доста трябва да се постараеш, за да ме вбесиш — отговори той между две хапки. — Но ако не ядеш от храната, ще изчерпиш търпението ми. — И той я подкани с вилицата си.

Тя повдигна рамене и започна да се храни, изненадана колко пухкави и вкусни са яйцата.

— Бога ми, бива си те!

— Струва ми се, че и снощи спомена нещо такова. — Той й намигна и продължи: — Всъщност майка ми ме научи. Каза, че няма да се затрия, ако се науча да се изхранвам сам.

Тя долови в тона му умиление и тъга.

— Много ти липсва, нали?

Куп кимна.

— У нас нещата стояха така — баща ми се разбираше много по-добре с майка ми, отколкото с мен. А майка ми се разбираше по-добре с мен.

— Какво се случи, ако не те притеснява въпросът ми?

— Преди около пет години почина в съня си от мозъчна аневризма. Без предупреждение, без нищо.

Лекси потръпна. Не можеше да си представи болката му.

— Толкова съжалявам.

— Благодаря.

— За нищо. — Тя се покашля. — Какво имаш да правиш днес?

— Трябва да отида на работа, но си мислех след това да те взема от баба ти и заедно да поговорим с Рики.

Лекси се бе нахранила и Куп стана да почисти масата. Тя му отне тази възможност.

— О, не! Дай на мен! Иди се оправяй за работа. Аз ще почистя и тръгвам. Трябва да се отбия в офиса на „Хот Зоун“ за една среща и ще ми е по-близко оттук. Ако е удобно.

Куп кимна.

— Разбира се. — Повече от удобно, помисли си той. Бе се чудил какво да очаква от нея сутринта.

По дишането й бе разбрал, че е будна, но не искаше да й го показва. Затова я остави да се преструва на заспала — даде й време и пространство. Сега, макар че погледът й бе все така предпазлив, му говореше спокойно и не му се нахвърляше.

Помогна й да пренесе чиниите в кухнята, но я остави да ги изплакне и нареди в миялнята. Това бе начин да го избягва. Явно се притесняваше от него. Куп не се надяваше на разбиране и за проучването, но поне сега то не беше повод за напрежение помежду им.

— Мога ли да взема копие от книгата ти? Искам да я прочета. Ще ми помогне за дизайна на сайта — каза Лекси, докато бършеше ръце в кърпата.

Той кимна.

— Вземи тази от рафта. Имам още бройки.

Опита се да не се притеснява от мисълта, че ще чете книгата му. Мнението на Лекси за него и за онова, което пишеше, беше важно, дори много повече, отколкото трябваше.

— Мисля си — прекъсна го тя, — сега като знаем, че пръстенът наистина е краден, много е вероятно и колието да има същата съдба. Което означава, че баба ми притежава крадени вещи. Трябва да поговоря с нея, поне да я подготвя за вероятността да го върне. — Облегна се на плота, на който я бе положил миналата нощ.

Той се размърда неспокойно, за да прогони спомените си, преди тялото му да е реагирало.

Не му се искаше да повдига този въпрос и остана доволен, че тя сама бе стигнала до това решение.

— Нека да дойда с теб, когато й го съобщиш. Може да помогна да омекотиш удара.

Лекси поклати глава с тъжен поглед.

— Колието й е много скъпо. Може би ще иска да е сама, когато й съобщя.

Куп присви очи. Вече познаваше Шарлът и въпреки възрастта й не я намираше крехка, нито свръхемоционална. Имаше предчувствие, че не би имала нищо против присъствието му там въпреки изказването на Лекси. Което означаваше, че тъкмо Лекси е тази, която не иска той да присъства.

Тя се опитваше да издигне стена помежду им, което той не искаше да й позволи.

— Стига, Лекси! Тя ме харесва. По дяволите, дори вече ме приема като част от семейството — каза той с усмивка, предназначена да я обезоръжи. — Сигурен съм, че би оценила моралната подкрепа.

Думите на Куп бяха едно нещо. Целта му — съвсем друго. В действителност той искаше да присъства повече заради Лекси, отколкото заради Шарлът. Вече я бе наранил, като бе скрил какво знае, а в хода на разследването им можеха да изникнат още неприятни факти. Искаше му се да й помогне да ги приеме.

Замръзналата й поза и неловкото мълчание му подсказаха, че вече не му вярва както преди. А вероятно и не му бе простила. Но Куп бе журналист, свикнал да търси информация докрай и да намира, каквото търси. Обичаше предизвикателствата и нямаше да се откаже и от Лекси.

Липсваше му непринудената жена, която яде китайска храна с клечки, говори на бързи обороти и все се смее. Копнееше за нежната любвеобилна жена, която се разпадна на плота в кухнята, а после и в леглото му.

Куп не се отказваше. Ще успее да я умилостиви.

— Както и да е. Ще се видим у баба ти, нали?

Тя отвори уста, готова да спори, но бързо я затвори.

— Добре, щом това искаш. Бъди там по обяд. Дотогава срещата ми ще е приключила.

Кимна й, доволен, че тя се съгласи. Имаше насрочено интервю за тогава, но просто щеше да го отложи. Лекси беше приоритет.

— После можем заедно да се върнем до центъра и да се отбием във „Винтидж бижута“, за да говорим с Рики. Става ли?

Един мускул на челюстта й трепна.

— Разбира се — най-сетне отговори тя.

Не хвърляше възглавници, нито яйца по него, но още не беше готова да свали гарда. Със същата решителност Куп упорстваше да не се отделя от нея, докато пробиеше защитата й.

Погледна часовника на микровълновата печка и изруга.

— Трябва да тръгвам. — Без никакво колебание той плъзна ръка зад врата й, дръпна я към себе си и я целуна за довиждане.

Но не набързо, а с дълга, дълбока целувка от типа „помни какво правихме миналата нощ“.

 

 

Лекси се чувстваше притисната. Стресирана от обстоятелства, върху които нямаше контрол, тя искаше време и пространство да помисли за страхотната нощ с Куп и разкритията, които направи по-късно. Освен това трябваше да измисли начин да съобщи на баба си за крадените бижута и за евентуалната роля на дядо й в кражбата. Обикновено когато се чувстваше в безизходица, се мяташе на някой самолет.

Този път не се предвиждаше такова решение, макар че не можеше да отрече желанието си да замине някъде по света. Но не и когато бе толкова обвързана с тази мистерия и… с Куп. Не можеше да се концентрира върху работата си, затова отмени срещата си в „Хот Зоун“. Вместо да се прибере вкъщи, реши да се отдаде на другото си любимо занимание.

Лекси се озова в Емпайър Стейт Билдинг. Мина през охраната и си купи билет. Макар че бе рано сутринта, туристическата забележителност вече се пълнеше и пред високоскоростния асансьор се извиваха опашки. Тя нямаше нищо против да почака. Жужащите гласове й правеха компания, докато се движеше към обсерваторията на осемдесет и шестия етаж — място, на което бе идвала толкова много пъти преди това. Винаги си струваше чакането и таксата за вход.

Това място бе личното й убежище, когато си бе у дома и светът се опитваше да се сгромоляса върху нея. Гледката отгоре й действаше като балсам за сърцето. Въпреки че знаеше фактите наизуст, винаги я удивяваха. В ясен ден като този имаше видимост до четирийсет километра. Небето беше синьо и безкрайната му шир се стелеше над покривите, като достигаше Кънектикът, Ню Джърси, Пенсилвания, дори Масачузетс.

Спомни си как баба й я доведе тук за първи път в едно от бягствата й от тренировките по фигурно пързаляне. Бе държала ръката й и я бе накарала да облегне чело до хладното стъкло.

Лекси направи същото и този път — опря чело до витрината и затвори очи. Когато ги отвори, имаше чувството, че виси в пространството над величествения град. Дълбоко пое дъх и изчака всичките й проблеми да отлетят. Вълнуващото усещане, което очакваше, я изпълни само за миг и после мислите й полетяха към Куп. Спомни си устните му върху своите, тялото му, проникващо в нейното, и безрезервното им отдаване.

Не можеше да си позволи да забрави, че той си имаше свои цели. Колкото по-заплетена се оказваше историята на пръстена, толкова повече се въвличаше Куп и като репортер, и като писател. Неговите интереси напълно противоречаха на нейните.

А също и на тези на баба й. Това отклони мислите й към другото й притеснение. Как да каже на Шарлът, че обичаният й съпруг може да е бил замесен в обир и че може да се наложи да върне колието на законния му собственик. Изведнъж безкрайната синя небесна шир и слънчевите лъчи загубиха обаянието си.

Реалността я очакваше и Лекси трябваше да се справи по нейния си начин — с главата напред. Това пък й напомни, че трябва да скастри баба си, че подслушва, прави тайни снимки като воайор и ги праща на „Ергенски блог“, за да станат обществено достояние.

Тя се изправи, постоя няколко минути и като хвърли последен поглед към невероятния небосклон, се отправи към асансьора.

Зачуди се какво ли би казал Куп за тази гледка и й се прииска да сподели това място с него.

 

 

Лекси пристигна у баба си много преди появяването на Куп за обяд. Трябваше да вземе душ, да се преоблече и може би да подхване неизбежния труден разговор. Но Шарлът не беше сама. Силвия току-що й бе боядисала косата и явно очакваше Шарлът да й върне услугата.

Лекси погледна двете възрастни дами.

— Не се ли обадих да кажа, че с Куп ще обядваме тук? — Бе му предложила да се отбие в ресторанта за любимите сандвичи на баба й.

— Подготвяме се! — каза Шарлът.

— Виждам. — Лекси хвърли поглед към патладжанената боя по косата на Силвия.

— Някой май не се прибра тази нощ! — подметна Шарлът с блеснал поглед.

Въпреки че беше голям човек, Лекси пламна. До този момент съжителството с любимата й баба не се бе отразило на социалния й живот. Винаги й се обаждаше, за да не я тревожи. Но предишната нощ така се бе увлякла по Куп, че й изхвръкна от главата. Никога преди не е била толкова замаяна от страст.

Това беше много красноречиво.

— Надявам се, че не си се безпокоила — каза Лекси загрижено.

Шарлът изпръхтя не особено изискано.

— Не, разбира се. Знаех, че си в добри ръце!

Само да знаеше колко добри! Веднага в главата й изникна случилото се върху кухненския плот и тя отново се изчерви.

— Бабо, чух, че вчера в „Ергенски блог“ са пуснали интересни снимки. Случайно да знаеш нещо по въпроса? — смени Лекси темата.

Шарлът и Силвия си размениха бързи погледи.

— Не, разбира се — каза баба й.

Лекси недоверчиво повдигна едната си вежда.

— Наистина ли?

— Наистина. Баба ти никога не би пуснала снимка на целувката ви с Куп. — И Силвия запуши устата си с ръка.

— Целувка? За това ли са писали вчера? Не съм имала възможност да погледна — отвърна Шарлът и погледна отвратена Силвия, преди тя да се опита да се оправдава.

— Нито пък аз. Куп ми каза — обясни Лекси. — Интересното е, че сме се целували само два пъти. — Тя преднамерено погледна баба си. — Не ми харесва да ме дебнеш и да вадиш на показ личния ми живот. Това е. Отивам да се къпя. — Лекси излезе от стаята заднешком, без да изпуска от поглед двете жени.

Шарлът дори не трепна.

— Силвия ще остане за обяд, скъпа.

Лекси се спря. Колкото и да обичаше приятелката на баба си, имаше неща, които си оставаха лични.

— С Куп имаме да обсъдим доста неща с теб — обясни Лекси, като се опита да не обижда другата жена, която беше като част от семейството.

— Няма проблеми. Каквото и да ми кажете, така или иначе ще го споделя със Силвия — каза Шарлът.

Лекси се усмихна едва-едва.

— Но ако искате да се усамотите на обяд, ще разбера — каза Силвия и отиде да си изплакне ръцете.

— Глупости! Ти си мой човек. Знаеш всичките ми тайни, така че оставаш — заяви Шарлът с ръце на хълбоците.

Което означаваше „точка по въпроса“, знаеше си Лекси.

— Винаги си добре дошла, Силвия — увери я Лекси. — Куп ще се появи около дванайсет. — Това им даваше достатъчно време да се оправят, а на Лекси — да реши какво да предприеме вечерта.