Карли Филипс
Целуни ме, ако можеш (7)

Глава шеста

Колко е хлъзгав Куп! Пуска бомбата, после очаква всички да сменят темата, помисли си Лекси. Е, така да бъде. Тя също искаше да научи повече за колието, но нямаше да остави току-така и въпроса за бившата му съпруга.

Стюардеса прелюбодейка, помисли си тя притеснена. Какво чудно имаше, че не възприема начина на живот на Лекси.

— Колието? — Куп подкани Шарлът и върна мислите на Лекси към въпроса.

— Бяхме женени почти три години, синът ми беше на годинка, когато съпругът ми го подари — започна Шарлът със замечтан тон.

— Каза ли откъде го е взел, бабо?

Погледът на Шарлът се плъзна към снимката на съпруга й Хенри Дейвис във военна униформа, която държеше на масата до любимия си стол.

— Беше го получил за свършена работа. Вижте, преди мобилизацията за войната в Корея той беше шофьор в едно заможно семейство, но ги сполетяха тежки времена. Дядо ти, мир на праха му, приел това бижу вместо пари. — Тя опипа с любов колието около врата си.

— Случайно да знаеш името на семейството, което му го е дало? — попита Куп.

Лекси не се бе сетила за това. Репортерът си е репортер.

— Не, за бога. Паметта ми вече не е така добра.

Лекси смръщи вежди. Баба й си беше все така с акъла и фантастично си спомняше повечето неща.

Ненадейно в съзнанието на Лекси изплува далечен спомен.

— Веднъж Силвия спомена, че дядо е бил шофьор у семейство Ланкастър. Спомняш ли си, че фалираха? Те притежаваха много имоти в града и новината се разчу. — Тя погледна баба си.

Шарлът поклати глава.

— Не, въобще не си спомням такова нещо — заяви тя и се обърна към Куп: — Ами собственичката на магазина, която ти даде пръстена? Каза ли нещо за произхода му? — подхвана Шарлът.

Лекси вече бе задала на Куп същия въпрос.

Той поклати глава.

— Нищо не каза.

И тъй като се бяха споразумели да не споменават, че бижуто е крадено, той спря дотам.

— А има ли някаква възможност да видя пръстена? Не знаех за съществуването му, но тъй като вече знам… — Шарлът се обърна към Куп с умолителен поглед.

— В трезор е.

Тя въздъхна разочаровано.

— Е, може би някой ден… — подхвърли той.

На Лекси й се стори, че се опитва да се измъкне от баба й, но явно си беше направил криво сметката, защото без предупреждение Шарлът обви ръце около кръста му.

— О, благодаря ти! — възкликна тя.

Той притеснено я потупа по гърба, изпращайки сигнал за помощ към Лекси.

— Добре, добре, бабо. Сега пусни Куп. Време е да си тръгва.

Шарлът се отлепи от него.

— Защо не си полегнеш — предложи Лекси, все още разтревожена от новината за високия холестерол и кръвното налягане на баба си. — Аз ще изпратя Куп и ще почистя.

— Ако си сигурна, че не те затруднява…

Лекси дръпна баба си, за да я прегърне.

— Благодаря за вечерята, госпожо… всъщност Шарлът. Храната беше много вкусна, но компанията беше много по-приятна. — Куп целуна ръката на Шарлът.

Този галантен жест предизвика тръпки по гърба на Лекси. Въпреки усета си към хората, тя се чувстваше объркана от този следобед. От изгарящата целува до отдръпването му по обед, после изненадващото му желание да дойде на вечеря — след всичко това не знаеше какво да мисли.

Беше му партньор в разследването — поне това бе сигурно. А дали имаше нещо романтично — трудно бе да се каже. През по-голямата част от вечерта се постара да потиска емоциите си. Въпреки това, щом баба й излезе и останаха сами, всяка частица от тялото й закопня за този мъж. Той я проучваше с проницателните си сини очи и й се прииска да се разтопи в прегръдката му.

Вместо това тя скръсти ръце на гърдите си.

— Е, дотук бяхме с убеждаването, че не сме сгодени.

— Опитах! Но тя е толкова упорита. Напомня ми на друг мой познат. — На лицето му заигра закачливо изражение. — Имах намерение да се боря докрай, но като спомена проблемите със здравето, реших да не я тревожа.

Да му се не види! Защо трябваше да е толкова секси, чувствен, грижовен, пък и е имал проблеми с жени, които обичат да пътуват? Това я подсети за другото, което я глождеше.

— Значи бивша жена, а? — подхвана тя.

— Не че исках да крия нещо от теб. Практически това е едва втората ни среща. — Той пресегна ръка и я дръпна към себе си, така че телата им се прилепиха.

Прегърна я през кръста и я погледна в очите.

— Много сме различни.

Тя кимна.

— Че кой бяга от разнообразието в живота?!

Той замълча, приковал поглед в нея, докато тя не почувства страстта му със стомаха си.

— Скоро ли ще отлетиш? — попита той.

Тя поклати глава.

— Чак след рождения ден на баба ми в края на месеца.

Освен това още не бе решила накъде да тръгне. Но сега се намираше точно където искаше.

— Въпросът е — можеш ли да приемеш това? — Тя обви ръце около врата му. — Защото ако можеш, дотогава съм твоя.

Той побърза да й отговори с целувка по устните, невероятно страстна и като че ли прекалено кратка. Не беше дълбока целувка, но нежното докосване я зашемети.

— Приемам това за „да“ — промърмори тя.

— Това е „да“. Но сега си тръгвам, преди да съм направил нещо изключително неприлично в гостната на баба ти — каза той с игриво пламъче в погледа.

— Не бих имала нищо против.

— Нито пък аз — прошепна той. — През следващите няколко дни ще съм много зает, но какво ще кажеш да наминеш към нас петък вечер в осем?

— За работа или за забавление? — подкачи го тя, докато го съпровождаше до вратата.

Той се усмихна.

— Ако имаш късмет, може би по малко и от двете.

 

 

Купър се прибра, за да почисти апартамента си. Мозъкът му гъмжеше от идеи и бе готов да се залови за писане. Общуването с Лекси и баба й го ободри. Вместо да си легне, той седна пред компютъра на бюрото, който, за щастие, крадецът беше оставил, и се зае с работа.

Отдели доста време да нахвърля история за кражбата на ценен пръстен от семеен шофьор. После отдели още един час да проучи информацията за бижутата и семейство Ланкастър, от които беше откраднат пръстенът.

Ланкастър.

Името, което Лекси си спомни. Стомахът му се сви, но той продължи да се рови, докато не попадна на информация за кражбата у семейство Ланкастър, от която разбра, че всички присъстващи на тържеството били разпитани от полицията и по-късно освободени. С изключение на временно наетия персонал, сред който и шофьорът, нает само за тържеството да докарва и откарва гостите.

Вратът и раменете го заболяха. Стана и се протегна. Но не толкова заради физическия дискомфорт. Възможно ли бе всички прилики да са просто съвпадение? Или дядото на Лекси щеше да излезе крадец в крайна сметка?

Куп поклати глава, защото осъзна, че не би могъл да й го каже, преди да е проучил добре случая. Вероятно баща му можеше да му осигури достъп до досиетата с неразгадани случаи и да попадне на нещо, пропуснато от полицията. Нещо, оневиняващо дядо й.

Куп погледна часовника си и се изненада. Бяха отлетели три часа. Не можеше да си спомни откога не бе потъвал така в писане и разследване. Съзнаваше, че трябва да благодари на Лекси, че е пробудила музата му, което го караше да се чувства още по-виновен за възможния резултат от разследването.

Куп изстена и се запъти към леглото. Трябваше да е в редакцията на вестника рано сутринта и имаше нужда да се наспи.

След няколко часа сън се събуди бодър. Нямаше време за личното си разследване. Новините не спираха да валят. Щом пристигна на работа, провери полицейската сводка и забеляза, че миналата нощ е имало благотворителна вечеря за болните от СПИН, на която присъствали важни особи. Била открадната гривна, поне така твърди собственичката. Според полицията — вероятно става дума за повредена закопчалка или друг инцидент, тъй като няма как бижуто да бъде свалено от китката на потърпевшата. Куп отхвърли това като новина на деня.

След няколко минути по телефона го информираха за брутално изнасилване близо до Сентрал Парк. Карали жертвата към болницата.

Куп хукна нататък и пристигна пред спешното отделение заедно с линейката. Следващите няколко дни преминаха в непрестанни разговори и работа по случая.

Най-сетне дойде петък вечер. Оставаше му да довърши още една статия за вечерното издание и беше свободен за уикенда, освен ако не изникнеше нещо голямо, което не би искал да изпусне.

Куп влезе във фоайето на наскоро ремонтираната сграда. Новинарската агенция се намираше на седемнайсетия етаж. Коридорите бяха пълни с хора, за които работният ден бе приключил.

Както обикновено, Куп се спря до бюрото на охраната в центъра на фоайето, за да поздрави приятеля си Крис Марков, човека в униформа. Двамата бяха връстници, приятели вече повече от пет години и заедно играеха в един отбор на лятната лига по софтбол.

— Хей, приятелю! Как си? — попита Куп.

Крис повдигна шапка и се почеса по главата.

— Не се оплаквам. А ти?

— Още вися тук. Скоро ли приключваш смяната?

— След малко. Ще водя сина си на мача на „Ренегатите“.

Това напомни на Куп за срещата му с Лекси тази вечер. Мрачното настроение от потискащите истории, които отразяваше през последните няколко дни, изчезна и му светна пред очите.

— „Ренегатите“ са му любимци — допълни Крис.

— Приятно прекарване. Отивам да си довърша статията и изчезвам. Ще се видим след малко.

Куп тъкмо се обърна да тръгне, но Крис го спря, като подвикна:

— Продължавам да изхвърлям пратките, които приличат на подаръци от самотни жени, както ми поръча. Но тази пристигна днес и не ми прилича на дамско бельо. — Той измъкна голяма кафява кутия с червени надписи „Чупливо“.

Крис с удоволствие бе приел да се занимава с пратките до „Ергенски блог“. Оказа се прав — този пакет изглеждаше по-различен. Куп не очакваше поща, макар че в неговата професия никога не се знаеше кой може да ти изпрати възможна улика по някое престъпление. Все пак този пакет бе по-голям от всичко, получавано досега.

— Не ми прилича на закачка от някоя почитателка. — Крис, който обичаше да занася Куп за подаръците, се закиска. — Предполагам, че след като вече си сгоден, жените ще се поукротят.

Знаеше много добре, че не е вярно, но не пропускаше да го подразни.

— Чупката — закачливо заяви Куп. — И престани да четеш тези глупости.

Все още го човъркаше мисълта колко хора в този град четат „Ергенски блог“. Същия ден в болницата, когато докараха изнасилената жертва, всички познаха Куп. Някои просто го зяпаха и шушукаха с приятелките си. Други направо се хвърлиха да си уреждат срещи с него и да го убеждават да зареже любимата си. Беше унизително, но трябваше да го изтърпи. Нямаше избор.

— Е, и аз чета блога. Вися на бюрото по осем часа на ден. Какво очакваш? Дори и да не си сгоден, поне нещо се случва около теб.

— Да разбирам ли, че около теб нищо не се случва? — Куп го подхвана на свой ред. От самия Крис знаеше колко е трудно да се среща с жени, когато имаш чувствително дете и майка, която почти живее при вас.

— А, ти определено се справяш по-добре от мен, ако съдя по снимката.

О, не!

— Каква снимка? — предпазливо попита Куп.

— Още ли не си видял днешния вестник?

Куп поклати глава.

— Бях малко зает.

Крис му подаде последния брой, вече разгърнат на страницата на „Ергенски блог“. Заглавието гласеше: „Ерген с късмет“, а отдолу се мъдреше снимка на целувката му с Лекси.

— Интересно си живееш — каза Крис.

— Само напоследък. Откакто се появи Лекси.

Куп се загледа в неясната снимка. Това се бе случило само два пъти — веднъж, когато бяха сами в апартамента му, и втори път, когато си мислеха, че са сами в жилището на баба й. Очевидно Шарлът имаше навика да шпионира.

Не беше смешно, но не можа да се въздържи. Старата дама нямаше притеснение да щракне тайно снимка и да я прати на блога. Лекси щеше да я убие.

По-нататък бе обяснено, че Куп е бил забелязан да влиза в сградата, където живее бабата на уебдизайнера Лекси Дейвис, което подсказваше, че вече се е представил на семейството. Всичко беше истина. Освен инсинуациите, че Лекси и Куп са сгодени и се стягат скоро за сватба.

Изведнъж Куп изпита съчувствие към знаменитостите, които бяха преследвани и безмилостно компрометирани от медиите. Вече гледаше по друг начин на тяхното негодувание. Беше предпочел отразяването на престъпления пред лукса, блясъка и лицемерието.

— Направи ми услуга — предложи Куп на Крис. — Не вярвай на всичко, което четеш, специално в тази рубрика. Приятно гледане на мача и поздрави Младши от мен. — Куп повдигна тежката кутия и тръгна към асансьора, за да се качи в стаята си.

На бюрото си отвори пакета и смаян откри вътре лаптопа си, добре увит в анкерпласт.

— Виж ти!

Не го докосна, а незабавно повика полицаите с надеждата, че може да открият следа от извършителя. Сара не остана учудена. Дежурният офицер обеща да изпрати някого, макар да се съмняваше, че ще открият нещо, след като пратката е била опакована в пощата и е преминала през бог знае колко ръце.

Когато огледът приключи, той седна да довърши статията си, но осъзна, че няма да успее да се върне навреме до жилището си, за да посрещне Лекси.

Не можа да се свърже с нея по телефона и се обади на Сара, за да я помоли да й отвори с резервния ключ. Мисълта за среща между Сара и Лекси го притесняваше. В работата си Сара умееше да мълчи, но извън нея беше друг случай. Представи си какви щеше да ги наприказва. За съжаление, сроковете го притискаха и Куп нямаше избор.

Лекси прекара сутринта на телефона с Клодия, за да обсъдят идеите за сайтовете на „Хот Зоун“ и „Атлетс Онли“. След обяд обмисли някои варианти за авторската страница на Куп, но началната страница доста я измъчи. Заради оскъдната информация за самия него и работата му й се изплъзваше основната идея на сайта.

Трябваше да се потопи в неговия свят — нещо, което очакваше с нетърпение да се случи вечерта. Нямаше да го върти на шиш, но трябваше да научи повече за писателя и творчеството му и за човека, който стоеше зад всичко това.

Лекси пристигна в дома му навреме, но откри, че го няма. За момент й прималя. Дали беше забравил? Не се бяха чували тази седмица — нямаше причина. Едва сдържаща разочарованието си, тя почука на вратата за последен път.

Сара подаде глава от своя апартамент, сякаш я беше чакала.

— Ще се забави и ме помоли да ти отворя.

— Благодаря — отговори Лекси с облекчение, че не беше забравил.

— Каза, че ти е звънял, но не си вдигала, затова звънна на мен.

Лекси смръщи вежди и измъкна мобилния си телефон от голямата си делова чанта, в която носеше лични вещи, малкия си лаптоп и тефтер. Погледна екрана и натисна няколко бутона под любопитния поглед на Сара.

— Изключен — обясни Лекси. — Сигурно съм забравила да го заредя. Случва се, когато съм много заета. — Всъщност случваше се много по-често, отколкото й се искаше да признае.

Сара кимна.

— Интересно, и Куп е същият. Като потъне в писане, забравя кое време е. Откровено казано, изненадана съм, че си е спомнил за тази среща. Явно е важна за него.

Лекси не беше от хората, които загубват ума и дума, но прямотата на тази жена я срази.

— Ами, защо не влезеш да го почакаш, докато се върне? — предложи й Сара.

— Благодаря, не искам да те безпокоя. А и нямам нищо против да почакам сама.

Сара махна с ръка.

— Не ме безпокоиш. Днес съм в почивка.

— Тогава, защо не? — Не искаше да обижда приятелка и съседка на Куп.

Лекси влезе и се заоглежда. Апартаментът на Сара разкриваше истинската същност на жената в униформа, която не забеляза при първата им среща. В интериора преобладаваха дантели и драперии и Лекси остана поразена от романтичния вкус на Сара. Дрехите, с които бе облечена — лека пола и бюстие, разкриващи съблазнителни форми, трябваше да й подскажат това от самото начало.

— Какво има? — попита Сара с изпитателния поглед на полицай.

Вероятно този поглед е сломявал много заподозрени, помисли си Лекси и въздъхна дълбоко.

— Няма нищо. Възхищавам се на обзавеждането. Изненадана съм. Трябва да призная, че имах друга представа за теб.

— Че съм някоя мъжкарана, а?

— Признавам се за виновна — разсмя се Лекси.

Сякаш за да изтрие всякакво съмнение, Сара дръпна дългата си руса коса назад и я вдигна кокетно нагоре.

— Климатикът ми нещо не охлажда както трябва. Обадих се на поддръжката и чакам да дойдат да го погледнат.

— Леко съм облечена и ми е добре.

Бабата на Лекси не поддържаше температури като в хладилник, така че бе свикнала.

— Да ти предложа нещо студено за пиене? — попита Сара.

— Не, благодаря.

— Тогава просто се настанявай.

Така и направи в удобния на вид стол, който домакинята й посочи.

Сара избра канапето отсреща.

— Съжалявам, че бях толкова груба онзи ден. След две поредни смени се чувствах доста изтощена.

— Не беше груба изобщо — излъга Лекси.

— Лъжкиня.

— Извинявай, ако те задържам — отново каза Лекси.

Сара поклати глава.

— Не се притеснявай. Приятелите на Куп са и мои приятели. Освен ако не си наистина от онези женички от блога, които се опитват да завлекат човека и пръстена му в свещен съюз — уточни тя, приведена напред, явно решена да го отбранява.

Вместо да се почувства застрашена, Лекси се разсмя.

— Боже, не! Нищо подобно!

Сара видимо се успокои и отпусна повдигнатите си рамене.

— Тогава можеш да останеш колкото си искаш. Просто трябва да съм сигурна, че Куп няма да се обвърже неподходящо.

Лекси и Куп не бяха сериозно обвързани, но реши, че не е нужно да се доверява на Сара.

А тя опъна голите си крака на дивана.

— Заслужава нещо по-добро от някоя женска, тръгнала на лов.

Лекси кимна.

— Съгласна. — Куп наистина заслужаваше нещо качествено и истинско.

— Докато споделяме мнението, че Куп не е момче, с което можеш да си играеш и да зарежеш, ще се разбираме.

Лекси се намести, изпъна рамене и погледна Сара в очите. С тази жена щяха да си дойдат на думата.

— Много си загрижена за човек, който ти е просто приятел.

Сара замълча, явно за да преглътне намека. После за първи път пусна една усмивка за изненада на Лекси.

— Чувстваш се заплашена от мен!

Лекси реши да не коментира.

Сякаш ледът между тях се стопи и изведнъж веселият смях на Сара изпълни стаята.

— Няма причина да се притесняваш. Просто предпазвам близките си. Дори приятелите — подчерта тя. — Познавам доста добре Куп. За разлика от мен той не обича кратките връзки — отправи тя поредното предупреждение към Лекси. — По-стабилен човек е.

— Какво имаш против обвързването?

— Ще обясня. Всеки ден се сблъсквам с опасности и съм една от многото полицаи с провалени бракове заради напрежението на професията. Не искам да повтарям стари грешки. А Куп обича моногамните връзки — една жена, един мъж. Обвързани. — И Сара потръпна при тази мисъл.

— Някак не си представям, че Куп би одобрил да ми доверяваш тайните му. — Лекси здраво стисна ръце в скута си, решена да не изпуска нервите си под този изпитателен поглед.

— Може би е така, но някой трябва да се погрижи за този мъж.

Сара определено се бе назначила за негов ангел пазител. Въпреки че беше доста пряма и направо грубичка, Лекси не можеше да не уважи откровеността й. Добри, истински приятели — такива, които те разбират — се намираха трудно и тя се радваше за Куп.

Макар да не й хареса онова, което Сара й разкри.

Точно когато Лекси бе успяла да убеди себе си, че с Куп ще се наслаждават на флирта си, докато имат общи интереси — пръстена и уебсайта, получи предупреждение да не се увлича, ако не е готова да се обвърже.

Силно почукване на вратата на Сара прекрати разговора им, но не и мислите на Лекси.

 

 

Куп се надяваше, че Лекси обича китайската кухня. На път за вкъщи се бе отбил в любимия си ресторант. Чудеше се какво би й харесало и затова си тръгна с огромен кафяв плик като за цяла армия. Поне щяха да имат избор.

Планът му бе тази вечер да смеси удоволствие с работа. Още изпитваше неудобство заради новите си разкрития, но реши да не й казва, докато не намери начин да омекоти удара.

Когато се прибра, беше навит като пружина и готов вечерта да започне. Но Лекси не беше в апартамента му, както очакваше, и се наложи да поговори със съседката си, преди да останат сами. А Сара, доколкото я познаваше, се беше настроила за сладки приказки.

Изчака я да си поеме дъх и като хвана Лекси за ръката, успя да каже:

— Наистина трябва да вървим.

— Закъснявате за резервацията? — поинтересува се Сара.

— Всъщност донесох вечеря за вкъщи.

— Наистина ли? — учуди се Лекси.

Той я погледна в очите и кимна.

— Точно така. И умирам от глад.

Погледна я, облечена в широка блузка и къси бели панталонки, от които се подаваха дългите й загорели от слънцето крака, и си помисли, че умира и за още нещо, освен храната. Двете им целувки бяха изострили апетита му, притесняваха нощите му и никак не му бяха достатъчни.

— Аз също — каза мило тя. Зад очилата погледът й потъмня, щом се сети накъде бие.

— Наемете си стая — добави през смях Сара, докато ги заобикаляше, за да им отвори вратата.

Куп сложи ръката си на кръста на Лекси и й направи път да мине първа.

— Благодаря за приятната компания, Сара — каза Лекси.

— Аз също — обърна се Куп към съседката си. — Няма да се засегнеш, ако не те поканя да се присъединиш, нали?

Тя поклати глава и се усмихна.

— Забавлявайте се! — И го потупа по бузата.

Той й смигна.

— Точно това съм намислил.

— Добре, защото тя премина теста успешно.

Което означаваше, че през цялото време Сара бе разпитвала Лекси. Куп простена и я погледна укорително.

— Наистина имаш нужда от собствен мъж — промърмори той.

— Лека нощ, Куп — отговори тя и затвори вратата зад гърба му.

Лекси търпеливо го чакаше пред неговата врата. Нямаше вид на жена, преминала през Светата инквизиция, но имаше намерение да й се реваншира заради Сара.

 

 

В миналото Рики беше крадец, но след повече от петдесет години старите трикове трудно се възстановяваха. Костите го наболяваха, а и адреналинът вече нямаше някогашния ефект върху него. Но страхът се оказа силен стимул. Като разбра, че ценните му вещи, трофеите му, са били показвани по телевизията на живо, Рики знаеше, че има проблем.

Ако съучастниците, които беше измамил, видеха бижутата, щяха да разпознаят плячката, да вдигнат пушилка и да го погнат. Те бяха страховити кучки и тъй като не намери начин да им върне всичко, както бе обещал, Рики не се съмняваше, че ако го откриеха, щяха да го накарат да си плати, дори след толкова години.

Не че ги обвиняваше. Бе шепнал романтични измишльотини и на двете, бе им давал обещания, които никога не бе имал намерение да изпълни. Но една нощ оплете конците и едната го спипа в леглото с другата.

Този инцидент разби малката им група, сложи край на отношенията им и тримата се пръснаха в различни посоки. Рики отпраши за Калифорния за няколко години, където срещна жена си. Когато положението се уталожи, той се върна в Ню Йорк, отвори магазина и си живя тихо и кротко… до деня на онзи проклет обир и наградата, която дъщеря му даде, с което заплаши да взриви света му.

Рики бе повярвал, че всички спомени за предишния му живот са потънали. Сега бе открил, че дъщеря му тайничко, през главата му, бе започнала да разпродава колекцията. До този момент не бе имал неприятности заради нито едно от бижутата. Но след показването на пръстена Рики реши, че трябва да си го върне, преди проклетият репортер да се опита да го продаде. Ако някой бижутер го идентифицираше, много скоро неразгаданото престъпление щеше да отведе следата до него.

Опита се да си го поиска любезно или поне толкова, колкото му беше възможно, но бе отблъснат. Това го изплаши още повече. Защо му е притрябвало на някой, който не иска награда, изведнъж така да се вкопчи в пръстена? Това го накара да се върне към старите си навици и да проникне в апартамента на журналиста. Не бе намерил пръстена, но взе лаптопа му, като се надяваше да заблуди ченгетата, че е обикновен обир.

Но после се случи нещо неочаквано. Бе се вгледал в очите на дъщеря си и внучката си и осъзна, че вече не бе онзи мъж, който бе крал от богатите през всичките онези години. Бе изградил семейството си с морал и почтеност и, по дяволите, почувства се виновен, че бе взел нещо, което не му принадлежи.

Сложи си ръкавици, опакова лаптопа в обикновена амбалажна хартия, отгоре — с найлон, пъхна го в кутия и се отправи към най-оживената поща в Манхатън. Маскира се с тупе и главата му отново се сдоби с коса, взе бастун и си сложи слънчеви очила. Бе помолил някакъв непознат да му помогне и да надпише колета. Плати в брой и изпрати лаптопа обратно до репортера, което донякъде смекчи вината му.

После се върна със същите два проблема на главата си — пръстенът все още липсваше и създаваше опасност да отведе някой умник обратно до него. Както и до съучастниците му.