Карли Филипс
Целуни ме, ако можеш (6)

Глава пета

— Годеж. — Куп се опитваше да осмисли думата.

— Някой ни е снимал точно в момента, когато ми показваше пръстена и изглежда като… предложение за женитба. — Лекси стана и заприглажда несъществуващите гънки по дрехите си.

Куп се чудеше кое я притесни повече — споменаването на блога или целувката. За себе си знаеше съвсем добре. Едно докосване до устните и формите на тялото й го бяха накарали да забрави за всички обноски. Обаждането на брат му му напомни да забави темпото и Куп реши да замаже положението. Може да му се искаше да зарови пръсти в косата й и да продължи, откъдето спряха, но Лекси не беше момиче за една нощ. Двамата имаха общ бизнес и, по дяволите, страшно я харесваше. Искаше да я опознае по-добре… макар че я желаеше и в леглото си.

— Ще видиш ли блога? — попита тя.

— По-късно ще хвърля едно око във вестника. — Не му трябваше визуално потвърждение. — Просто не мога да повярвам, докъде могат да стигнат хората. Явно някой ме следи — невярващо констатира той.

— Или пък някой в бара те е познал, снимал те е и е пуснал имейл на блогъра. Кой знае?

Като видя, че тя не се притеснява от невярната информация, той реши повече да не се занимава с това. Имаше къде по-неприятни неща от това да те сватосват с една красива жена. А може би почитателките на „Ергенски блог“ най-после щяха да се укротят.

— Най-добре да не му обръщаме внимание. Все ще има някоя по-важна новина, която да отклони вниманието от мен. — Надяваше се той.

Лекси се разсмя.

— Страхувам се, че за баба ми едва ли ще има такава новина. — Тя намери очилата си и си ги сложи.

— Чете ли „Ергенски блог“?

— И още как. И е обсебена от идеята, че бих могла да си намеря подходящ кандидат.

— Да разбирам ли, че това я прави щастлива?

— Колкото и да е абсурдно. — Лекси опря ръце на хълбоците си и започна да обикаля из апартамента, оглеждайки бъркотията. — Днес ще ходиш ли на работа? — попита тя.

Той поклати глава.

— Взех си почивен ден. След случилото се редакторът ми прояви разбиране. Имам нужда да обмисля нещата.

— Да не споменаваме факта, че трябва да пооправиш тук.

— Само не ми напомняй… — изстена той.

— Какво ще кажеш да ти помогна?

Предложението го изненада.

— Не бих могъл да искам това от теб.

— Идеята си е моя. А пък и какъв по-добър начин да опозная истинската ти същност от това да се поровя в личните ти вещи?

Тя хвърли бърз поглед на разпилените из стаята предмети и смръщи вежди. Красивите й нацупени устни му напомниха за страстната им целувка.

— Освен ако не държиш да го правиш сам? — продължи тя, без да забележи пълния му с копнеж поглед.

— Да не се шегуваш? — попита той. — Бих се радвал на помощта и компанията ти. Не може да се каже, че поддържах голям ред преди обира, така че каквото и да направим, може да се брои като подобрение.

— Супер! Да започваме! — Тя отиде до рафта с книги и се захвана да ги подрежда по височина.

Той се включи, като и ги подаваше една по една. Известно време работеха в уютно мълчание, после започнаха да си говорят за колекцията му, трупана с години.

— Разкажи ми за себе си. Как изглежда твоят дом? Маниачка по чистотата ли си или си разпиляна? — Още не можеше да я определи.

— Хмм. Това е сложен въпрос, понеже нямам самостоятелен дом. Той присви очи, чудейки се какво ли означава това.

— Имаш съквартирантка?

— В известен смисъл. — Тя спря и се обърна към него. — Осемдесетгодишна. Живее в тази сграда вече четирийсет години и има свободна стая, която ми отстъпва, когато съм тук.

— Баба ти? — Куп си спомни, че бе определила баба си като „кукуряк“ за възрастта й, но може би все пак й трябваше помощ.

Лекси кимна.

— Сигурно се нуждае от постоянни грижи?

— Боже, не! Би ти цапнала един, ако го споменеш. — Погледът й блесна при тази мисъл. — Баба се справя сама. Но тъй като разполага с една свободна стая, реших, че няма смисъл да плащам за квартира, щом няма да живея там постоянно.

Нещо го жегна. Не му се искаше да повдига тази тема, но щеше да е по-добре да бъде подготвен.

— Колко често напускаш града? Или ще е по-точно да попитам колко време се задържаш тук?

— Зависи. Пътувам на кратки разстояния за няколко седмици или на по-дълги — за няколко месеца. Това е чарът на работата ми — мога да я върша отвсякъде.

Той поклати глава. Не разбираше този начин на живот.

— Защо искаш да си далеч?

Тя протегна ръце пред себе си, за да покаже, че отговорът е очевиден.

— За да виждам непознати места или просто защото се отегчавам да се задържам дълго време на едно място.

Точно като бившата му жена Ани, която обожаваше работата си като стюардеса. Проблемът дойде, когато започна да приема все повече полети, за да не се връща вкъщи.

Той отхвърли притесненията и приликите. Лекси беше нещо друго. Още не я познаваше добре, нито разбираше мотивите й за този начин на живот.

Подтикван от любопитство, той я запита:

— Ами любимите ти книги, за които говорихме? Не са ли твои? Ами вещите ти? Не ти ли е нужно собствено място за тях?

— Имам няколко стари книги, които пазя при баба си, а всичко останало качвам на електронната страница. Както вече споменах, технологията е голяма работа!

— Не ти ли липсва собствен дом?

— Но аз си имам дом! Винаги съм намирала убежище при баба си и това най-много се доближава до представата ми за дом — простичко отговори тя.

Явно за Лекси това си имаше смисъл.

Той се приближи към нея и я докосна по рамото.

— От какво търсиш убежище?

Лекси продължи съсредоточено да размества вече наредените книги на рафта.

— Би ли ми подал онези там? — посочи тя другата купчина.

Куп й ги подаде.

Като продължи да ги подрежда по височина, най-сетне тя започна да му разказва за детството си.

— Произхождам от много амбициозно семейство. Баща ми е банкер, сестра ми пое по неговия път, а мама е адвокат. Аз бях повече от неприятно изключение в техния съвършено планиран живот. Самото ми появяване е било непланирано и за тяхна още по-неприятна изненада — не следвах примера им. Те искаха едно, аз — друго.

— Значи си уникална. — Нещо, което бе усетил от първия миг.

Усмихна му се.

— А ти си любезен. Щом родителите ми осъзнаха, че не могат да ме изваят по техен образ, започнаха да гледат на мен като голямо разочарование. — Гласът й леко трепна. — Или трябва да стане както кажат те, или — никак — продължи Лекси. — Баба винаги се е чудила как може да има толкова инертен син — само трябва да му натиснеш бутона.

Куп се разсмя.

— Е, не всички членове на семейството си приличат. Добре е да си различна.

Лекси вяло се усмихна.

— Иска ми се някой да беше го обяснил на родителите ми. Не ме разбирай погрешно — те ме обичат и им се иска да се възползвам от всички възможности, но трябва те да ги изберат. Така когато бях петгодишна и се разбра, че имам талант за фигуристка, започнаха да ме тикат да участвам в състезания.

— Чакай да позная — каза той, като продължи да й подава книгите. — Мразила си това.

— Всъщност обичах пързалянето с кънки. Просто не понасях стриктния режим, който ми налагаха заради техните цели. Мразех еднообразието. А като пораснах, намразих и конкуренцията между фигуристките и въобще между хората.

— Каза ли им го? — запита той, чудейки се дали е могла да бъде толкова откровена с тях.

Тя кимна.

— Опитах. Но никой не слушаше. Затова докато растях, всяка сутрин в 5:00 отивах на пързалката, докато накрая баба не се намеси.

— Как те отърва?

— Веднъж ме взе от училище, за да ме закара на тренировка. Един поглед й беше достатъчен и вместо на пързалката ме заведе на Беър Маунтин да се катерим. Наслаждавахме се на природата и красивите багри на листата. Получих почивката, от която толкова се нуждаех.

Докато си припомняше тези мигове, лицето на Лекси пламна, сякаш е там, в планината, и студеният вятър щипе бузите й. Без съмнение тази жена знаеше какво иска, помисли си Куп.

— Трябва да си щастлива, че имаш такъв човек до себе си.

— Виждам, че ме разбираш. Сигурно от личен опит?

Той кимна с глава.

— Ами, да. Мама — продължи той с глух глас, после преглътна и реши да не й обяснява за травмата на рамото и принудителното му отписване от Академията и продължи нататък. — Знаеше, че обичах да пиша, усети таланта ми и ме насочи към журналистиката. Познаваше ме.

Лекси се усмихна и лицето й светна от топлина и разбиране.

— Както баба познава мен.

— Бяхме близки. С баща ми и брат ми винаги съм се чувствал аутсайдер. И все още е така — призна той. — Кажи, как успя баба ти да уреди нещата? — Защото никак не се съмняваше в това.

Лекси се усмихна.

— Тя призна, че срещнала Янк Морган, спортния агент, на площадката и станали добри приятели. Двамата успяха да сложат на място родителите ми, като им обясниха, че освен талант е нужно и желание, а то идва от сърцето. — Тя допря ръка до гърдите си. — Или го имаш, или го нямаш. И като ме насилват да участвам в състезания, ще печеля медали, но могат да прекършат духа ми. Което, според баба ми, не си струва. — Гласът й леко поддаде.

Той нежно докосна лицето й, разчувстван от нейната проницателност.

— Спечели ли битката? — попита Куп.

— Баща ми първо каза, че само конете можели да имат прекършен дух, и баба му отговори, че ако той наистина мисли така, значи е конски задник.

Двамата се засмяха доволно.

— Янк ги посъветва да ме оставят да си гледам детството и да си намеря пътя сама. Мама и татко приеха съвета, но ми се струва, че до ден-днешен не могат да разберат защо бях толкова нещастна. — Лекси потърка ръце сякаш да се стопли. — Е, сега вече знаеш. Никой в живота ми не може да се справи с мен.

— Освен баба ти.

— Точно така. А ти? — попита тя с надежда. Той се поколеба как да й отговори.

Пътешествията съхраняваха духа й — това му беше ясно. Каква ирония! След като си беше обещал, че няма да се обвързва с жена, която не иска да се установи на едно място, попадна точно на такава.

И на всичкото отгоре се увлече.

Толкова много, че не можеше просто да се откаже. Но и не можеше да си позволи да влага повече от себе си, защото вече знаеше, че ще падне от високо.

— Ей, гладна ли си? — Той смени темата и определено увеличи дистанцията помежду им. — Да си починем малко.

— Винаги съм гладна.

— Момиче по вкуса ми — разсмя се той и пулсът му се ускори при тази мисъл.

Но за кратко, напомни си той. Щяха да бъдат заедно, докато разследват историята на пръстена и докато му направи уебсайта. После тя щеше да отпраши нанякъде.

Поне този път знаеше какво го очаква.

 

 

Лекси имаше чувството, че денят отлетя като миг. Продължиха с почистването, прекъснаха за обяд в близката пицария, но без повече целувки. Спряха за малко и в банката, където Куп си нае сейф, за да съхранява там пръстена. После довършиха подреждането на апартамента му.

Баба й звънеше през целия следобед, за да я пита къде е, с кой клиент е. Като се досети, че може да е с Куп, започна да я атакува със съобщения.

Кога пък се научи на това?

„Покани твоя младеж на вечеря.“ Изглежда баба й се вживя в младежкия дух и започна да използва жаргон. Лекси отговори: „Младежът не е мой.“ Но Шарлът не можеше да бъде заблудена. „Целият град мисли, че сте сгодени. Доведи го на среща с родителите. В мое лице.“

Това продължи. Лекси се опита да не обръща внимание, но съобщенията заваляха още по-интензивно.

Най-хубавото през този ден бе, че тя се докосна до света на Куп. Уютна сграда. Едностаен апартамент в мъжки стил — голям телевизор в хола, компютър в ъгъла и интересна колекция книги. Представи си го как вечер, след работа, си лежи на дивана, гледа спорт или чете. Домът му, както и самият той, излъчваше комфорт.

Поне това бе доловила по-рано през деня. След като се върнаха от обяда, тя забеляза определена промяна в отношението му към нея. На какво ли се дължеше?

Реши, че трябва да е по-сдържана отсега нататък и да не се вживява много в онази целувка. Макар че не можеше да я забрави. Минаха няколко часа, а тялото й още потръпваше. Хвърли бърз поглед към красивото му лице и стомахът й се сви. Той не направи повече никакви намеци, нито пък тя.

Към четири часа приключиха с работа. Тя се огледа, доволна от резултата.

— Добър екип сме. — Думите несъзнателно се изплъзнаха от устата й.

Той обтегна ръце над главата си с уморено изръмжаване и призна:

— Нямаше да се справя сам.

— Представи си само какво ще направим, като се захванем с откраднатите бижута — побърза да му напомни тя за следващата предстояща работа. — Каква ти е програмата?

— Утре се връщам на работа, което означава, че ми остават само вечерите, освен ако не се случи нещо значимо.

— Звучи ми добре. Аз имам една среща в „Хот Зоун“ утре и ми се искаше да се заема с някои идеи за сайта им. Можем да се срещнем в края на работния ден или привечер. Какъв е планът? — поинтересува се тя.

— Планът ли? — Той повдигна вежди.

Какво толкова го учуди? Обикновен въпрос.

— Ти си опитен репортер и винаги проучваш случаите си, затова съм сигурна, че имаш план за действие, така ли е?

Той поклати глава и се разсмя.

— Чакай малко, Шерлок. Дай ми възможност да помисля. Бях прекалено зает с ей това. — И той посочи с ръка наоколо.

Мобилният й телефон започна да вибрира и Лекси шумно въздъхна.

— Баба ми — обяви тя, като погледна пристигналото съобщение. „Елате в 6.“ Затвори очи и си пожела търпение.

— Какво има? — учуди се Куп.

— Кани те на вечеря днес, но не се притеснявай. Ще се погрижа за това.

— Ще дойда.

Лекси присви очи.

— Защо, бога ми, искаш това?

— За да се запозная с жената, която толкова добре се грижи за теб.

Можеше ли да отхвърли такъв прочувствен мотив?!

— При едно условие.

Той повдигна вежди.

— Да го чуем.

— Да ми помогнеш да я убедим, че не сме сгодени.

— Дадено. — Подаде й ръка, за да скрепят уговорката. Прехвърчаха искри и това й подсказа, че въпреки дистанцията помежду им безспорно имаше химия.

 

 

— Имаш ли някакви алергии? — попита Лекси, докато слизаха от стария асансьор и тръгнаха по тъмния коридор.

Странен въпрос, помисли той.

— Не. Защо?

Тя пъхна ключа в ключалката, отвори вратата и тежката миризма на виолетки го удари в носа.

— Леле… — Той размаха ръка пред носа си.

— Ето защо — разсмя се Лекси. — Спокойно, ще свикнеш. Готов ли си? — Преди да й отговори, тя влезе навътре и го повлече след себе си. — Бабо, тук сме! — подвикна тя.

— В кухнята съм. Сега идвам!

— Влизай! — Покани го Лекси.

Той заоглежда потъналата в полумрак обстановка, сред която долавяше златисти отблясъци. Плътни завеси покриваха прозорците, а по стените висяха рамки с богати орнаменти.

— Нищо не е променяно… Баба живее тук, откакто се е омъжила за дядо — обясни Лекси.

— Тук отгледах сина си. Сега Лекси използва старата му стая — обади се Шарлът, която тъкмо влизаше в стаята.

Възрастната жена излъчваше щастие и жизненост. Всичко у нея изглеждаше повече от очакваното. Косата й бе по-червена, гримът й — по-ярък. Пеньоарът й, който приличаше на кимоно, бе по-пъстър, а самата тя приличаше на героиня от стар английски роман. Но най-голямата изненада дойде от колието на врата й. На живо изглеждаше същото като пръстена.

Куп не можа да спи предишната нощ. Докато се въртеше в леглото, му дойде наум как да научи повече за пръстена, без да привлича внимание. Въпреки ранния час реши да се обади.

Преди много години се бе запознал с един южноафриканец — голям специалист по бижутата.

Знаеше се, че е укривал крадени вещи, което Куп научи при едно свое разследване. Не можаха да му припишат нито един случай. Това не попречи на двамата да се сприятелят и оценителят съобщаваше най-напред на Куп за всичко, случващо се на черния пазар.

Тази сутрин, още преди Лекси да пристигне, Куп се бе срещнал с него в магазина му, за да оцени пръстена. Все някой трябваше знае за какво става дума. Което щеше да сподели, когато му дойде времето.

— Аз съм Шарлът Дейвис — сграбчи тя ръката му и здраво я разтърси. — А вие трябва да сте Сам Купър, героят, ергенът, а сега и годеникът на внучката ми.

— Бабо, престани! Цял ден ти повтарям, че не сме сгодени. — Лекси хвърли на Куп поглед „нали ти казах“ и вдигна лявата си ръка, за да покаже, че не носи пръстен.

— Е, и аз на твое място не бих носила пръстена. Прекалено ценен е. — И с не особено деликатно движение Шарлът посочи натруфеното бижу около тънката си шия. — Имате добър вкус, млади човече. — Намигна тя на Куп.

— Не приема „не сме сгодени“ за отговор — каза Лекси с още по-голямо притеснение. — Куп, кажи й!

— Мога ли да ви донеса по едно питие? — побърза да попита Шарлът.

Куп сви рамене. Явно старата жена не искаше да чуе.

— С удоволствие, госпожо Дейвис.

— Наричай ме Шарлът. Нали практически сме семейство! — Тя се спря. Златистите й очи, почти същите като на Лекси, грейнаха. — Което означава, че всъщност можеш вече да ме наричаш…

— Шарлът! — намеси се Лекси, преди баба й да каже нещо още по-фамилиарно.

— Засега става и просто Шарлът. Ще ида да донеса шампанското, за да празнуваме.

Тя изскочи от стаята и Куп мерна чехлите й — червени с пухчета, в тон с дрехите.

— Бива си я — заяви той, искрено възхитен от енергията й.

— Опитах се да ти спестя всичко това, но след като вече си тук, не мога да я спра. А ти обеща да ми помогнеш. — Въпреки всичко Лекси се усмихна.

— Винаги ли така те сватосва с мъжете? — поинтересува се той с известна нотка ревност.

— Не. Това е нетипично за нея. Какво мога да кажа? Ти си специален и тя го прецени от мига, в който те зърна на екрана.

Шарлът се върна с три чаши шампанско на малък поднос, който умело крепеше.

Всички взеха чашите и Шарлът вдигна тост:

— L’Chaim.

— Означава „Наздраве“ на иврит — прошепна Лекси.

— Не знаех, че сте евреи.

— Не сме. Най-добрата й приятелка Силвия е еврейка, затова използва някои изрази.

Чукнаха чаши.

— Също и за красивите жени и добрата компания — добави той.

— Закрилник е — каза Шарлът и смушка Лекси в ребрата. — Хайде да се преместим в кухнята. Време е да сервираме храната!

Кухнята беше най-светлото помещение от апартамента — уютна и удобна. Докато сервираше, Шарлът постоянно бърбореше за какво ли не — от удивителния дизайнерски талант на Лекси до собствения си опит да се учи да сърфира в интернет.

В чиниите имаше по парче бледо на вид месо, полято със сос, и гарнитура от щедри порции картофено пюре и зелен боб.

— Защо е такова месото, бабо? Да не си забравила да го подправиш? — поинтересува се Лекси, като го побутваше насам-натам из чинията и наблягаше само на гарнитурата.

— Експериментирам с храни с нисък холестерол. Това е пуйка — обясни тя.

Лекси присви очи.

Дори през затъмнените стъкла на очилата й Куп успя да долови притеснено събраните й вежди.

— Откога се тревожиш за високия холестерол?

— Откакто личният ми лекар се обади да ми съобщи резултата от изследванията, но няма нищо тревожно, така че продължавайте да се храните! — Както направи и самата Шарлът.

— Колко е? — попита Лекси.

— Не много, кръвното ми е по-голям проблем. — Шарлът покри уста с ръка, докато говореше. — Е, Куп, разкажи ми за семейството си — подхвана тя с явното намерение да отклони темата.

Лекси остави вилицата на масата.

— Още не сме обсъдили другия въпрос.

— Няма нищо за обсъждане. Спазвам си диетата, пия си новите хапчета. Кръвното ми ще спадне още повече, когато се уверя, че си щастливо задомена. — Шарлът махна със сребърния си прибор към Куп.

— Така, да се върнем на семейството — баща ти пенсионер ли е?

Куп хвърли притеснен поглед към Лекси. Тя беше стиснала зъби, но му направи знак да отговори. Явно здравните теми се отлагаха за по-късно.

— Баща ми е пенсиониран полицай — отговори Куп.

— Ооо, обичам мъже в униформа!

Лекси свали очилата си и ги постави на масата, после хвана с два пръста основата на носа си.

Куп реши да поддържа лекия разговор.

— Вече има бар в центъра. Това запълва времето му след смъртта на майка ми.

— Имаш ли брат или сестра?

Лекси завъртя очи.

— Направо си като Великата инквизиция.

Куп се разсмя.

— Един брат.

Шарлът опря ножа и вилицата си на чинията.

— Значи майка ти се е решила на две, а? На мен едно ми беше достатъчно, особено със син, който се роди направо с фрак. Така и не можах да разбера как човек като мен се сдоби с такова сериозно дете. Обичам си го, но не е голяма забава с него. Като стана дума за него, днес те търси.

Лекси въздъхна.

— Не му вдигнах — призна тя. — Ще му звънна по-късно.

— Колко често говориш с него? — поинтересува се Куп.

Тя сви рамене.

— Обаждам се на родителите си веднъж седмично, по задължение. Винаги завършваме със спор. Просто не сме на едно мнение по нито един въпрос.

— Само тяхното мнение има значение — Шарлът подкрепи Лекси.

— Живеят на около четирийсет минути оттук, но всъщност разстоянието между нас е много по-голямо. Виждам ги веднъж месечно. Може ли да сменим темата? — попита Лекси.

Куп погледна в чинията си и осъзна, че я е опразнил, докато е слушал.

— Пуйката ви е много вкусна. Благодаря — каза той.

Шарлът грейна.

— Пак заповядай! Сега да се върнем на нашата си приказка. Ако ще ти поверявам бъдещето на внучката си, трябва да знам всичко за теб. Нещо, за което да не си споделил?

Това беше моментът да напомни на Шарлът, че те действително не бяха сгодени, но при информацията за здравето й той реши да не я разстройва. Какво лошо имаше да я остави да си държи на своето? Двамата с Лекси знаеха истината, а Шарлът по-скоро се забавляваше, отколкото се връзваше на думите им.

Тъкмо се канеше да отговори, че няма никакви тайни, когато осъзна, че не бе казал нещо на Лекси. И тъй като бяха започнали да споделят, той реши, че може да го направи сега.

— Да — една бивша съпруга.

Лекси се покашля, после го погледна от упор, явно заинтригувана от информацията.

Шарлът подпря брадичка на ръката си.

— Казвай!

— Давай — измрънка Лекси.

— Защо ли някоя жена би те изпуснала да станеш бивш? — Шарлът гледаше целенасочено внучката си.

— Беше стюардеса и пътуването означаваше всичко за нея — отговори той, избягвайки погледа на Лекси.

Шарлът се присламчи по-близо.

— А тя защо се превърна в бивша?

Лекси изстена.

— Напусна ме заради неин колега. — С това признание Куп приключи собствената си инквизиция. — Време е за смяна на местата, госпожо Дейвис.

— Шарлът, нали се разбрахме?

Той се ухили.

— Шарлът. Кажете ми за колието, което е на врата ви. Това, което е в комплект с пръстена ми.