Карли Филипс
Целуни ме, ако можеш (4)

Глава трета

Подобно на собственика си, „Бар и грил Джак“ вреше и кипеше. Когато майката на Куп почина внезапно от мозъчна аневризма наскоро след пенсионирането на баща му, Джак Купър имаше нужда нещо да замести присъствието й. Намери го в този бар и в постоянното присъствие на бившите си колеги от полицията.

Куп влезе в своя втори дом, както го наричаше, и бе посрещнат с аплодисменти и смях, също както в нюзрума след предотвратяването на обира.

Брат му Мат се провикна:

— Поздравете славния герой!

— Млъквай! — Куп сряза по-големия си брат.

— Следващия път ще оставиш ли тупаника на нас? — изкикоти се Мат.

Съмнявам се, помисли си Куп.

— Татко, дай една бира на героя!

Куп поклати глава. Трябваше да се сети, че барът на Джак не беше най-добрият избор за среща с Лекси.

— Не му обръщай внимание. Ела се отпусни — каза баща му. — Просто ревнува, че не е в „Ергенски блог“. — Джак плъзна по плота една покрита с пяна чаша.

— Четеш ли тия глупости? — попита Куп.

— Хвърлям по едно око, докато отгърна на спортната рубрика — измрънка баща му, без да го поглежда.

Куп се настани.

— Е, как е да си любимецът на града? — попита Мат.

Куп разказа за кутията, която бе изхвърлил на боклука по-рано.

— Голяма мъка. Всичките ли изхвърли? Не запази ли номера поне на една дама? — попита шокиран той.

— Как да го направя, като предпочитам нормалните жени?

Мат кимна с глава.

— Добър довод. За нормалните жени. Като Оливия — каза той, имайки предвид съпругата си вече от десет години.

Бракът беше другото нещо, с което брат му се бе справил по-добре. Куп рядко анализираше провалите си, но имаше моменти, когато сравнението се налагаше.

Мат вдигна чаша и двамата се чукнаха. После дръпнаха по една голяма глътка.

— Кога пак си на смяна? — попита Куп.

— Утре сутрин. Затова реших да направя компания на татко тази вечер — отговори му Мат.

Двамата братя доста често се отбиваха при Джак под претекст, че се нуждаят от питие. Всъщност го наглеждаха, за да се уверят, че не се чувства самотен.

— С други думи, на жена му й е писнало от него — каза баща им, дочул коментара на Мат.

Не беше далеч от истината, но и Мат, и Куп знаеха, че старият Джак обича синовете му да са край него.

— А твоята работа как е? — попита Мат.

— Все така — отговори Куп.

— Нещо ново, любопитно?

Куп поклати глава.

— Като изключим обира и проклетия „Ергенски блог“, пълна скука — излъга той.

Докато не научеше повече за Лекси и връзката на баба й с пръстена, си беше наложил мълчание.

— Значи животът на един герой и известен ерген е скучен, а? Ами да беше рискувал да станеш полицай — пошегува се Джак.

Думите му сипаха сол в раната.

Куп бе скъсал раменния си мускул по време на футболен мач в училище, а после получи втора травма в Академията. След операцията лекарите му обясниха, че повечето полицаи рядко се възстановяват напълно, за да изпълняват безопасно задълженията си. А имаше и риск от друга травма на същото рамо.

Куп едва не умря, че трябва да се откаже от Академията и от бъдещето, което баща му бе искал за двамата си синове. Шега или не, Куп нямаше нужда да му се напомня, че бе разочаровал стария. Той живееше с усещането, че се проваля всеки божи ден. Но никога нямаше да признае това на баща си, нито че работата му като репортер, която толкова бе харесвал, сега му се струваше твърде еднообразна.

Имаше нещо тъжно в това, че всичките престъпления — грабежи, нападения, стават толкова обичайни, че не са никаква сензация. Куп бе започнал работата си като репортер с голям хъс и с надеждата, че така ще бъде много по-полезен, отколкото като полицай. Бе очаквал, че като пише за престъпността, ще събуди общественото внимание, а може би и гняв и така ще помогне за спасяването на нечий живот или за залавянето на престъпници. Вместо това попадна в един безкраен водовъртеж от насилие. Постоянни сблъсъци с най-мрачната страна на човешката природа. Той нито можеше да помага, нито да промени нещо. Просто даваше гласност.

Може би затова толкова му допадна да пише проза. Така можеше да влияе на развоя на събитията, сюжета, образите и още по-важно — на крайния резултат. Едва ли така би променил света, но с нищо не можеше да замени удовлетворението си от писането.

Проблемът беше, че още не бе открил в прозата онази формула на успех и обществено признание, която му даваше журналистиката. А в семейство на успели мъже Куп отказваше да мисли за провал.

— Ако вече не бях женен, щях да си помисля, че съм открил жената на мечтите си — каза Мат, като не отлепяше поглед от вратата.

Още преди да се обърне, Куп знаеше кой е на вратата и го завладя непознато досега желание да закриля.

Един бърз поглед към Лекси, в нейната лятна рокля в пастелни тонове, потвърдиха подозрението му. Очилата й с диоптър контрастираха със закачливата рокля и така се получаваше интересно противоречие. Беше специална. Уникална.

— Защо пък да не я посрещна. — Мат тръгна към нея, но Куп здраво го хвана за рамото.

— Тя е с мен.

Мат се спря.

— Не мислех, че мацките те интересуват.

Куп се наежи.

— Да ти прилича на мацка?

Мат се разсмя.

— Спокойно. Щастливо женен съм, забрави ли?

Куп пусна рамото му.

— Имаш една бира от мен — каза той с надеждата да замаже положението и донякъде да се извини, че бе реагирал така глупаво за жена, която едва познаваше.

— Сам — подвикна Лекси, докато си проправяше път към тях.

— Защо не идеш да си вземеш бирата — подметна Куп към брат си.

Мат се ухили.

— Още не, Сам.

Никой, освен майка му не го наричаше на малко име.

— Съжалявам за закъснението — каза Лекси.

— Няма защо. Да седнем на някоя от задните маси? — предложи Куп. Закътано местенце, където можеха на спокойствие да поговорят за пръстена и колието на баба й.

— Звучи добре.

— Няма ли да представиш приятелката на брат си? — подметна ухилено Мат.

Куп разбра, че няма да се измъкне, и направи задължителното представяне.

— Лекси Дейвис, това е по-големият ми брат Мат Купър. — Усетил изпепеляващия поглед на баща си, Куп продължи: — А мъжът зад бара е баща ми Джак.

— Приятно ми е. Приличате си. — Лекси дари с топла усмивка и тримата мъже.

— Приемам го за комплимент — каза Джак. — Е, красива госпожо, и вие ли сте от онези почитателки, които се опитват да грабнат най-желания ерген? — И той кимна към сина си.

Куп се сви.

Лекси поклати глава и се разсмя.

— А, не. Не и аз. Със Сам имаме да обсъдим нещо делово.

— Така ли? — попита Мат, прекалено доволен, за ужас на Куп. — Защото от брат ми останах с впечатление, че има нещо сериозно между вас двамата.

Търпението на Куп се изчерпа. Той постави ръка на кръста на Лекси и я поведе към едно отдалечено сепаре, далеч от любопитното си семейство.

— Съжалявам. Баща ми и брат ми обичат да се бъркат във всичко.

— Ако мислиш така за тях, трябва да се запознаеш с баба ми. — Тя поклати глава през смях.

— Искаш ли нещо за ядене или за пиене?

Тя сви рамене.

— Ако има студен чай и малко чипс?

— В бар сме — все ще се намерят. — Куп се извини и отиде да даде поръчката на баща си.

Върна се при Лекси и се настани срещу нея. Мястото беше тясно и коленете им леко се докоснаха под масата.

— Искам да попитам, все пак… — Тя замълча и прехапа ъгълчето на гланцираната си устна. — Какво имаше предвид брат ти, като каза, че си го накарал да повярва, че между нас има нещо повече от делови отношения? — Тя подпря лакти на масата и се приведе към него.

Очите й, които той сега забеляза, че са златистокафяви, изразяваха любопитството й и не се отделяха от него.

Прямотата й му хареса.

— Да кажем, дадох му да разбере не само, че си с мен, а и че проявявам нещо повече от делови интерес.

— Разбирам. — На лицето й се появи усмивка. Доволна усмивка.

— Разкажи ми за себе си — каза той, любопитен да научи повече за самата нея.

— Няма много за разказване. Аз съм пътешественик и уебдизайнер.

Можеше да пропусне тази част с пътешествията. Но уебдизайнът определено го заинтригува.

— Кои сайтове си правила, за да мога да ги разгледам?

Една от дългогодишните сервитьорки на Джак ги прекъсна, за да сервира напитките и кошничка с тортила чипс.

— Чакай да помисля — каза тя, когато най-после останаха пак сами.

— Правила съм сайтове, за които едва ли си чувал, но съм създала и страниците на „Хот Зоун“ и „Атлетс Онли“. Чувал ли си за тях? — попита тя.

— Аз съм страшен бейзболен фен. Особено на „Ренегейтс“, така че познавам най-големите спортни агенции в Манхатън. И бих добавил, че съм много впечатлен от твоето портфолио. — Той вдигна чашата си и докосна нейната, преди да отпие голяма глътка студена бира.

— О, благодаря — отговори тя, очевидно поласкана. — Но ако ги разгледаш внимателно, ще видиш, че и двата сайта имат нужда от преработка. Вече работим по въпроса.

— Работим?

— С Клодия, асистентката ми. Тя ме отменя по дизайна и художествената част, а и поддържа сайтовете, когато пътувам. — Лекси намести очилата си. — Е, при теб как стоят нещата, господин ерген — подкачи го тя.

— Нали видя до кофата за боклук колко е вълнуващ моят живот?

Тя се разсмя.

— Ясно. Макар че, трябва да призная, приятно е да видя мъж, който не робува на вниманието на ухажорките си.

Докато се опознаваха, увлечени в приятен разговор, масите наоколо бързо се заеха. За щастие, това създаде работа на баща му, а Мат бе в компанията на партньора си.

— Искаш ли да видиш снимка на колието на баба ми? — попита Лекси.

Преди да успее да й отговори, тя измъкна снимката от чантата си и му я подаде. На нея се виждаше възрастна червенокоса жена с дяволит поглед. Колието определено беше в същия стил като пръстена.

Вниманието на Куп бе привлечено от дрехите на възрастната жена.

— Да не ти прозвучи странно, но защо е с пеньоар и с това изящно бижу?

Лекси се разсмя заразително.

— Много пъти съм се питала същото. Баба никога не се показва навън с някои бижута. Казва, че е заради специалната сантиментална стойност. Мислиш ли, че са комплект?

Той извади пръстена от джоба си и й го подаде. Тя се приближи, за да го разгледа.

— Бинго! — възкликна тя. — Мога ли да го видя?

— Разбира се.

Тя протегна ръка към него и той плъзна бижуто на пръста й.

— Уникално е — промърмори тя. — Много прилича на колието. — Усмихна му се и остави пръстена на масата помежду им.

Тя не огледа детайлите като редакторката му, което подсказа на Куп, че Лекси има по-скоро лични, отколкото финансови подбуди.

— Откога баба ти притежава това колие? — попита той.

Лекси сви рамене.

— Откакто се помня. Дядо ми й го е подарил преди много години. Собственичката на магазина разказа ли ти нещо за пръстена?

Куп поклати глава.

— Нищо не каза. Той беше на една табла сред други бижута, с които тя нямаше нищо против да се раздели.

Лекси кръстоса деликатните си ръце с нежнорозов лак по ноктите и комплект гривни, които се поклащаха на дясната й китка.

— Предполагам се чудиш защо те потърсих.

— Мина ми такъв въпрос през ума.

— Иска ми се да купя от теб пръстена за осемдесетия рожден ден на баба ми.

Той не знаеше какво да очаква от Лекси, но това го стъписа. Ето поредния човек, който се интересува от натруфената дрънкулка.

Куп се покашля.

— Извинявай, но ми е трудно да определя цена. Според една от редакторките във вестника, където работя, струва много повече отколкото си представях, когато се спрях на него.

Лекси кимна с глава. През стъклата на очилата си тя го прониза с поглед, който му показваше, че започва да й лази по нервите.

— Защо не ми го каза още като те попитах какво знаеш за пръстена?

— Ти искаше да знаеш какво е казала собственичката и аз ти обясних. — Той спести, че вече бе открил нещо повече.

Не му харесваше да го разпитват така и неспокойно се намести на стола.

— Хей, та аз едва те познавам! Не мога да ти доверя всичките си тайни — опита се да се пошегува той.

— Но ме познаваш достатъчно, за да решиш, че те привличам — смръщено му напомни тя, после се облегна назад в очакване на реакцията му.

Нямаше да го остави лесно да се измъкне.

И беше права. Наистина го привличаше. Особено с тези нейни гърди, които опъваха дълбокото деколте на роклята и ясно подсказваха какво се крие там.

Той тихичко изстена и си наложи да се съсредоточи върху бижуто.

— Изглежда пръстенът е част от колекция от 50-те години на миналия век. — Още не бе успял да определи по-точно времето и ако й го продадеше, щеше да загуби връзка с тази история.

Същото щеше да стане и ако върнеше пръстена на Рики. Нямаше намерение да споделя с Лекси за внезапния интерес на Рики Бърнет. Куп продължаваше да проучва искреността й и се чудеше как ли би реагирала, като научи, че има конкуренция. Предпочиташе да не я разсейва, докато му разкриваше информация.

— Значи струва много повече, отколкото изглежда — разсъждаваше си Лекси. — Може би същото важи и за колието на баба ми. Кой би помислил, че има някаква стойност? Добре, какво ще кажеш да го дадем за оценка и после да договорим цена? — Явно нямаше да се остави да я баламосват.

Имаше логична мисъл. Умът й сечеше. Харесваше му тази комбинация в жените. Но сега това не го устройваше. Един специалист вероятно би разпознал бижуто. И още по-лошо — сигурно би го свързал с неразкритото престъпление отпреди години и би разбил монопола на Куп над тази история. Трябваше да го обмисли от всички страни, преди да вземе каквото и да е решение.

Нещо, което логично мислещата красавица щеше да разбере. Дори бе възможно да има важна информация за бижутата и тяхното минало. Вече бе научил по трудния начин, че тя предпочита истината.

— Баба ти не е ли знаела, че колието е ценно? — попита той.

Лекси сви рамене.

— Никога не е споменавала, а и аз никога не съм я питала. Не съм имала причина. За мен парите не са важни. Те са просто необходимост да осъществявам пътешествията, които обичам. Обичаш ли да пътуваш?

— Не особено — поклати глава той.

В погледа й се долови разочарование.

— По света има места, които дори не можеш да си представиш. Обичам красотата и пъстротата на различните държави, хората и забележителностите. — Лицето й пламна, докато разпалено обясняваше.

Прииска му се тази страст да е за него, а не за чуждите земи, които я отдалечаваха.

— Няма значение — каза тя, за да се овладее. — Да се върнем към работата. Чудя се как дядо ми се е сдобил с част от толкова ценна колекция.

— Това означава ли, че баба ти никога не е споменавала? — попита той.

— Не.

Той също се озадачи. Имаше много неясни въпроси. Любопитството му към бижутата и тяхната история, да не говорим към самата Лекси, се разпали още повече. Поне вече имаше източник за повече информация. Щеше да се добере до отговорите, като се сближи с Лекси. И би го направил с удоволствие, дори без бижутата.

Баба й не бе споделила много за скъпите вещи — защото не знаеше, или защото имаше нещо за криене?

— Би ли попитала дядо си?

— Той почина преди петнайсет години — отговори тя и очите й се навлажниха.

— Съжалявам.

— Благодаря. Но баба ми умее да оцелява. Била е огън и жупел цял живот. Не се спря и след смъртта на дядо ми. Потъгува, взе се в ръце и продължи напред.

Куп се усмихна.

— Истинска фурия! Като теб.

— О, благодаря! — Лекси гордо се изпъна, поласкана както винаги, когато я сравняваха с баба й.

Баба й я даряваше с безусловна любов и разбиране, каквито не бе получила от родителите си. Те бяха преуспели, а Лекси витаеше в облаците. Те имаха цели, а Лекси — мечти. Единствено разкрепостената й баба я приемаше такава, каквато е.

Сам не можеше да разбере колко е важно това за Лекси. Той не обичаше да пътува, така че едва ли щеше да се стигне до сериозни отношения. Но един флирт би се отразил добре и на нея — толкова отдавна не й се бе случвало.

Куп й харесваше, независимо че беше толкова сериозен. Но за разлика от баща й и сестра й — и двамата банкери, и от майка й — властен адвокат, чиято главна мисия в живота беше съвършени деца, Сам не изглеждаше напрегнат и безпощаден.

Заинтригува я. Освен това бе свободен — друго важно изискване, което дължеше на Дрю. Не че беше обвързан, когато започнаха да излизат, но очевидно се бе чувствал доста отворен за други връзки. Това я научи да бъде по-внимателна с мъжете.

— Ехо! Земя вика Лекси. — Сам щракна с пръсти пред нея, за да привлече вниманието й.

— Извинявай, отнесох се. Често ми се случва. Затова вкъщи ми казват, че съм разсеяна.

— Надявам се да не е заради скучната компания — каза той с усмивка на красивото си лице.

— Определено не. Това е по-скоро израз на творческата ми натура. — Нямаше шанс да признае, че мислеше за него. — Често потъвам в моя си свят. И бързо след това, хоп, дошла ми нова идея за уебсайт. Случва се и без дори да ми е минавала мисъл за работа.

— Изглежда имаме нещо общо.

Тя сбръчка носле.

— Лудостта ли?

Той се разсмя.

— Не, творческите паузи. Знаеш ли, аз съм писател.

— Знам. На криминалната хроника.

Той се приближи към нея.

— Искам да кажа, че пиша и художествена литература. — Говореше приглушено, почти шепнешком.

Разкриваше й лична тайна и я караше да се чувства специална. В гърдите й се надигна и се настани едно топло чувство.

— Това е страхотно! Кой жанр?

Той отпусна рамена.

— Криминални романи. Нещо, ала Сам Спейд.

— Аз съм страстен читател и обичам този жанр! Всъщност — искаш ли да ти издам една тайна? Почитателка съм на някогашните романи на Лъдлъм.

Той закима одобрително.

— Интересна жена — каза замислено той.

— Имаш ли нещо издадено? — попита тя.

— Малък тираж, но…

— Големи цели — довърши тя вместо него.

На лицето му се изписаха едновременно изненада и облекчение.

— Откъде знаеш?

— Да кажем, че разпознах сродна душа. — Тя се пресегна и покри ръката му със своята, за да подчертае разбирането си.

Вместо това захвърчаха искри. Привличането, което тлееше на повърхността, лумна от докосването и възпламени цялото й тяло.

Изненадана, започна да отдръпва ръката си, но той с едно ловко движение завъртя китката си и я задържа. Приятното усещане от допира му я накара да се отпусне.

— Сега работиш ли върху друг роман? — Тя се опита да поддържа някакъв нормален разговор, макар че цялото й внимание бе концентрирано върху дланта й, където палецът му лениво описваше кръгчета по кожата й.

— Може да се каже, че съвсем скоро попаднах на нещо. — Той пое дълбоко дъх. — Което ми напомня, че преди тази работа между нас да продължи, трябва да знаеш още нещо.

— Какво? — попита тя и тонът му я накара да застане нащрек.

— Пръстенът не е просто скъп — най-вероятно е краден.

— Какво? Краден? Как? — питаше тя, докато в главата й се завъртяха разни версии. Щом пръстенът е краден, какво ли се е случило с колието на баба й? Стомахът й се сви.

Той поклати глава.

— Не знам. Беглото ми проучване в интернет показа, че пръстенът е част от комплект, откраднат през 1950-а в Ню Йорк. Трябва още да се поразровя. И по тази причина не мога просто така да ти го продам.

Тя въздъхна дълбоко и дръпна ръката си от неговата. Не можеше да се концентрира, когато я докосваше, а трябваше да запази мисълта си бистра.

— Не искам да предприемаш нещо, което би наранило баба ми. Сигурна съм, че не знае нищо, а това би я смазало.

— Значи не искаш?

— Не искам какво? — Тя наклони глава настрани, неразбираща какво я пита.

— Сигурна ли си, че нищо не знае за тази история?

— Да, колкото съм сигурна в себе си — заяви Лекси. — Виж, мога да поговоря с нея за това, но на твое място не бих хранила надежди, че ще отговори. И преди да ме попиташ — не, не мисля, че дядо ми е бил крадец. — Тя изпревари следващия логичен въпрос.

Той вдигна ръце победен.

— Не бих си го и помислил. Може да го е взел от втора, трета, дори четвърта ръка — каза Куп, без да изключва нищо.

Тя кимна.

— Не ми се иска да разстройвам баба, дори само като спомена този факт. — Лекси забарабани с пръсти по масата в отчаян опит да измисли как да се добере до повече информация, без директно да намесва баба си. — Може би Силвия ще знае нещо.

Сам повдигна вежди.

— Коя е Силвия?

— Най-добрата приятелка на баба Шарлът. Те са като Фрик и Фрак^[1], Телма и Луиз^[2] на тяхното поколение.

Куп поклати глава и се разсмя.

— Колкото повече слушам за баба ти, толкова повече си мисля, че ще ми хареса.

— Повечето хора я харесват. — Тя замълча, после го погледна в очите. — Трябва да открием повече информация за тези бижута. Може би грешим, че са крадени. Може би са копие на оригиналите или нещо такова.

— Възможно е — съгласи се той. — Я чакай! Какво означава „ние“. Аз съм репортер. Аз ще правя разследването и ще те информирам.

— Аз съм компютърният гений. Мога да открия повече с няколко клика на мишката, отколкото ти за цяла седмица разговори. Освен това, ако работим заедно, ще се доберем до истината много по-бързо. Звучи сякаш се нуждаем един от друг.

Той изстена и направи измъчена физиономия. Лекичко. Защото онази искра на привличане продължаваше да проблясва помежду им. Долавяше я в погледа му и в начина, по който фиксираше деколтето й — начесто и с открито възхищение.

Тя нямаше намерение да се възползва от него. Особено след като изпитваше същите вълнения спрямо него.

— О, и Сам? Има още нещо, което трябва да знаеш. Дори пръстенът да се окаже фалшив, пак ще искам да го купя за баба си.

— Значи можем да добавим към характеристиката ти „упорита“ и „всеотдайна“.

Тя се доближи до масата, подпряна на лакти.

— Мога да бъда много убедителна, когато поискам.

— Ще ми се да те видя в действие. — Погледът му се плъзна върху устните й, оттам към деколтето й и обратно. — Та какво имаше предвид?

— Ами, щом ще работим заедно, мисля, че бих могла да ти помогна и в други отношения — каза тя.

— Слушам те…

— Като начало — много съм добра в занаята си и мисля, че дори една книга, публикувана от малко издателство, има нужда от собствен сайт. Особено ако се каниш за скок във висшата лига.

Той облещи очи от изненада и Лекси, която съзнаваше, че в главата му е друга мисъл, се разсмя.

— Докато издирваме информация за историята на бижутата, ще ти направя сайт. Ако ти хареса, ще приспаднем таксата от цената на пръстена. Какво ще кажеш?

— А ако пръстенът е краден и трябва да се върне? — попита той.

Лекси не искаше да си мисли за това.

— Аз съм оптимист. Но ако настояваш да си толкова прагматичен и да предвидиш всичко, тогава ще го пишем за моя сметка.

— Защо искаш да работиш без пари? — скептично попита той.

— Истината ли? Защото създаването на един сайт ми дава възможност да опозная клиента си. Искам да те опозная.

Червени петна избиха по лицето му.

— Да разбирам ли, че това те интересува? — попита тя и преди да успее да й отговори, пусна стандартната си реч към клиентите:

— Сигурно си даваш сметка колко е важна ролята на интернет в наши дни. Като опозная теб и творчеството ти, бих могла да те представя по-правдиво пред читателската аудитория. Важна е и същинската цел на един сайт. Той ти дава възможност да се свързваш с читателите си през други сайтове и социални мрежи. Ще ти трябва и добра оптимизация на търсачките, а аз съм спец в това. — Тя оживено ръкомахаше, докато обясняваше, с надеждата, че е много убедителна. — Е?

Той поклати глава.

— Съжалявам, но ме загуби при оптимизацията на търсачките.

Не бе очаквала да откаже. Загорча й от разочарование. Сърцето й биеше лудо.

— Но ме спечели с „Искам да те опозная“ — продължи той с плътен глас.

Лекси въздъхна с облекчение, смачка на топка една салфетка и я метна по него.

— Не е хубаво така да ме пързаляш.

Той се ухили.

— Връщам си за сексапилното ти превъплъщение, с което ме изпързаля в началото.

— Значи си наясно. Много съм добра в довършването на нещата — каза тя и взе чантата си. Извади една визитна картичка и му я подаде. — Тук са имейл адресът и номерът на мобилния ми телефон. Винаги можеш да се свържеш с мен. Предполагам, че работното ти време зависи от събитията в града, затова… ти ще ми се обадиш, става ли?

Пръстите му преднамерено докоснаха нейните, когато взимаше картичката.

— Става.

— Но за да не решиш да ме прескочиш и сам да си правиш разследването, я ми дай някакви твои координати!

— Хитруша. — Устните му се извиха в одобрителна усмивка. — Не ме търси на работното ми място. Държа това да остане лично. — Дръпна една хартиена салфетка, написа адреса си и номера на мобилния и й я подаде.

Той отхвърли опита й да плати сметката.

— Аз плащам. Иначе баща ми ще си помисли, че не ме е възпитал както трябва.

— Не мога да споря по този въпрос. Благодаря. Беше ми приятно, Сам. — Тя се изправи.

Той я последва.

— Още нещо. Приятелите ме наричат Куп.

— Приятели. Такива ли сме вече?

Сложи ръка на кръста й. Минаха покрай масите и множеството на бара, за да я изпрати до изхода. Докато тя посягаше към вратата, той се наведе към нея и прошепна в ухото й:

— Надявам се и нещо повече.

Тя се обърна. Застанали лице в лице, дъхът им почти се сливаше в едно.

— Разчитай на това — отговори тя, преди да потъне в горещата лятна нощ.