Карли Филипс
Целуни ме, ако можеш (2)

Глава първа

Сам Купър съзря синьо-жълтите райета на чадъра, който предпазваше любимия му павилион за хотдог от жаркото слънце, и стомахът му закъркори. Току-що бе излязъл от отегчителна пресконференция, на която кметът и началникът на полицията обявиха дългоочакваното разкриване на серия обири на жилища в Горен Уест Сайд.

Ароматът на най-вкусния хотдог в града го караше да преглъща.

— Здрасти, Дом. Как е днес? — попита той собственика.

— Не се оплаквам. Навалицата беше на обяд. Сега е спокойно, но в края на работния ден пак ще дръпне. — Възрастният, загорял от ежедневната си работа на открито мъж повдигна металния капак, под който пазеше закъснелия обяд на Куп. — Както винаги?

Куп кимна.

— Давай от всичко! Всъщност — по две. Не съм слагал троха в устата си от закуска.

Погледна часовника си — почти три следобед. Имаше достатъчно време да хапне и да качи материала си, преди да поеме към дома.

Докато Дом слагаше кренвиршите в хлебчетата, Куп се заоглежда наоколо. В такива горещи августовски дни малко хора излизаха навън. По-умните отпрашваха към тузарския Хемптънс или крайбрежието на Джърси. Другите се свираха вътре и надуваха климатиците.

Любимият на Куп павилион за хотдог се намираше на ъгъла на 47-а и Парк авеню. Обичаше да наблюдава хората — вероятно това бе и една от причините да стане репортер. Постоянно се взираше в магазините и сградите и хората, които влизаха и излизаха.

— Странна работа — промърмори Куп. Заради горещината ризата му бе мокра от пот, а парата, надигаща се от тротоара, загряваше подметките му.

— Готово — каза Дом и отклони вниманието на Куп, който тъкмо бе забелязал нещо като пистолет в ръцете на един човек в близкия магазин. Адреналинът му скочи и той се взря по-внимателно. Зад щанда стояха две жени. Ако се втурнеше, рискуваше онзи тип да застреля някого.

Вътре мъжът се обърна да излиза. Куп хвърли бърз поглед към Дом.

— Без въпроси, просто се обади на 911 — каза той, грабна металния капак от количката и се втурна към магазина.

Куп реагира инстинктивно. Протегна крак и спъна излизащия мъж, преди да успее да побегне. Той залитна, но запази равновесие и се изправи. Куп пое дълбоко въздух и го фрасна по главата с алуминиевия капак. Вероятно качулката омекоти удара или онзи тип имаше дебела глава, защото отново опита да стане. Куп замахна още по-силно и онзи се строполи на тротоара, стенещ от болка.

Преди мъжът да се опомни, Куп измъкна пистолета изпод блузата му и зачака появата на ченгетата. Сърцето му продължаваше да бие лудешки, ушите му бучаха, когато воят на сирените оповести пристигането на полицията. Докато слагаха белезници на престъпника и го водеха към колата, Куп даваше показания.

Като си мислеше за случилото се, Куп почти се зарадва, че му се бе наложило да напусне полицейската академия заради травмата на раменния мускул и изпита непознато дотогава уважение към баща си и по-големия си брат — и двамата полицейски служители. Щяха да го скъсат от майтап, че се е опитвал да върши тяхната работа.

— Хей, Макс, докога ще ме въртиш на шиш? — Заради годините работа в криминалния отдел беше на „ти“ с много от следователите и полицаите.

— Знаем къде да те намерим. Прибирай се и давай по-спокойно. Имал си тежък ден.

Куп поклати глава.

— Добре съм. Ще бъда в офиса, ако ви потрябвам.

Тъкмо се бе обърнал да си върви, когато двете жени от магазина се втурнаха след него.

— Чакайте! — извика по-възрастната. — Искам да ви благодаря! Куп пристъпи към дребничката брюнетка, с която без проблем би се справил дори невъоръжен обирджия.

— Толкова съм ви благодарна. Обикновено с мен в магазина е баща ми, но той замина за Флорида за уикенда. Онзи мъж натъпка суитчъра си със скъпи вещи. Спасихте едно малко съкровище!

Куп запристъпя от крак на крак от неудобство.

— Просто бях на точното място в точния момент.

Тя поклати глава.

— Много сте скромен! Повечето хора просто биха отминали. С мен беше 15-годишната ми дъщеря, затова му дадох всичко. Не исках да я нарани. Трябва да дойдете. Настоявам да ви се отплатя за геройството. Вече внесох парите в банката, затова искам да ви предложа някакво бижу.

Той отново поклати глава:

— Няма нужда от отплата.

— Отплата? — Една репортерка, която Сам разпозна, бутна микрофона си между Сам и дъщерята на собственичката. — Продължавайте! Бих искала първа да съобщя новината в емисията в пет!

— Искате да кажете, че ще съобщите името на магазина? — Очите на собственичката светнаха при тази мисъл.

Репортерката кимна.

— Дори можем да заснемем вътре как връчвате наградата на вашия спасител.

Куп изстена. Почувства се като във влака беглец и се опита да се измъкне от неизбежното:

— Не мога да приема възнаграждение. Както вече казах, просто бях на точното място в точното време.

Репортерката приглади коса, изпъна рамене и махна на снимачния екип:

— Снимайте — каза тя, без да обръща внимание на Куп.

— Аз съм Каролина Мартинес и предавам от мястото на обира, станал в сърцето на Манхатън. С мен са скромният герой, криминалният репортер Сам Купър, и благодарната собственичка на магазина, която ще му връчи възнаграждение. — Тя погледна към екипа и каза: — Край! — После се обърна към онемялата собственичка: — Вие сте звездата! Какво сте решили да му дадете? — попита Каролина.

Куп усети как упоритата репортерка и дъщерята на собственичката го повлякоха към магазина, последвани от снимачния екип. Искаше му се да си плюе на петите, но Ана Бърнет, както се казваше жената, вече бе извадила пред него поднос с антични бижута. Каролина и екипът й снимаха всичко и Куп нямаше избор, освен да приеме молбата на Ана и да си избере нещо заради жеста.

Куп огледа подноса, като търсеше нещо по-скромно, което да приеме без чувство за вина.

— Какво ще кажете за този часовник? — Ана повдигна към камерата ръчно изработен мъжки часовник.

Куп поклати глава.

— Не мога да приема. Изглежда прекалено скъп, а освен това не нося бижута.

— Тогава може би колие или пръстен за съпругата ви? — Тя взе колие с изумруди и широко усмихната го вдигна към камерата.

— Не съм женен. — Вече. И се усмихна от немай-къде.

— Тогава за приятелката ви?

Преди тя да посегне към нещо друго, Куп се спря на най-грозния, най-натруфен пръстен, като се надяваше, че е и най-евтин.

— Ще взема този.

— Толкова се радвам, че го приемате в знак на благодарност. Избрахте красив пръстен, а има още толкова много прекрасни бижута във „Винтидж бижута“ на 47-а улица и Парк авеню. — И Ана посочи вътрешността на магазина, възползвайки се от безплатната реклама.

Куп едва сдържа смеха си пред проклетите камери, които не спираха да снимат. Изчака Каролина да извика „Край!“.

После пъхна пръстена в джоба си, благодари на Ана и Каролина и отпраши навън, преди упоритата репортерка да е решила, че иска да го интервюира и да го унижи пред целия град.

Дори Куп — денем репортер, а в свободното си време писател на романи — не би могъл да съчини сюжет като днешния.

 

 

Когато влезе в нюзрума, го посрещна вълна от аплодисменти. Колегите му го приветстваха, изправени на крака.

Куп смръщи вежди и като махна с ръка, за да прекрати дюдюканията и коментарите, се отправи към бюрото си. Седна и се отпусна назад. Извади натруфения пръстен от джоба си да го разгледа по-внимателно.

— Няма да видиш много в тази тъмница. — Аманда Никълс, модният редактор на вестника, приседна на бюрото му. Приведе се, за да види по-добре пръстена, и дългите й руси къдрици се плъзнаха по раменете й.

Куп харесваше Аманда. Нещо се бе случило помежду им — кратка авантюра след развода му, но в нито един от тях не пламна искрата. За щастие, тя бе от малкото жени, които не бъркат секса с приятелство, и двамата запазиха добрите си отношения.

— Ужасен е, нали? — попита той.

— Дай да видя. — Аманда протегна ръка и той сложи пръстена на дланта й.

Присви очи и се вторачи в бижуто.

— Грозен по днешните стандарти, но по старите е направо мечта за колекционерите. Това е „Трифари“. Виж марката! — Тя му посочи вътрешната част на халката с дългия си маникюр. — Избрал си трепач — каза тя и му върна наградата.

— Не исках нищо ценно. Спрях се на него, за да не се чувствам виновен — притесни се той.

Аманда сви рамене.

— Разбрах, че си спасил цяло състояние на собственичката. Не изпитвай угризения. Можеш да го подариш на специалната дама на живота си. — И тя го погледна прямо в очите.

Куп наклони глава.

— Питаш дали имам връзка?

Тя се усмихна.

— Всъщност, да, така е. Работиш много. Все си на компютъра.

Защото често, когато нямаше нищо спешно във вестника, си вършеше лична работа. Романите бяха голямата му любов, но не го споделяше с много хора. Напоследък обаче творческото му вдъхновение се бе изпарило и той с часове се взираше в белия екран.

— Нямам — отговори той с надеждата, че приключва темата.

— Тревожа се за теб. Една жена би внесла баланс в живота ти.

Тя явно нямаше да се откаже.

Куп завъртя очи нагоре.

— Имам достатъчно баланс и няма причина да се тревожиш. Добре съм. Сега можем ли да се върнем на въпроса? — Той я погледна отегчено и сложи пръстена на масата. — Щом има някаква стойност, предполагам ще трябва да го съхранявам на сигурно място.

— Хубаво, но нали знаеш какво се говори за онези, които само работят и не се забавляват…

— Забавлявам се достатъчно — излъга той.

— Щом казваш. — Тя го прониза с поглед, който му подсказа, че не е равнодушна.

Какво можеше да отговори? Напоследък нито една жена не бе привлякла интереса му, но ако го признаеше пред Аманда, щеше да започне да го урежда с приятелките си — мисъл, от която потръпваше. Слепите срещи са доста неприятна работа. А добронамерените познати, които се опитват да те сватосват — още по-неприятни. Куп вече имаше един брак зад гърба си и прилагаше строги норми в избора си на жените, с които се сближава. Със сигурност не му липсваха партньорки в леглото, ако нуждите му се свеждаха до това.

— Точно така. Сега трябва да се залавям за работа.

Тя поклати глава и въздъхна.

— Така да бъде. Ще ми паднеш, храбрецо — намигна му тя и се отдалечи с кръшна походка.

Куп се обърна към компютъра.

Потърси в Гугъл „Трифари“ и накрая откри снимка на пръстен, който много приличаше на наградата му. С изненада разбра, че е част от комплект с гривна и колие. През 50-те години на XX век бижутата принадлежали на богата фамилия от Манхатън, но били нагло откраднати от дома им по време на официална вечеря. Виновниците не били заловени, а бижутата никога не били намерени.

Куп погледна пръстена на бюрото си. С какво, по дяволите, се беше сдобил? Дали в магазина въобще знаеха стойността му? Колко ли собственици е сменил през годините, последвали обира?

Любопитството му на журналист се насочи към историята на бижутата и му подсказа, че трябва още да се порови. Но въображението му на писател заклокочи от догадки и версии. Неразгадано престъпление от 50-те години на XX век. Пищна официална вечеря, богати знаменитости, тайни любовни връзки между предполагаеми близки приятели и бизнес партньори, престъпление от страст. Убийство и кражба на скъпи семейни бижута…

Или… Хрумна му нещо. Дали пък да не се прехвърли към криминалния жанр? Както беше навлязъл в този неразкрит случай, можеше да открие безценен източник на информация, с която да работи.

Така или иначе, Куп разбра, че е попаднал на нещо. След месеци на творческа криза адреналинът му скочи, а вълнението му едва ли щеше да е по-голямо, ако разкриеше престъплението този ден. Най-сетне се роди идея за следващата му книга — богата с образи и интриги, както никога досега.

Първият му роман, публикуван от малко издателство в нищожен тираж, му бе донесъл символична печалба. Но тази история определено имаше потенциал.

Усетът му, който никога досега не го бе подвеждал в професионален план, му подсказваше, че най-после е попаднал на сюжет, който би сбъднал голямата му мечта да напише бестселър.

 

 

Лекси Дейвис се бе навела до баба си и вдишваше аромата на виолетки.

— Чакай да видим дали съм разбрала правилно — каза Шарлът Дейвис. — Кликвам върху това, дето прилича на компас, и то ме вкарва в интернет. После поставям мишката…

— Курсора… — поправи я Лекси. Покри топлата съсухрена ръка, хванала мишката, със своята и придвижи курсора по екрана.

Старата жена въздъхна раздразнено.

— Поставям курсора ето тук, кликвам и мога да търся в Гигъл всичко, каквото искам да знам. Така ли?

— Гугъл! — Лекси поклати глава и едва сдържа смеха си.

Това обучение се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото си беше представяла. Струваше си времето и усилията, защото така Лекси можеше често да общува с любимата си баба, макар и срещу заплащане. Разбра, че вниманието й се задържа не повече от трийсет минути. Сега едва бяха изминали и половината от тях.

Старият компютър на баба й се бе „споминал“ от естествена смърт и Лекси, уебдизайнер по професия и Мак-маниячка, я изненада с нов. Когато у нея отново се надигнеше номадската й страст и хванеше нанякъде, не искаше разваленият компютър да я кара да се чуди кой е умрял — той или баба й.

Хвърли поглед към Шарлът, който я успокои. Баба й остаряваше добре. Все още бе умствено и физически във форма — здрав индивид, ако не се броеше червената коса, която сама си боядисваше, и древният халат, съчетан с вечните антични бижута, които Шарлът не сваляше от врата и ушите си. Явно не се канеше скоро да напуска този свят.

— О, виж, вече е пет! Време е за „Свидетелски показания“. — Шарлът се пресегна за дистанционното и пусна телевизора.

— Не можеш ли да изчакаш още петнайсет минути? Почти приключихме с основните положения за сърфиране в мрежата.

— Няма да ни пречат. Знаеш, че обичам да следя събитията.

И още как, кимна Лекси. Ако можеше да се вярва на Шарлът Дейвис, ексцентричната баба бе живяла бурен живот и бе познавала много известни хора. На зрялата възраст 79 години и 330 дни тя отмяташе датите на календара с лика на Дерек Джитър^[1], гледаше телевизия и четеше вестници, за да научи кого е надживяла тази седмица. Лекси отдавна се бе отказала да напомня, че в новините съобщават само за най-популярните личности. Всъщност баба й се интересуваше от емисиите по „Канал 7“ заради…

— Бил Еванс! — извика Шарлът, сочейки към привлекателния синоптик.

Лекси разбра, че няма надежда да си довърши урока.

— Бабо, внимавай тук!

— Изчакай да мине това. Виж му трапчинките на този сладур!

Лекси погледна екрана и разбра, че баба й нямаше предвид синоптика.

— Естествено, не може да стъпи на малкия пръст на Бил Еванс, но си го бива. — Шарлът продължаваше да сочи с набръчканата си ръка към големия телевизор в ъгъла на стаята.

Заглавието „Криминален репортер осуетява обир“ привлече вниманието на Лекси, но самият той грабна женското й въображение. Тъмна коса, леко пусната на тила, трапчинки и мъжкарско излъчване. Не можеше да откъсне поглед. В сините му очи се четеше явно неудобство от настояването на собственичката на магазина, чиито бижута бе спасил, да го възнагради.

— Можеш ли да повярваш? Толкова е благороден, че не може да приеме отплата! — отбеляза баба Шарлът.

— Истински джентълмен — добави Лекси, впечатлена от постъпката на мъжа, но не по-малко от красивото му лице и поддържана фигура.

Баба й нададе безпомощен вик:

— Давай, глупако! Взимай! — изкрещя възрастната жена срещу екрана.

Лекси се разсмя.

Мъжът, чието име бе изписано като Сам Купър, отказа часовник и огърлица, преди благодарната собственичка да му покаже поднос с пръстени.

— Не съм женен — каза той с плътен глас, който страшно подхождаше на приятно небрежния му вид. — Ще взема този — Най-после реши и с неохота се пресегна към един от многото пръстени.

Камерата го показа в близък план — голям, натруфен, крещящ пръстен.

— Бабо, виж! Този е точно като едно от твоите колиета!

Шарлът се надигна от стола и се взря в екрана.

— Права си! Мамка му и прасе! — възкликна баба й.

Лекси завъртя очи.

— Трябва да спреш да гледаш филмите за Остин Пауърс.

Шарлът не обърна внимание на забележката. Вместо това тя сграбчи колието на врата си, но не въпросното, а онова, което беше обещала някой ден да остави на Лекси.

— Чудя се дали са една и съща направа! — каза тя.

— Надявам се Силвия да е гледала това! — Баба й имаше предвид дългогодишната си приятелка и съседка Силвия Крински, която живееше малко по-надолу по коридора.

Двете отдавна бяха загубили съпрузите си, но приятелството им датираше още от младостта им и се бе съхранило до ден-днешен. Силвия беше „човекът“ на Шарлът, този, който е до теб и за добро, и за лошо. „Силвия би убила заради мен“, обичаше да казва Шарлът, а през това време Силвия би кимала в съгласие.

Внезапно развълнувана, баба й започна да крачи из малкия апартамент, като си мърмореше нещо.

Лекси се доближи до нея и сложи ръка на крехкия й гръб.

— Какво те разтревожи така?

— Нищо. — Старата жена махна с ръка. — Добре съм. Този пръстен ме изненада и ме върна назад във времето. Вече съм добре.

Лекси присви очи с недоверие и се вгледа в баба си. Шарлът бе пребледняла, макар силният фон дьо тен и ружът да прикриваха това.

— Бабо? Пръстенът беше ли част от комплекта? — попита тя.

Шарлът отклони поглед.

— Нещо се уморих. — Тя пусна една дълбока и явно престорена въздишка.

Лекси се зачуди какво, за бога, ставаше. Този пръстен с нещо бе разстроил баба й, но тя не искаше да го сподели. Дори с нея.

Хм.

— Е, ще продължим с урока утре — предложи Лекси. — Защо не си полегнеш?

— Май така ще направя.

Лекси започна да си събира багажа.

— Трябва да се срещна с Клодия във връзка с последния ни клиент. Може да закъснея, така че не ме чакай. Имам ключ.

Клодия Милн, самоук компютърен гений, кодираше повечето от сайтовете, които Лекси създаваше. Тя живееше, ядеше и дишаше HTML^[2] и Лекси благославяше късмета си, че се бе запознала с нея по време на полет от Израел до Ню Йорк след първото й посещение в Близкия Изток преди пет години.

Номад по душа, Лекси имаше завидната възможност да работи от всяка точка на света. Не намираше причина да наема апартамент за периода между пътешествията си, щом като можеше да отсяда в свободната стая на Шарлът, когато се връщаше в града.

— Върху какъв сайт работиш сега? — попита баба й. Тя винаги се интересуваше от клиентите на Лекси и често й предлагаше идеи за проектите. Повечето от които Лекси любезно пропускаше.

— „Атлетс Онли“. Сестрите Джордан и Янк Морган искат актуализация — обясни тя за могъщата спортна и пиар агенция — нейния първи клиент.

— Не е ли късно за среща? Трябва ли да се обаждам на Янк да му обяснявам, че те претоварват? — попита Шарлът.

Лекси и Янк Морган бяха стари приятели. Познаваха се от детските години, прекарани на ледената пързалка. И благодарение на това Лекси бе спечелила първия си клиент и бе навлязла в престижния и печеливш свят на спорта.

Ефектът беше, че портфолиото на Лекси вече включваше цял списък клиенти, свързани със спорта — от производители на хранителни добавки до отбори. И това за изненада на родителите й, които някога се бяха опитали да направят от дъщеря си професионална кънкьорка.

Така и не преодоляха разочарованието си, че Лекси се бе разбунтувала срещу света на надпреварата със строгите режими и дисциплина. Единственото хубаво нещо от всичките тези години бе зародилото се приятелство между баба й и Янк. Шарлът и Янк споделяха обща страст към нетрадиционното. Двамата бяха сигурни, че човек трябва да остане верен на себе си, и заедно убедиха родителите на Лекси да спрат да й налагат своите желания.

Лекси щеше да е вечно благодарна на Янк за това и за вярата му в таланта й на уебдизайнер.

— Бабо, нямам нищо против да работя до късно. Да не си посмяла дума да обелиш!

Вечерните срещи съвършено допадаха на Лекси.

Шарлът не отговори и Лекси се обърна, но баба й вече се бе прибрала в спалнята си. Да си легне? След като видя пръстена по телевизията беше доста разсеяна. Явно беше докоснал чувствителна струна.

Докато взимаше лаптопа и чантата си, погледът й попадна на календара на баба й и датата, оградена с червено — 28 август, рождения ден на Шарлът. Лекси се чудеше какво да й подари.

Пръстенът беше идеалното решение и вниманието й моментално се насочи към сексапилния мъж, който сега го притежаваше. Забеляза се колебанието му да приеме подарък от собственичката на магазина. Може би на драго сърце щеше да го продаде.

Лекси се въодушеви от шанса да подари на баба си нещо толкова лично. Сега оставаше да се срещне с човека и да го убеди да се отърве от новата си придобивка.