Карли Филипс
Целуни ме, ако можеш (18)

Глава седемнайсета

Куп мълчаливо вдигна панталона си, докато Лекси оправяше роклята си.

— Имаш нещо, което ми трябва — бързо каза тя иззад него.

Той измъкна бикините от джоба на сакото си, потърка с пръсти меката материя, преди да й ги върне.

Думите й увиснаха между тях.

— Не знам какво да кажа.

— Тогава направи това, което са ме учили родителите ми — не казвай нищо! — Гласът й се стегна от обида и разочарование.

Наистина ли се беше надявала, че ще зареже целия си живот и ще тръгне на някое от нейните пътешествия, чудеше се той.

Тя не го канеше на обикновена ваканция и двамата бяха наясно с това. Твърде много неща имаше между тях, за да говорят за еднократно преживяване. Това беше сериозно обвързване.

Той я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Леке, аз работя тук. Не мога просто да стана и да замина, когато ми хрумне — опита се да обясни той.

— А, значи твоето „обичам те“ дойде с очакването, че аз изведнъж ще пожелая да се откажа от всичко в живота си и да се установя?! — недоумяваше тя.

Той стисна зъби, като усети, че този спор няма да доведе доникъде.

— Да не би твоето признание да дойде с друго очакване — че ще хукна при първо повикване?!

Очите й се наляха със сълзи, което сви стомаха му на топка.

— Мога да те цитирам: „Това си е моето занимание“. Знаеше какъв ще е отговорът ми.

Да, знаеше го.

Тя избърса очите си.

— Точно както историята за баба ми — знаех, че ще я напишеш по един или друг начин.

— И нямаш нищо против?

Тя поклати глава.

— Още не знам. Но съм се примирила. Защото е част от теб. Забелязах, че тази история те подпали, а и ще бъде добре за кариерата ти. Така че, не, нямам нищо против.

Той дълбоко въздъхна.

— Лекси…

Тя пооправи косата си с ръка, но все още си личеше, че е била много целувана, а и нещо повече.

— Трябва да призная, че не бях го обмислила, преди да те поканя, но сега ми се струва добра идея. Можеш да пишеш там. Да се освободиш от изтощителното ограничение на новините. Можеш да изучаваш света, да наблюдаваш пъстротата му! — В гласа й се долови вълнение, а лицето й порозовя. — Представи си как ще се отрази това на творческия ти процес.

Думите й го впечатлиха. Но същевременно доста го стреснаха. Той повдигна вежди.

— А творческият процес ще плаща ли сметките? — попита той много по-предпазливо, отколкото възнамеряваше.

— Можем да разберем — отвърна му тя.

Главата му започна да тупти. Може би едно питие преди този загубен търг щеше да е добра идея.

Куп погледна часовника си. Трябваше да се появи при организаторите от фондация „Ланкастър“ половин час преди началото на търга. Вече закъсняваше.

— Няма да те задържам. — Тя се отдръпна. — Аз ще изляза първа. Трябва да се отбия в тоалетната, за да се освежа. — Лекси тръгна към вратата и изскочи през нея, без да поглежда назад.

— Е, това мина добре — измърмори той и се почувства като безцеремонен гадняр.

Но дали наистина се беше надявала той да преобърне целия си живот заради нея?

Защо не? Тъкмо това той очакваше и от нея. Не го беше казал направо, но личеше от светкавичния му отказ.

Нямаше решение, но имаше търг, който трябваше да води. Зачуди се дали Лекси щеше да остане за събитието, или щеше да си тръгне и да го остави сам сред тълпата.

 

 

Лекси тръгна направо към дамската тоалетна. Озова се пред огледалото, подпряла глава в ръце, опитвайки да се съвземе, преди да се върне към действителността.

За няколко кратки минути бе имала всичко, което някога бе искала, и после в типичния си стил нейната импулсивност бе разрушила всички шансове. Естествено, че искаше Куп да пътува с нея, но можеше да му предложи идеята по по-подходящ начин. Вместо това остана сама.

Добре тогава. Тялото й още тръпнеше от секса в дрешника. Погледна се в огледалото.

— Супер! Само на какво приличам! — измърмори тя, докато се взираше в устните без червило и размазания грим по лицето.

— Мога да ти предложа моите гримове! — приближи се Сара.

— Не те чух да влизаш.

Другата жена сви рамене.

— Ами, тук съм.

— Аз също.

— Какво стана? — попита Сара и отвори златистата си чантичка, за да извади гримовете си.

— Колко несъобразително, че не си донесох моите. — Лекси се усмихна от немай-къде и започна да поправя щетите по лицето си, нанесени от сълзите й и брадата на Куп.

— Добър слушател съм — настояваше Сара.

Лекси въздъхна.

— Не съм избягала, ако това си мислиш. Всъщност тъкмо обратното. Предложих на Куп да дойде с мен в Австралия. — Тя срещна погледа на Сара в огледалото.

Тя бавно подсвирна.

— Не ти липсва смелост.

— Но ми липсва мозък. Изплаших го до смърт. — Лекси си сложи пудра под очите и руж на лицето.

— Куп е такъв традиционалист, че направо да полудееш. Обича си удобствата.

— Тогава как си обясняваш привличането му към мен? — попита Лекси и преглътна напиращите сълзи.

Беше си обещала никога да не допуска мъж да я нарани, както бе направил Дрю. Но хлътването по Куп й причини още по-тежка болка. Защото го обичаше много повече.

Сара поклати глава.

— Това е химия — няма обяснение. Трябваше да се досетя.

Лекси я погледна с любопитство.

— Звучи ми сякаш говориш за определен човек.

Сара повдигна рамене.

— Не обсъждаме мен, забрави ли? Говорим за теб. И Куп. Когато те предупредих да не го нараняваш, не съм си и помисляла, че може да ти свие номер. Съжалявам.

Лекси повдигна ръка и после я пусна безпомощно надолу.

— Истинската любов никога не протича гладко.

— Така ли било? — попита Сара.

— Това се отнася за мен. Куп каза същото нещо. Докато аз всичко провалих.

Сара ококори очи.

— Човек не си тръгва от любов. Освен ако не е от моето семейство — разсмя се тя. — Лекси, какво искаш от живота, ако не възразяваш да те попитам? Искам да кажа, къде виждаш себе си след пет или десет години?

— Не знам. Никога не съм гледала толкова напред.

Сара погледна часовника си.

— Търгът започва сега. Трябва да вървя, но мога ли да ти дам един съвет?

Лекси кимна.

— Обмисли нещата. Преди да е станало прекалено късно.

 

 

Куп изчака още няколко минути да се овладее, преди да излезе от дрешника. Отби се в тоалетната. После тръгна да се обади на организаторите, за да го инструктират за ролята му. Те си имаха специалист по търговете, така че Куп трябваше само да чете описанията и да остави професионалистът да си върши работата.

Забеляза Аманда, която говореше с участници в търга. Изглеждаше красива както винаги и направо лиги й бяха потекли от перспективата да е единственият журналист в залата. Той й махна и продължи да оглежда събралото се множество.

Влезе Сара, която оглеждаше с бдителен поглед наоколо. За света изглеждаше като жена, която търси някого. Явно доволна от видяното, тя се отправи към бара, за да си поръча обичайната сода с лимон.

Бащата на Куп стоеше настрани с приятелката си Фелиша. Куп я хареса — брюнетка, доста по-едра от дребничката му майка, но изражението й силно напомняше нейното, когато беше до стария. На лицето й бе изписано обожание.

Джак Купър явно бе срещнал някого, който се вълнува от него. А щом Джак я бе довел тук, значи и той изпитваше същото. Куп се радваше за него и тръгна да се запознае с жената, която най-после бе успяла да събуди баща му от дългата кома.

Докато се представяха и бъбреха, Куп се оглеждаше наоколо за Лекси, защото страшно му се искаше да сподели този важен момент с нея.

Но не я виждаше никъде.

— Къде е твоята дама? — попита го Джак, сякаш прочел мислите му.

— Сара е на бара. — Куп тенденциозно се направи на разсеян.

Джак погледна към тавана.

— Наистина ли аз съм го отгледал?

Фелиша се разсмя.

— Може би иска личният му живот да си е лична работа. Ще отида да се освежа — дипломатично каза тя.

Куп поклати глава.

— Остани, моля те!

Баща му го погледна с благодарност.

— Виж, Лекси е тук. Имахме малък спор и вероятно ще се забави за малко, докато се пооправи — призна си той.

— Продължаваш ли да се инатиш? Продължаваш да настояваш, че не можеш да бъдеш с жена, която обича да пътува?

— Тя ме покани да замина с нея. — Като си спомни за предложението, Куп пак поклати глава.

— Това е чудесно! — Джак го погледна в очите и разбра отговора му. — Казал си не! Ти, кучи сине!

— Значи аз съм лошият? Моят живот е тук. Имам стабилна, успешна работа. Жилище.

Тогава защо му беше толкова пусто? Как така се оказа, че всичко, което притежаваше, му беше недостатъчно?

— Ако извадиш късмет да срещнеш любовта, не трябва да бягаш от нея — настоя баща му. И за изненада на Куп той хвана ръката на Фелиша.

Куп огледа банкетната зала, бляскавите полилеи и елитното общество наоколо, но искаше да види само една жена. Онази, която го подлудяваше.

— Нормално ли ти се вижда да няма собствен дом? — попита Куп с тих, но твърд глас.

Джак сви рамене.

— Това не означава, че не може да го има. Или че няма да го има в бъдеще. Значи си няма дом. Ти предложи ли й твоя? — попита баща му.

Не беше го направил. Не и точно с тези думи.

— И двамата си мислехме, че има само един изход.

— Хмм. Чудя се защо не искаш да заминеш с момичето на мечтите си. Чакай да помисля. Ще имаш повече време да пишеш. Но няма да имаш извинение, ако се провалиш. — Джак се опита да натрие носа на Куп с единственото нещо, което синът му не можеше да понесе.

— Не сега — предупреди го Куп.

— А кога? Наистина ли си мислиш, че ме интересува дали не можеш да бъдеш ченге заради травмата в рамото? Или че бракът ти се провали, защото имаше невярна съпруга? Нито едно от тези неща не е важно за мен, но ти си толкова упорит, че не искаш да го видиш.

Куп разтърка врата си. Той чу баща си. Дори знаеше, че има право. Може би все пак беше време да премисли бъдещето си.

 

 

Лекси знаеше, че Куп има работа тази вечер. Не му трябваше още лична драма преди търга, а и тя искаше време да помисли. Затова отиде да разгледа бижутата. Искаше да види онези от тях, които баба й и приятелите й бяха крили с години.

За нейна изненада се оказа трудно да стигне до тях. За бижута, които винаги бе смятала за грозни, получаваха доста внимание. Което е добре за фондацията, помисли си тя. Вероятно това означаваше, че някой ще наддава за тях. Много жалко, че не можеше да си позволи да откупи колието за баба си, но бижутата струваха много повече от една къща.

Още не бе видяла баба си и Силвия, но се надяваше да стоят далеч от неприятности.

Огледа се. Сервитьорите предлагаха шампанско, приемаха поръчки за питиета и ги изпълняваха. Лекси си взе една чаша с пенливата течност и изчака възможност да се доближи до изложените бижута.

Поогледа гостите. Една красива блондинка, която й заприлича на телевизионна журналистка, мина край Лекси и изключително я впечатли с червената си рокля.

Жената забеляза погледа на Лекси и се усмихна.

— Познаваме ли се? — попита я тя.

Лекси се разсмя.

— Сторихте ми се позната. Може би от телевизията? От новините?

Жената поклати глава.

— Ласкаете ме. Аз съм от екипа зад кулисите — Аманда Никълс, моден редактор в „Дейли Поуст“.

Лекси се изненада.

— О, значи работите с Куп! Аз съм Лекси…

— Лекси Дейвис, знам. От вестниците. Споменават ви в „Ергенски блог“ — каза Аманда.

Лекси завъртя очи.

— Не ми напомняйте.

— Мисля, че рубриката е много мила. Поне по отношение на сватосването. — И Аманда й се усмихна. — Кажете, забавлявате ли се тази вечер?

— Да — излъга Лекси. Не би разкрила проблемите си пред някоя непозната. — Надявах се да хвърля един поглед на бижутата, преди да ги продадат и да изчезнат завинаги.

Аманда кимна.

— Мисля, че мога да ви помогна с това. — Тя хвана ръката на Лекси и я помъкна към масата. — Извинете — каза тя, разбутвайки хората, които си говореха там.

Най-накрая Лекси получи последна възможност да види пръстена и колието, които Куп бе върнал на собствениците им. Още й се струваше странно, че колието, което баба й носеше по халат, сега се продаваше за цяло състояние.

Тя поклати глава, удивена, преди да се обърне към Аманда.

— Благодаря. Наистина бях любопитна.

Светлините затрепкаха и един глас съобщи по микрофона, че търгът започва след пет минути.

— Госпожо, нося ви питието — каза един сервитьор на Аманда, като подаде чаша червено вино от един поднос.

Аманда поклати глава.

— Съжалявам, но не съм поръчвала нищо.

Той наклони глава настрани.

— Е, някой поръча червено вино. Реших, че сте вие.

— Аз не пия червено вино. Лекси? Ако искаш, вземи го ти.

Преди да успее да отговори, една жена с поднос, пълен с чаши с шампанско, се спъна и се блъсна в сервитьора. Червеният алкохол заля отгоре до долу красивата рокля на Аманда. Чашите шампанско от подноса паднаха на земята, кристалът се изпотроши и шампанското се плисна навсякъде.

Аманда залитна назад и се спъна в масата с бижута, преди да успее да се задържи.

— Чакай да ти помогна — Лекси коленичи и посегна към купчината салфетки, които също се бяха разпилели долу. Докато се навеждаше, тя забеляза, че сервитьорът се пресегна, дръпна пръстена от масата и го пъхна в джоба си.

Тя премигна, асимилира видяното и незабавно се изправи и закрещя:

— Охрана!

Сервитьорът замръзна.

— Този човек взе пръстена! — изкрещя Лекси.

Той се обърна да бяга, но като разбра, че е обкръжен, сграбчи Лекси и я дръпна към себе си. Нещо остро се заби в кожата й. Беше нож. Опрян в гърлото й.

 

 

Куп мерна Шарлът и Силвия сред тълпата. Тази вечер не ги бе срещал и искаше да ги поздрави.

Те също го забелязаха и му махнаха.

Той наклони глава и си проправи път към тях.

— Дами, изглеждате изключително красиви тази вечер — каза им той.

Двете се изчервиха и запърхаха с мигли, доволни от комплимента.

— Благодаря! Исках да си сложа червената рокля, но Лекси и Силвия не я одобриха.

— Приличаше на испанска уличница — обясни Силвия.

Шарлът я зяпна.

— Ами, истина е!

Куп се разсмя.

— Направила си съвършения избор — увери той Шарлът. — Чували ли сте нещо за Рики? — попита ги той.

Те отегчено се спогледаха.

— Не — отговориха в един глас.

Куп кимна доволен. Беше си помислил, че онзи мъж ще стои далеч от живота им, за да не се разчуе за миналото им.

— Виждал ли си Лекси? — попита Шарлът.

Куп поклати глава. Не, откакто бяхме в дрешника, но се съмняваше, че старата жена би одобрила това. Той се притесняваше, че е напуснала събитието сама, обидена от отговора му.

— Тъкмо се канех да ви питам същото. Ще ида да видя дали мога да я намеря, преди да е започнал търгът.

— Ще дойдем с теб — каза Шарлът.

С двете възрастни дами до себе си той премина през струпаното множество.

— Толкова се вълнувам да разбера къде ще отиде колието ми — прошепна Шарлът. — Надявам се да е при някой специален човек. А, ето я и Лекси! — Шарлът посочи към насъбралите се хора.

Куп се обърна и краката му се подкосиха, като забеляза сребристата рокля. За миг си спомни как я бе вдигнал, как телата им се бяха слели и как после я бе оставил да си тръгне.

Що за идиот беше той?!

Шарлът помаха на внучката си.

Само след секунда настъпи хаос.

Изпочупени стъкла.

Писъците на Лекси.

Куп, Шарлът и Силвия разбутаха тълпата и стигнаха до Лекси точно когато сервитьорът я сграбчи през кръста с една ръка и опря нож в гърлото й.

Чудеше се дали сънува, но явно не сънуваше. Прималя му, като забеляза паниката по лицето й.

Куп се огледа за Сара и я видя бавно да си проправя път между вцепенените гости, но беше прекалено далеч, за да помогне. Рейф, бившият й партньор, заобиколи от другата страна, но също не можа да стигне навреме.

Куп знаеше, че ако се намеси, нападателят ще забие ножа в гърлото на Лекси.

— Пръстенът е у него — подвикна Лекси на Куп.

— Млъквай! — Онзи я мушна с върха на ножа си. Тънка струйка кръв потече по врата й.

Гърлото на Куп пресъхна.

— Как си представяш, че ще се измъкнеш оттук? — Той бавно направи няколко крачки към тях с вдигнати ръце, за да спечели време.

— Кой си ти, по дяволите? — попита сервитьорът.

— Аз съм с дамата, която държиш. Сега се успокой — каза Куп и направи още няколко крачки напред.

Лекси не откъсваше поглед от него.

— Не се приближавай! — изкрещя нападателят.

Куп спря. Не можеше да даде знак на Сара и Рейф, но се надяваше, че имат време да се приближат.

— Просто ще изляза — каза сервитьорът, без да отмества ножа — и никой няма да ме спре. — Той повлече Лекси със себе си към вратата.

Тя правеше ситни стъпки на високите си обувки.

— По-бързо! — изкрещя й той.

Животът на Куп се скъси с няколко години. Не можеше да повярва, че тъкмо когато бе открил жена като Лекси, ще трябва да я загуби завинаги. Ако се беше съгласил да замине с нея за Австралия, нямаше да остане сама и да бъде лесна мишена.

Мъжът стигна до изхода точно когато Сара се бе приближила от другата страна. Но преди тя да успее да реагира, похитителят блъсна Лекси напред, тя изкълчи крака си и се строполи на пода, а той се втурна нагоре по стълбите.

Сара измъкна пистолета изпод роклята си и хукна след него.

Рейф я последва, а Куп изтича към Лекси, коленичи и я грабна трепереща в прегръдките си. Вдиша познатия аромат, благодарен, че е жива и не е наранена.

— Сигурен ли си, че не искаш да заемеш мястото на брат си в полицията? — засмя се тя.

— Вече съм опитвал това — каза той.

Изненадана, Лекси вдигна глава и срещна погледа му. В този момент Шарлът се хвърли към нея.

— Едва не те загубих! — изплака баба й и я прегърна с крехките си ръце.

— Добре съм. Кълна се. Ще задушиш Куп. — Лекси се опитваше да разведри положението, но всички знаеха, че онзи беше на косъм да й пререже гърлото.

— Е, виждам, че знаеш как да раздвижиш едно тържество, млада госпожице! — каза Джак, като се приближи към тях.

Лекси не знаеше, че бащата на Куп е тук.

— Добре съм, господин Купър.

— Джак. А това е Фелиша — каза той и посочи към жената до себе си.

Лекси й се усмихна и продължи с представянето:

— Бабо, това са бащата на Куп Джак и приятелката му Фелиша. Господин… Джак, това е баба ми Шарлът Дейвис и приятелката й Силвия.

— Приятно ми е — каза Шарлът.

— На мен също — добави Силвия.

— Удоволствието е изцяло мое, дами.

Двете замълчаха.

Лекси присви учудено поглед. Сигурно бяха доста стресирани, за да не се впечатлят от бащата на Купър.

— Татко, да си виждал Сара? — попита го Куп.

Той поклати глава.

— Тя е опитен професионалист. Ще се справи — отговори Джак. Но задържа погледа си на Куп по-дълго и Лекси осъзна, че положението е сериозно.

В този момент полицията нахлу през вратата. Започнаха да разпитват свидетелите. Пристигнаха и лекари от Спешна помощ, които настояха да прегледат Лекси.

Чак тогава тя опипа врата си и осъзна, че й тече кръв. Премигна и изведнъж й прималя.

— Ще остана с теб — каза Куп.

— Да отидем на по-спокойно място — предложи мъжът от лекарския екип.

Лекси се усмихна на Куп.

— Добре съм. Виж какво става, потърси Сара. Бабо, вие със Силвия елате да ми правите компания. — Тя си знаеше, че няма да искат да се отделят от нея.

Куп неохотно се отдалечи и отиде към другия край на залата. Тя се остави в ръцете на лекаря, който превърза врата й и прегледа глезена.

Куп се върна точно когато беше приключил.

— Хванаха ли го? — попита Лекси.

— Още не — отговори Джак, който се бе присъединил към тях, и в гласа му се долови притеснение. — Сигурно сервитьорът е имал подкрепление, защото са притиснали Сара на покрива. Рейф закъсня за секунда и онзи я взе за заложница.

Лекси зяпна.

— Рейф е от специалните части и са повикали целия отряд — успокои я Джак.

Въпреки това тя поклати глава, изплашена за най-близката приятелка на Куп.

— Не съм сигурна, че мога да понеса повече — обади се Шарлът.

Колкото и да й се искаше да остане с Куп, Лекси разбра, че трябва да отведе Шарлът и Силвия.

— Хайде, бабо! Ще ви прибера. — Лекси прегърна баба си през раменете.

— Ти си добро момиче. Чакай да кажа на Силвия — отговори баба й.

— Бих ви изпратил, но трябва да напиша репортажа за вестника — каза Куп.

— Знам. А и Сара ти е много близка. Разбирам. И аз бих останала, но… — Тя показа с глава към възрастните жени.

— Трябва да ги отведеш оттук. И да си починеш. Ще дойда веднага щом се освободя — обеща й той.

— Добре.

Какъв смисъл имаше да идва Куп, като вече й бе казал, че не се интересува от живота, който тя му предлагаше?

В съзнанието й изникна въпросът на Сара: „Къде се виждаш след пет или дори десет години?“.

Може би беше време Лекси да помисли върху това.