Карли Филипс
Целуни ме, ако можеш (16)

Глава петнайсета

Сърцето й скочи в гърлото и Лекси тръгна към вратата.

Куп също бе дочул и се приближи зад нея.

— Защо не чука? — тихо попита Лекси.

— Хубав въпрос. Не съм пуснал резето, така че да видим какво ще се случи. — Куп спря на няколко крачки от вратата, кръстоса ръце на гърдите си и зачака.

Лекси застана до него.

След като няколко минути слушаха човъркането в ключалката, Куп се пресегна и рязко отвори вратата.

Едър плешив мъж влетя в апартамента, залитайки, последван от Шарлът и Силвия. Тримата се изправиха и погледнаха към Лекси и Куп. Шарлът и Силвия гледаха гузно.

Е, и това е нещо, помисли си Лекси.

— Бабо, какво става? Кой е този човек?

— Подозирам, че името му е Рики Бърнет — каза Куп. — Прав ли съм?

— Самият той — отговори възрастният мъж и протегна ръка.

Куп се ръкува, макар че го погледна, сякаш му хлопа дъската.

— В хола. Веднага! — изкомандори ги Куп.

Лекси поклати глава и ги последва навътре.

Посетителите седнаха на дивана — двете жени на една страна, Рики Бърнет — на другата. Шарлът за облекчение на Лекси изглеждаше съвършено здрава и дори лицето й сияеше.

— Искам обяснение и то веднага! — каза Лекси. — Започнете от самото начало. — Лекси се настани в креслото на Куп и се приготви да чуе някаква щура история.

Куп дотътри един кухненски стол и го възседна наопаки.

— И не пропускайте нищо!

Тримата обвиняеми пуснаха по една заучена въздишка, но никой не заговори.

— Да започнем с вратата — защо не чукате? — попита Куп.

Когато пак никой не отговори, той изпитателно погледна към Рики.

— Чакай да позная. След като веднъж вече ми разби вратата, си помислил, че без проблем ще го направиш пак.

Рики заби поглед в обувките си.

— Сменили сте ключалката — смотолеви той.

Куп завъртя очи.

— А ти как мислиш? И освен това да не би да си мислехте, че ще оставим колието на показ? — попита той и се обърна да изгледа Шарлът.

— Трябваше да проверим — обади се бабата на Лекси и взе да се оправдава. — Просто търся това, което ми принадлежи.

Това още не е сигурно. Лекси стисна зъби.

— Да не се захващаме още с това.

Куп кимна.

— Сега, след като изяснихме кой е влязъл тук първия път, обяснете откъде се познавате. Това е съвсем прост въпрос за вас.

— Родена съм и израснах в Бронкс, Ню Йорк — започна Шарлът.

Лекси я стрелна с предупредителен поглед.

— Добре, добре. — Тя скръсти ръце пред гърдите си. — Със Силвия бяхме съседи в Бронкс, знаеш това.

— По това време ми уредиха среща с Рики. По-късно той ме взе на работа в бижутериен магазин, който държеше — обясни Силвия.

— Бях управител — уточни Рики.

Лекси кимна.

— Още по-добре.

— В онези времена не беше лесно за някоя жена да си намери работа. От нас се очакваше да се омъжваме и да раждаме деца. — Бунтовното изражение на Шарлът красноречиво показваше отношението й по този въпрос.

— Така е. Не бяхме като сегашните ще-правя-каквото-си-искам жени — добави Силвия.

— А никоя от нас не беше готова да се задоми. Имаше толкова много неща на света да се видят, толкова хора да се срещнат — продължи Шарлът и надигна глас от вълнение.

— Продължавай — сдържано я подкани Лекси.

Шарлът наклони глава.

— Като се има предвид, че не беше лесно неомъжени жени да си намират работа, особено по-нетрадиционна, а много не ме бива в шиенето — понякога трябваше да прибягвам до… — Гласът на Шарлът заглъхна, а лицето й пламна от неудобство.

— … кражби — довърши Лекси вместо нея и стомахът й се сви.

— Можеше и да е по-лошо. Бях категорично против проституцията — заяви баба й.

— О, боже! — възкликна Лекси.

— Твоите родители не ти ли помагаха? — внимателно попита Куп.

Естествено, той не чувстваше предателството, което усещаше Лекси в момента. Без съмнение баба й беше направила някои погрешни стъпки, но вероятно е имала основание за това. Сега щяха да разберат. Но да я излъже… Заболя я много повече от разкритието, че няма Дядо Коледа, великденски заек и Фея на зъбчето. А нали точно Шарлът бе подхранвала тези илюзии толкова дълго?

— Лекси, трябва да разбереш, че светът беше доста по-различен тогава. Сега можеш да не се съобразяваш с желанията на баща си и да правиш каквото искаш с гордо вдигната глава. Моите родители ми обърнаха гръб, когато отказах да се подчиня на стандартите. И така останах съвсем сама — обясни Шарлът.

Лекси я погледна в очите и разбра колко силно Шарлът се нуждаеше от разбирането й. Не беше лесно, но тя кимна, опитвайки се да си представи самата себе си, осемнайсетгодишна, и то не във враждебно семейство, а във враждебно общество.

— Моите родители направиха същото — тъжно добави Силвия.

— Когато нямаш избор, когато си гладна, правиш каквото можеш — каза Шарлът. Старческите й очи бяха пълни със същата решителност, която бе имала и на младини.

— И ти какво направи? — попита Куп.

— Захванах се да чистя апартаменти. Оттам богати семейства започнаха да ме канят да сервирам по пищни тържества. Бях благодарна и така можех да си плащам наема за онази дупка, която държахме със Силвия.

— Но аз имах късмет, че Рики ме нае да работя в бижутерийния магазин — каза Силвия.

— Виждате ли? Аз съм добрият герой в този филм — каза онзи човек и се потупа по гърдите.

— Млъкни! — в един глас му изкрещяха Шарлът и Силвия.

Лекси и Куп се спогледаха изненадани.

Силвия се покашля.

— Рики даде идеята тримата да се възползваме от достъпа на Шарлът до разни апартаменти и да ги обираме по време на тържества. Пак той ни караше да оставаме на работа на тези места, за да не се усъмнят в нас. Това прилича ли ви на добър човек? — попита тя.

Рики се намръщи.

— Типично за жените — да прехвърлят вината на друг.

Двете жени го зяпнаха.

— Дядо знаеше ли за това? — попита Лекси, като се опитваше да подреди събитията в живота на баба си.

Шарлът поклати глава.

— О, не! Не. Първите поръчки дойдоха, когато бях на осемнайсет, преди да познавам дядо ти — каза Шарлът. — После ние тримата, ние… хммм…

— Ние се разделихме за известно време — притече й се на помощ Силвия. — И с баба ти загубихме връзка.

Лекси присви очи. Никога не бе чувала това, както явно и доста други подробности от живота на баба си.

— Срещнах дядо ти малко по-късно, влюбихме се и аз приех традиционната роля, която преди бях отхвърлила — обясни Шарлът. — Но после мобилизираха Хенри, а аз нямах много приятели. Бях ужасно самотна. Със Силвия се намерихме отново и това ми помогна. Но тогава този тъпак се свърза със Силвия за една последна работа. — Баба й посочи с палец към Рики.

— Хей, трябваха ми пари! — обясни Рики.

— А и бяхме полудели от скука, колкото и да ме е срам да го призная. — Шарлът извърна очи към стената, за да не срещне погледа на Лекси. Първите обири са били за пари. А последният си е бил чисто и просто забавление, поне за жените. Това силно разочарова Лекси.

Куп се наведе напред с ръка на облегалката:

— Как избрахте семейство Ланкастър? — попита той.

— Скъпият ми Хенри работеше за тях като шофьор. Но те бяха претенциозни и не се отнасяха добре с дядо ти. Беше ми казвал за богатата им колекция бижута. Когато разкарвал насам-натам матриарха, както самата госпожа Ланкастър обичаше да се нарича, тя разправяла на приятелките си, че не се нуждаела от сейф. Просто разпръсвала бижутата си по различни шкафове. Затова предложих да намерим начин да ударим дома им. Но това беше последната акция. Заклевам се. Дядо ти се завърна у дома и заживяхме щастливо до дълбоки старини!

Лекси затвори очи и изстена. Когато ги отвори, хвърли поглед на Куп, за да провери реакцията му. Той наблюдаваше триото явно очарован от динамиката, ролите, историята и причините за всичко това.

— Така че сега, когато знаете всичко, може ли да ми върнете колието? — попита Шарлът, изпълнена с надежда.

— А какво ще правите с тази информация? — попита Рики.

— Един момент. Първо, имам един въпрос. Взехме колието, защото ти ме отбягваше и не отговаряше на въпросите ми. Но защо вие тримата се озовахте тук сега? — попита Лекси.

— Ами тези стари прилепи ме завързаха и искаха някакви предмети, които си мислят, че още притежавам — започна Рики, преди някой друг да успее да вземе думата. — Казах им, че ще им дам каквото искат, ако успеят да прикрият миналото. Не мога да позволя то да изплува. Това ще унищожи бизнеса ми и ще разсипе дъщеря ми.

— Откога се интересуваш от друг, освен от себе си? — попита Силвия.

— Хората се променят. Върнах ти лаптопа, не е ли така? — И той се обърна към Куп.

Куп кимна.

— Така е. Но първо го открадна.

— Беше за отклоняване на вниманието, нищо друго. Не исках да събереш две и две и да се сетиш за пръстена! — обясни Рики. — Така че какво ще става? Шарлът казва, че ще оставиш миналото, където си е, защото си влюбен във внучката й. Вярно ли е това, господин репортер? Ако е така, ще върна на тези две досадници онова, което търсят.

Лекси зяпна от учудване.

Устата на Куп пресъхна. Как, по дяволите, този мъж изрича нещо, което той още не си бе позволил да каже на глас? Как Шарлът бе успяла да определи чувствата му, когато едва ги беше признал пред себе си?

Той погледна Лекси, която всеки момент щеше да припадне. Като си помисли как тя хукна само при намека, че изпитва нещо повече към нея, представи си какво ще последва от едно признание.

Той не го направи — поне засега — и реши, че доброто нападение ще е най-добрата защита.

— Какво всъщност търсят? — попита той Рики, за да избегне уточненията.

— През последните петдесет години брачната ми халка е у него! — изстена Шарлът. — Горкият ти дядо си отиде, като си мислеше, че случайно съм я изпуснала в тоалетната, когато той се биеше за честта на родината. — Тя подсмръкна и пресиленият жест не остана незабелязан за никого от присъстващите.

— Хей! Да не се мислиш за кралицата на Англия! Проклетото нещо не струва повече от една гайка.

— Но си е моята гайка и си я искам обратно! — повиши глас Шарлът.

— Бабо, успокой се! Не е добре за кръвното ти — подсети я Лекси.

Без предупреждение Силвия стана, отиде до Рики и го срита по пищяла.

— Това е, задето разстройваш приятелката ми. О, а споменах ли, че си искам гривната? Ако Шарлът си върне колието на Ланкастър, аз си искам гривната от същата акция. — Тя нагласи полата си и отново си седна на мястото и кръстоса глезени като дама.

Куп едва ли би могъл да разбере енергиите, които протичаха между тези възрастни хора. Те бяха безценни, безсрамни и в същото време будеха умиление. Точно каквото беше нужно за страхотна, фантастична литература, помисли си той.

Куп погледна Лекси. Дори под очилата й той долови малките бръчици между очите й и загриженото й изражение.

— Рики, у теб ли са бижутата на двете дами? — попита Куп.

— Може би.

Лекси скочи от мястото си.

— Чух достатъчно. Някой от вас спомня ли си, че тези вещи са крадени? Крадени! Освен сватбения пръстен на баба ми. — Тя крачеше напред-назад пред тримата, критикуваше ги под носа си и изведнъж спря. — Силвия, ти взимаше уроци по компютър, нали?

Силвия кимна.

— Да, и съм доста добра!

— Бабо, нещо ми подсказва, че и ти вече знаеш повече, отколкото ми казваш, права ли съм?

Шарлът отмести поглед.

— Може би.

— Двете ходехме в магазина на Епъл. Но Шарлът обичаше да прекарва времето си с теб и не искаше да те обиди — услужливо се намеси Силвия.

— И на мен ми харесваше времето, в което бяхме заедно — каза Лекси с по-мил тон. — Но можехме да го посветим и на нещо друго.

Шарлът кимна и погледна с обич внучката си.

— Добре, ето какво ще направим. Вие двете компютърни гении ще започнете проучване. Ще откриете наследниците на семейство Ланкастър, ще им върнете бижутата и да се надяваме, че няма да предявят обвинения срещу осемдесетгодишни хора. Ясно? — Лекси изгледа всеки от тях поотделно.

Те смрънкаха нещо недоволно, но никой не прегърна идеята. Концентрираха се върху последната фраза.

— Не мога да отида в затвора! — извика Шарлът и се хвана за гърдите.

— Успокой се! — каза Куп.

— Никакви преструвки по отношение на здравето ти! — разяри се Лекси.

Куп стана и прегърна Лекси през рамо. Възхищаваше се на начина, по който владееше емоциите си през цялото време.

— Спокойно. Всъщност вече проучих и имам добри новини. Първо, не могат да носят отговорност поради давност.

Всички отпуснаха рамене с облекчение.

— Куп, благодаря ти!

Топлата усмивка на Лекси разтопи сърцето му. Тези негови чувства към нея щяха да го довършат.

— Няма защо. И второ, семейство Ланкастър нямат пряко потомство.

— Значи можем да задържим бижутата? — извикаха в един глас Шарлът и Силвия.

Рики замълча. Куп знаеше, че той се интересува единствено да не се разкрива миналото му. Не бяха подхващали този въпрос. Още.

— Не, не можете! — отговори Лекси. — Тези вещи не ви принадлежат — каза тя, видимо изнервена.

Куп се намеси още веднъж.

— Семейството е основало една фондация на името на Харолд Ланкастър, която събира средства по програми за превенция на детската престъпност и за осигуряване на стипендии за онези, които искат да получат образование в колеж. Ако продадете бижутата, ще можете да дарите парите за добра кауза. Поне ще отидат там, където собствениците са искали.

— Но как ще ги продадем публично, без да обясним откъде ги имаме? — обади се най-сетне Рики. Защото усети заплаха за личните си интереси.

На Куп му хрумна една идея.

— Лекси, може ли да поговорим за минутка?

Лекси хвърли три предупредителни погледа.

— Внимавайте! — каза тя и го последва в кухнята. — Какво има?

Той поглади косата й.

— Добре ли си? — Не можа да се въздържи да не я попита.

Тя кимна.

— Дишам дълбоко — пошегува се тя.

Но той виждаше напрежението и разочарованието, изписани на лицето й.

— Почти свърши — успокои я той. — Мислех си, че мога да се свържа с фондация „Ланкастър“ и да им кажа, че съм проучил историята на пръстена, който притежавам и съм разбрал, че им принадлежи. Ще им кажа и че съм открил останалите бижута от комплекта и искам да им ги върна, при условие че няма да задават никакви въпроси за предишните собственици.

Лекси се замисли.

— Това може и да проработи. Не знам как ще ти се отблагодаря заради тях.

— Правя го заради теб.

Тя преглътна тежко.

— Знам. Оценявам го.

— Не искам да го оценяваш, Лекси. Искам да…

— Ей? Тук ли ще стоим цял ден? — изрева Рики от съседната стая. — Тези откачалки ме заплашват!

Нищо лично не може да се обсъжда точно сега, помисли си Куп ядосан. Освен това забеляза, че Лекси прие прекъсването с облекчение.

— Да идем да им кажем — предложи той и излезе от стаята, без да я погледне.

Обясни им, че ако фондацията приеме бижутата без повече въпроси, ще се отърват. Но ако решат да повдигнат въпроса къде са били досега, Куп нямаше да може да направи нищо.

Лекси настоя да заведе баба си и Силвия вкъщи и така щеше да се измъкне от обсъждане на нерешените проблеми между нея и Куп.

Бягството беше нещо, което Лекси отлично владееше.

 

 

На следващия ден Куп се отби във „Винтидж бижута“, за да вземе гривната от Рики. С доста разправии той се съгласи Куп да го придружи до банката, за да я вземе от трезора заедно със сватбения пръстен на Шарлът. С пълния комплект бижута Куп се свърза с президента на фондация „Ланкастър“, обясни му ситуацията и той я прие с възторг. Куп предаде вещите и официално се отърва от пръстена.

А какво да прави с Лекси?

За това нямаше лесен отговор.

Не й се обади. Тя знаеше, че има какво да й каже. А той знаеше, че тя не иска да го чуе. Освен това у нея беше проектът за сайта му, така че тя беше на ход.

Така трябваше да стане.

Колкото и да не му харесваше.

Той се обади на Шарлът, за да й каже, че халката й е у него. Тя естествено го покани на вечеря, но той отказа. Беше чакала петдесет години да си я върне, информира го тя, така че можеше да изчака още малко до следващата му среща с Лекси.

— Стара лисица — измърмори той.

След като мистерията с пръстена беше разкрита, Куп прекара следващите четири дни в офиса си, за да навакса с работата. Беше му трудно да се концентрира, но още по-трудно беше да се прибира в празния апартамент.

— Няма да повярваш! — възкликна Аманда от другата страна на бюрото му.

— Казвай — разсеяно я подкани той.

— Обадиха ми се от фондация „Ланкастър“.

Куп наостри уши и вдигна поглед от компютъра.

— Знаех си, че това ще привлече вниманието ти. — Тя доволно се усмихна.

Аманда му се беше ядосала, като й призна неофициално, че е върнал бижутата, но й отказа правото да отрази новината в рубриката си. Куп разбираше, че с тази новина ще направи удар. Той също. Но бе избрал да защити Шарлът и Лекси. Нямаше да си прости, ако разкриеше информацията.

Но вечер пишеше на компютъра си романизирана версия на събитията, като промени имената. Това беше най-добрата му творба досега.

— Хей, събуди се! — Аманда щракна с пръсти пред лицето му. — Къде се отнесе? Както и да е. Фондацията иска да продаде на търг бижутата, които ти върна. Изглежда имат голяма нужда от пари. Организират търгове, за да събират средства и да привличат внимание към каузата си. И искат да ми дадат изключителни права да отразявам събитието! — сияеща обясни тя.

— Това е фантастично! Видя ли? Сега можеш да си направиш репортажа и то от по-добър ъгъл и да ми простиш, че не ти позволих да пишеш досега.

— Не бързай толкова.

Нещо в тона й привлече вниманието му.

— Какво искаш? — предпазливо попита той.

— Фондацията ми постави условие. — Тя го погледна прямо.

Желязната решителност, която видя в погледа й, го притесни.

— Това какво общо има с мен?

— Искат ти в качеството си на най-желания ерген да водиш събитието.

— В никакъв случай!

Тя плесна с ръце.

— Моля? Стига бе! Много си ми нужен. Доведи си някое гадже. — Реши да го примами тя.

— Нямам гадже — измрънка той.

Тя повдигна вежди.

— Значи слуховете в блога са верни? Между теб и Лекси всичко е приключило?

Той стисна зъби. Беше се постарал да не обръща внимание на блога, който следеше всеки ход в техните отношения. Но когато някой му навреше фактите в лицето, нямаше избор. Трябваше да ги приеме, както и истината.

— Не е приключило.

— Тогава покани я на търга. Също и баба й! Просто присъствайте!

— Какво знаеш за баба й?

Аманда отмести поглед.

— Нищо. Просто дочух редакторът да говори за снимката с целувката. Моля те! — Тя отново плесна с ръце.

Куп тежко въздъхна.

— Е, добре. Ще дойда.

— А Лекси?

Той поклати глава. Аманда беше безмилостна.

— Дали ще дойде, или не, това ще реши само тя.

Той единствено можеше да я покани.