Карли Филипс
Целуни ме, ако можеш (15)

Глава четиринайсета

Фантастичен, невероятен секс. Секс, какъвто Лекси никога преди не бе правила. Двамата с Куп бяха в хармония на толкова много нива, не само в леглото. Полуоблечени — тя в една от старите му тениски, а той само по боксерки — двамата изядоха китайската храна и почистиха кухнята.

Отново се озоваха в леглото.

Куп се облегна на възглавниците и остави Лекси да се възхищава на загорелите му мускулести гърди и на кичурите коса, които бе усещала по тялото си. Боже, колко беше секси!

Той подпря главата си с една ръка.

— Наистина трябва да си купя един сервиз за хранене — заяви той, без да осъзнава какъв ефект има върху нея.

Лекси се разсмя.

— Не бих могла да съм ти съдник. Самата аз не притежавам никакви съдове.

— Добре го каза. — Той стисна челюст и доброто му настроение се изпари. Усмивката изчезна от лицето му само като си спомни за скитническата й страст.

И тъй като тя беше спец по скапване на настроение, реши да подхване темата, от която се страхуваше.

— Е, какво ще правим с моята баба?

Куп бавно въздъхна.

— Нали разбираш, че трябва да открием истината?

Тя преглътна през заседналата буца в гърлото си и кимна.

— Знам. — Вече бе приела този факт и се бе подготвила.

— Мислех си, че трябва да я заковем директно. — Той прекъсна с ръка опита й да му противоречи. — Чакай! Не се изразих правилно. Трябва да седнем с нея, да й кажем какво знаем и да я попитаме за истината. Никакво мърдане повече. Сигурен съм, че ще й олекне, когато истината излезе наяве.

Лекси повдигна вежди.

— Така ли? Тази жена е пазила тайната си повече от петдесет години. Мисля, че вече е истински професионалист в укриването. Проблемът ще е в признаването.

Куп се пресегна и сграбчи ръката на Лекси.

— Кого се притесняваш, че ще нараниш повече? Баба си или самата себе си? — внимателно я попита той.

Лекси мразеше този въпрос главно защото предварително знаеше отговора.

— Вероятно и двете — призна си тя. — Ако баба ми наистина е направила това… — а в сърцето си Лекси вече беше сигурна, че е така — тогава къде ме поставя това?

Тя изрече гласно въпроса, който я преследваше, откакто направи разкритието в полицейския участък. Ако Шарлът не беше човекът, за когото Лекси винаги я е приемала, тогава какво й оставаше?

Куп стисна ръката й още по-здраво.

— Мисля, че те оставя на самата себе си — а това е някой, с когото още не си свикнала. Затова си прекарала живота си дотук с мисълта, че докато се изграждаш като копие на баба си, ще можеш да оправдаваш избора и решенията си — много точно обобщи той.

Думите му прободоха сърцето й.

— Сигурен ли си, че не си психоаналитик? — попита тя и се разсмя, за да не се разплаче.

Той се ухили.

— Не бях от най-добрите по психология в колежа. Но това не е нещо, което съм си измислил. Знам го, защото те познавам. — Той не пускаше ръката й. — Запознах се с родителите ти, Лекси, и макар да си много различна от тях, това не те прави лош човек.

— Наистина ли? — Тя се хвана за думите му като удавник за сламка.

Той кимна.

— Хей, наследила си и някои добри неща от тях.

— Например? — скептично попита тя.

Той смръщи замислено вежди.

— Служебната ти етика като начало — побърза да уточни той. — Работила си усилено като уебдизайнер и си постигнала успех, нали така?

— Така е.

— И си откровена по природа. Такива са и те — макар да не ти харесва винаги онова, което казват, или начина, по който се изразяват.

Тя бавно кимна. Имаше известно право.

— А може би ще успееш да приемеш и гледната точка на баща си. Сигурно не му е било лесно да расте с майка като Шарлът, при положение че е толкова затворен човек.

Лекси премигна и даде възможност на мъдрите думи на Куп да проникнат в съзнанието й.

— Никога не съм мислила за положението по този начин. Вероятно се е чувствал толкова различен от майка си, колкото аз от него — промърмори тя.

— Имате нещо общо — каза Куп, видимо доволен.

— Уоу! Кой би си и помислил? — попита тя и светът леко се завъртя около оста си.

— Хей! Независимо колко боготвориш баба си или колко искаш да изглеждаш като нея, онова, което е направила преди петдесет и толкова години няма влияние върху жената, която си днес. — Той постави ръката си под брадичката й и повдигна главата й. — Обещай ми да помислиш за това.

Как би могла да му откаже каквото и да е!

— Обещавам.

Той й се усмихна доволен.

— Докато си мислиш, помни, че си успешен уебдизайнер и фантастичен човек независимо колко си различна от другите членове на семейството си.

Топлина се разля по тялото й, сякаш я огря слънчева светлина.

— Имам чувството, че ме харесваш — пошегува се тя.

Погледите им се срещнаха, красивите му очи я изпиваха.

— Нещо повече, Лекси — каза той с глъхнещ от вълнение глас.

От дълбочината на чувствата, които виждаше и чуваше, я завладя паника.

— Значи ще говорим открито с баба ми? Това ли е планът? — попита тя, за да промени темата.

По лицето му пробягна сянка на разочарование, което той успя бързо да прикрие.

— Да, това е планът.

Тя кимна.

— Добре. Тогава да се изкъпем и да го направим. — И тя се измъкна от леглото.

От Куп, от допира му и от чувствата, за които не искаше да чуе.

 

 

— Не знам за теб, но на мен ми писна да вися на този ъгъл като най-обикновена уличница — каза Шарлът на Силвия.

Шарлът надникна през улицата към „Винтидж бижута“. Беше рано сутринта и ако не видеха скоро Рики, Шарлът и неустойчивите й крака можеха да се откажат. Вече не бе така млада.

— Съгласна съм. Трудно ми е да повярвам, че досега никой не ни е предложил. Малко е грубо за старото ми его. — Силвия намести големите рамки на очилата си.

— Мисля, че това е само защото никой не може да види лицата ни зад тези очила и шалове. Като се издокарам, ще има да се редят на опашка за целувчица. — Шарлът погледна към приятелката си. — При теб също — добави тя, като опита да се държи мило.

Силвия не можеше да се мери по външност с Шарлът. Нейната сила беше в личността й и голямото сърце. Беше толкова неприятно, че двамата с Франк така и не се сдобиха с деца. Поне тогава можеше да има някоя Лекси в живота й, помисли си Шарлът.

— Виж! Това е той! — Силвия дръпна блузата на Шарлът. — Онзи дебелият оплешивял мъж, който се промъква зад ъгъла!

Той не влезе през вратата на магазина. Вместо това се спотаи отстрани.

— Негодник! Да не сме пропуснали задния вход? — попита Шарлът.

— Не знам. Но поне видяхме, че се е върнал.

Шарлът кимна.

— Сега ни остава само да изчакаме дъщеря му да си тръгне и можем да му устроим засада!

Когато Анна напусна магазина по обяд, Шарлът и Силвия се спогледаха, кимнаха си и поеха през улицата — две жени на мисия.

 

 

Щом Лекси не иска да обсъждат сериозни неща, така да бъде.

Но това не означаваше, че разкритията, до които бе стигнал, щяха да го оставят на мира. И по дяволите, ако знаеше какво да предприеме!

Беше направил единственото нещо, което си беше обещал, че няма да повтаря. Беше се влюбил в жена, която не можеше да го обича, нито да остане достатъчно дълго с него. Какви бяха мизерните шансове, които вече два пъти пропиляваше?

Явно доста добри.

Поне не й беше признал директно какво чувства. Все още му беше останало достойнство.

Изкъпаха се — поотделно — и тръгнаха към апартамента на баба и. Караше Куп. Настроението му изпълваше колата и никой от тях не проговори по пътя дотам.

Като пристигнаха, откриха, че Шарлът я няма.

— Кълна се, че тази жена има вграден радар — каза си Лекси. — Ела! Да проверим дали не е у Силвия.

Той последва Лекси надолу по коридора и я изчака да почука на вратата. Никой не отговори.

— Няма никой. — Гласът й заглъхна от притеснение.

— Да се върнем у баба ти.

Седнаха край кухненската маса и се загледаха мълчаливо.

— Трябва да я подмамим сама да признае — предложи той.

Заинтригувана, Лекси се приведе напред и подпря брадичка на ръката си.

— Как?

Той се опита да не обръща внимание на гневната бръчка между веждите й, но реши, че малките гънчици и луничките по носа й са много чаровни.

По дяволите!

Той затвори очи и се опита да се съсредоточи.

— Трябва тя да ни разкаже.

— Ами ако… — поколеба се Лекси.

Куп отвори очи.

— Какво? Кажи! — Единственият начин да го измислят беше да обменят идеите.

Тя прехапа гланцираните си устни.

— Добре. Не ми харесва тази работа. Ами ако вземем колието и на негово място оставим бележка?

— Тогава няма да има избор и ще тръгне да ни търси. Блестящо! Ти си блестяща! — каза Куп, въодушевен от идеята.

От този комплимент лицето й пламна и Куп стана от стола си, за да я целуне. Но бързо се върна на земята и инстинктът му за самосъхранение се задейства, затова отново се дръпна.

Тя видимо се притесни от отдръпването му.

— Ще отида да намеря колието. Обикновено не го крие. — Лекси изскочи от стаята. Върна се след секунди, а колието се поклащаше в ръката й. — Внимание!

— Съвършено! А сега бележката — подсети я Куп.

Тя му подаде колието, взе лист и химикалка от чекмеджето и написа на баба си писмо за откуп, след което го подпря в центъра на масата.

— А сега какво? — попита тя.

— Отиваме у нас и чакаме да се обади. — Куп си помисли, че е по-лесно да го каже, отколкото да го направи.

 

 

Рики не можеше да повярва, че двете стари свраки го бяха завързали за стола с шаловете си. Бяха го пристегнали с възли, достойни за скаути.

— Какво искате? — попита той.

Двете си размениха невярващи погледи.

Шарлът бе вдигнала слънчевите очила на главата си и той забеляза решителния й поглед.

— Искам си брачната халка. Онази, която ти дадох вечерта в дома на Ланкастър, за да не се набиваме на очи — отговори Шарлът.

Нямаше нужда да му напомня. Въобще не го беше забравил.

— А аз си искам гривната! — Силвия смъкна очилата до върха на носа си и го погледна над рамката като библиотекарка. — Сигурна съм, че си спомняш. Онази от комплекта на Ланкастър. Трябваше да се върнеш, за да поделим плячката, но ти изчезна. Подъл, безполезен, лъжлив негоднико! — Силвия го срита в пищяла с ортопедичната си обувка.

— Оох! По дяволите, успокой се! — изкрещя й Рики. — Пуснете ме, преди някой да е влязъл и да ви види, идиотки такива!

Шарлът поклати глава.

— Силвия, ти почваш оттам. — И тя посочи към чекмеджетата. — Аз ще погледна тук. — И се залови с бюрото му.

Двете затършуваха из задната стая в напразен опит да открият вещите си.

Той се облегна спокойно назад на стола, защото знаеше, че нищо няма да намерят. Рики се бе постарал да скрие точно тези две бижута на сигурно място.

— Хей! Познах я! — Силвия показа една брошка от първия им обир. — Мислех, че сме се споразумели да взимаме само по едно за всеки. Да си го пазим или да го продадем за пари.

Шарлът стана от стола си.

— Искаш да кажеш, че си прибирал и други предмети при тези акции?

Рики упорито мълчеше. Нямаше намерение да се впуска в разговори с тези две откачалки. След като не им отговори, те се захванаха пак за работа и затършуваха във всяко ъгълче.

След около десет минути бяха обърнали всичко.

— Не са тук — съкрушено каза Силвия.

— И аз нищо не открих. — Шарлът сложи ръце на елегантните си хълбоци — Рики винаги си беше падал по тях — и се приближи към него.

— Искам си брачната халка и то веднага!

Силвия вдигна крак за поредния шут.

— Олеле! Без повече ритници, стара побойничке!

— Тогава казвай къде са бижутата! — изсъска му Силвия.

Рики поклати глава.

— Можем да се споразумеем.

— За какво? И казвай по-бързо! — Шарлът го сръчка, защото усети, че нямат много време преди връщането на дъщеря му.

— Ще ми върнете пръстена от онзи приказлив репортер и ще накарате него и приятелката му да прекратят разследването си за мен. Дъщеря ми каза, че душат наоколо. Тогава ще направим размяна. — Той се усмихна, осъзнавайки преимуществото си.

Силвия погледна Шарлът.

— Мислиш ли, че ще се справим?

Шарлът измрънка нещо под носа си.

Рики не чу какво, нито го интересуваше. Единствено искаше да се съгласят.

— Хубаво — най-после отговори тя. — Но ще те следим. Без хитруване, изчезване и отмъкване, на каквото ни се полага.

— Добре — съгласи се Рики. — Сега ме отвържете.

— Чакай! Има още нещо — каза Силвия и потърси с поглед потвърждение от Шарлът.

Тя сви рамене.

— Защо не.

— За какво говори тя? — попита Рики. — Какво сте намислили? — Нещо взе да го притеснява и докато гледаше към Шарлът, Силвия го ритна още веднъж, но по-силно.

— Оууу!

— Спри да хленчиш! И най-добре си спазвай обещанието, че следващия път ще се целя в кратуната — обеща му Силвия и се ухили на Шарлът. — Вече можем да го развържем.

 

 

След всички тези вълнения Шарлът имаше нужда да подремне. За съжаление, още не беше измислила план. Как, за бога, щеше да накара Куп да й даде пръстена и да се съгласи да спре да рови в тази история? Съмняваше се, че някога ще го направи, дори от любов.

— Някакви идеи? — попита Силвия.

— Не, и престани да дърдориш! Още повече ме заболя главата от теб. Трябва да помисля.

Тъкмо влязоха в апартамента на Шарлът и тя се канеше да отпрати приятелката си, за да поспи, когато забеляза бележката на кухненската маса.

— От Лекси е. Познавам почерка й — каза Шарлът. Разгъна листа и зачете на глас:

„Колието е у нас. Ако искаш да го видиш отново, ще трябва да говориш.“

Отдолу имаше адрес. Шарлът предположи, че това е апартаментът на Куп.

Тя се строполи в най-близкия стол с цялата тежест на своите седемдесет и девет години.

— О, не! — извика Силвия. — Сега пък какво?

— Не знам за теб, но аз взимам две хапчета и си лягам. Знам си възможностите, а за днес вече са изчерпани. — Беше изтощена, мозъкът й вреше. Обзе я паника заради онова, което знаеше Лекси. — Ще решим какво да правим, когато се събудя.

Силвия кимна.

— И аз съм изтощена. Никой досега не ми е казвал, че старостта е толкова тежка.

Шарлът завъртя очи. Силвия винаги си е била по драмите.

— Какво каза? Да се видим по-късно ли? — попита Силвия през една прозявка. — Звучи добре. Дотогава може би мозъчните ти клетки ще се възстановят и ще измислиш план — каза тя, като се надигна от стола си.

Силвия винаги се бе доверявала на Шарлът, за да ги измъкне от всяка каша. В миналото й бяха поверили лидерската роля. Макар че днес се почувства така изморена.

И стара.

 

 

Лекси седеше с кръстосани крака на широкия перваз на прозореца на Куп и се наслаждаваше на гледката през прозореца. В тъмнината блещукаха хиляди светлинки и тя се зачуди колко ли хора имат нейните проблеми.

Куп се бе задържал в спалнята пред лаптопа си. Предполагаше, че пише. Тя можеше съвсем точно да посочи мига, в който настроението му се смени.

След като й каза, че изпитва нещо повече към нея, а тя се уплаши като заек.

Опита се да поработи, като потисне мислите за интимния си живот. Регистрира сайта в мрежата и получи одобрение за проекта си. Когато му го показа и той видя корицата на книгата си на главната страница, засия от гордост. Беше качила една негова случайна снимка, но той категорично я отхвърли. Трябвало да бъде направена от професионален фотограф.

Дори бе много притеснен. Лекси се засмя, като си спомни ужасеното му изражение. Беше решила да го убеди. Имаше опит с други авторски сайтове и нямаше да се откаже да го атакува. Представяше си как читателите се вглеждат в красивата снимка на Куп.

Зачуди се защо емоционалният й живот трябва да бъде толкова сложен.

Не можеше да анализира вълните паника, които я заливаха при мисълта, че Куп може би вече има по-дълбоки чувства към нея. Дали защото не можеше да проникне в мислите му? Или защото се страхуваше, че те водят до очакването да се установи? А това дали щеше да е толкова зле? Ако го направеше заради Куп?

Сара я бе обвинила, че това е повод да бяга от проблемите у дома, но Лекси не можеше да си представи да се откаже от пътешествията си по света, от впечатленията, които получаваше от различните култури, гледки и аромати. Иначе би се задушила. Как е възможно да се бъркат удоволствието и бягството? Освен това Куп разбираше колко важни са за нея пътешествията и едва ли би очаквал тя да се откаже напълно.

Страхуваше се да изясни това.

Страхуваше се, че ще се наложи да избира.

Страхуваше се да го изостави.

Страхуваше се да не я помоли да остане.

Лекси дълбоко въздъхна. Не се виждаше решение на проблема. Тогава изведнъж дочу нещо да потраква в ключалката на входната врата.