Карли Филипс
Целуни ме, ако можеш (13)

Глава дванайсета

След като уточни детайлите по сайта на „Хот Зоун“ и повери изпълнението в способните ръце на Клодия, Лекси посвети цялата събота на страницата на Куп. Той излезе по свои задачи. Тя остана да работи в жилището на баба си, макар че Шарлът не беше там. Предишната вечер, когато Лекси се прибра, тя вече спеше, а сутринта бе излязла преди нейното събуждане.

Лекси нямаше нищо против това усамотение, защото имаше нужда да обмисли новите разкрития. Както и да се опита да завърти фактите, все стигаше до едно и също заключение. Баба й и Силвия бяха откраднали бижутата от семейната колекция на Ланкастър.

Лекси се зае да масажира слепоочията си в опит да се отърве от досадното главоболие. Опитваше се да не мисли за шокиращото разкритие, докато работеше, но при всяко прекъсване мисълта се връщаше с пълна сила. Жената, която обожаваше, боготвореше и на която искаше да подражава, беше крадла.

Как, за бога, се беше случило това?!

И какво ли говореше това разкритие за самата Лекси? Винаги се бе успокоявала, че прилича на баба си — волна, жизнерадостна, смела жена. Но не и крадла.

На вратата се позвъни и Лекси скочи да отвори. Изненада се, като видя на прага Куп — сексапилен както винаги, облечен в джинси и обикновена тениска. Мускулите му опъваха дрехите, а тъмносиньото подчертаваше великолепните му очи.

Не искаше винаги да е така подвластна на неговото излъчване, което я подтикваше да го сграбчи за ръката и да го отведе право в леглото. Или на кухненския плот — още по-близо. Само ако знаеше дали баба й ще отсъства цял ден, би го направила, но не беше ясно точно кога ще се върне Шарлът.

Толкоз за следобедната любов, помисли си тя с раздразнение.

— Какво правиш тук толкова рано? — попита го тя с овладян глас, за разлика от бушуващите си хормони и похотливи мисли. — Не те очаквах преди шест.

— Приключих с работата си по-рано и си помислих, че можеш да се откъснеш от мислите си за малко. — И той почука с пръст по слепоочието си.

Тя се засмя, странно поласкана, че я познава толкова добре.

— Добра идея. Макар че тъкмо съм набрала скорост по твоя сайт.

— Мога ли да вляза, за да ми покажеш? — Той продължаваше да стои в коридора.

— Разбира се! Съжалявам — поклати глава притеснено. — Просто съм разсеяна. Влизай! — Тя му направи знак с ръка. — Но още не може да видиш дизайна. Искам да те изненадам с гениалните си решения.

Той се разсмя, което никак не й помогна да разсее еротичното си настроение.

— Споменавал ли съм колко обичам твоята скромност? — попита той.

Тя леко наклони глава настрана и го погледна в очите.

— Хей, когато те бива в нещо, не трябва да си мълчиш — заяви тя.

Той кимна с глава за потвърждение.

Поне беше разбрал гледната й точка, въпреки че реши да не се впуска в този разговор.

— Къде искаш да отидем следобед? Аз бих те извел от този апартамент. Истинско престъпление е да стоиш тук в такъв прекрасен ден. — Той посочи към завесите, плътно спуснати от баба й.

— Съгласна съм. С удоволствие бих излязла малко на слънце.

Тя знаеше къде й се иска да отиде, но се поколеба дали да сподели с него любимото си място. Почувства, че ако го направи, никога вече нямаше да бъде само нейно. Винаги щеше да го свързва с него дори когато излезеше от живота й.

При тази мисъл една буца заседна в гърлото й, буквално я задави от паника. Трябваше да се притесни от дълбокото си увлечение по този мъж, но въпреки това не можа да спре думите, които се изнизаха от устата й:

— Само да си взема чантата и ще те изненадам.

— Обичам изненадите. — На устните му се появи доволна, съблазнителна усмивка. — Ти водиш.

Няма съмнение, помисли си Лекси. Специалното й местенце никога повече нямаше да бъде същото.

 

 

Куп наблюдаваше Лекси, която стъпи на ниския бордюр и облегна челото си на витрината на върха на Емпайър Стейт Билдинг. Бе идвал тук като дете и за един-два репортажа, но обикновено не би си избрал туристическа атракция за разтоварване. Опашката на входа, чакането, тълпата пред асансьорите… Определено не беше за него.

Но нещо странно се случи, когато стигнаха етажа, избран от Лекси. Тя го заведе до витрината и щом застанаха един до друг, загледани в красивия небосклон, всичкият шум, хаос и хората около тях сякаш изчезнаха. Сега разбра защо тя идваше точно тук, когато търсеше усамотение.

— Приближи се до мен. — Тя го накара да се наведе към стъклото заедно с нея.

— Не съм сигурен, че искам да се почувствам в безтегловност — измрънка той.

— Страх ли те е? — попита тя.

Със стон на негодувание той стъпи на бордюра и пръстите на краката му опряха в стъклото.

Усетила колебанието му, Лекси се пресегна и го сграбчи здраво за ръката.

— Сега погледни! — И пръстите й стиснаха още по-здраво неговите.

Реши да й се довери и направи, каквото тя му предложи. Пред очите му се разкри невероятна гледка, която виждаше от съвсем нова перспектива. Имаше чувството, че полита над града — пада свободно без предпазна мрежа. Хареса му.

Погледна към Лекси и забеляза ведрото й изражение — никога не я бе виждал толкова спокойна и си помисли, че му се предоставя възможност да надзърне в сърцето и душата й. А някак си знаеше, че тя не споделя тази част от себе си. Това му подсказа колко му се доверяваше в този момент, което едновременно го зарадва и здравата го стресна.

— Не ми се тръгва — измърмори тя.

Той стисна ръката й.

— Знам, но все някога трябва. — Още докато го изричаше, осъзна, че времето не е най-голямата им допирна точка.

 

 

Лекси седна на задната седалка в колата на Куп, като отстъпи предното място на баба си. Шарлът не спря да му бърбори и Лекси остана сама с мислите си.

С голямо притеснение отиваше към дома на семейството си. Обикновено се срещаше с тях в някой ресторант и веднага след вечеря си тръгваше, за да прекрати агонията и за да не си измисля други извинения да си тръгне. Тази вечер беше различно, но не само заради това, че Куп щеше да стане свидетел на трудните им отношения.

По алеята към къщата Шарлът мина напред, натисна звънеца и влезе, сякаш е у дома си.

— Ехо! Пристигнахме!

Лекси хвърли закачлив поглед към Куп.

Той хвана ръката й в топлата си силна длан.

От кухнята се дочуха стъпки и баща й се появи в застлания с мрамор коридор. Той естествено беше с костюм и вратовръзка, което накара Лекси да се почувства неудобно в небрежната си лятна рокля. Не, че случаят изискваше официално облекло. Само присъствието на Куп със спортните му памучни панталони и бледосиня дълга риза изненадващо успокоиха Лекси.

— Тъкмо навреме! — отбеляза баща й вместо поздрав.

— Куп ни докара, а той шофира бързичко — гордо заяви Шарлът, сякаш това се дължеше на нея. — Сам Купър, това е синът ми Кари.

— Приятно ми е, Кари. — Куп протегна ръка, докато Лекси изчака ответната реакция.

— Името ми е Грант. — Баща й прониза майка си с ядосан поглед, който силно контрастираше на пламналото му от неудобство лице.

— Не го слушайте — каза Шарлът. — Рожденото му име е Кари Грант Дейвис.

— Официалното ми име е Грант, откакто навърших осемнайсет — напомни й той.

Този спор беше нещо традиционно и обичайно, освен че беше и смешно, и Лекси сподави смеха си.

— Приятно ми е, господин Дейвис — дипломатично добави Куп, като някак си успя да запази сериозното си изражение.

Бащата на Лекси се ръкува с Куп.

— И Грант е добре.

Шарлът изсумтя.

— Добре е на задника ми! С баща ти те кръстихме на Кари Грант заради филма „Да заловиш крадец“ — каза замечтано Шарлът.

Грант завъртя очи.

Но на Лекси вече не й беше забавно.

Това й подсказа с още по-голяма сигурност, че Шарлът е замесена в обира на бижутата. Само не можеше да си представи защо баба й би направила такова нещо. Все още не беше решила как да използва информацията. Чудеше се дали Куп е направил асоциация с филма, но вниманието му остана приковано към баща й.

— Заповядайте в хола — каза Грант и всички го последваха в стилно обзаведеното помещение, в което имаше и роял — само за показ — и бар в ъгъла.

Майката на Лекси Карълайн ги чакаше също така издокарана със семпла черна рокля и перли.

— Толкова се радвам, че всички успяхте да дойдете!

Баща й представи Куп, а Лекси я разцелува по хладното лице.

— Да ви предложа нещо за пиене? — попита Грант.

Лекси би предпочела нещо силно, но знаеше, че изборът й ще бъде посрещнат с неодобрение, затова предпочете да остане съвсем трезва и нащрек.

— За мен нищо, благодаря.

Куп поклати глава.

— Така съм добре, благодаря.

— Вземи си нещо — подкани го Лекси.

— Аз предпочитам едно мартини. Ще направя едно и за вас — отговори Грант вместо Куп.

— Знаете ли, четох една интересна статия в интернет онзи ден — каза Шарлът. — В нея пишеше, че в рехабилитационните центрове се наблюдава увеличаване на броя на банкерите, които постъпват за лечение на алкохолизъм. — И тя закачливо погледна сина си.

— Майко! — ужасена извика Карълайн.

Бащата на Лекси силно почервеня, но не каза нищо, а Куп хвърли поглед към Лекси.

Тя само сви рамене. Ако още не беше свикнал с поведението на баба й, сега щеше да му се наложи.

— Настанявайте се — покани ги Карълайн. — Лекси, майко, елате!

Лекси и Куп седнаха един до друг на канапето. Шарлът зае любимия фотьойл на Грант, което й осигури поглед към всички в стаята. След като приготви питиетата, бащата на Лекси се присъедини и седна до жена си на двойния диван срещу канапето.

В притихналата стая се чуваше само тиктакането на стария стенен часовник, който винаги събуждаше Лекси, когато беше малка. Единият крак на Лекси подскачаше нагоре-надолу и Куп отпусна ръката си върху коляното й, за да успокои нервното движение.

— Къде са Маргарет и Стан? — попита Лекси за сестра си и съпруга й.

— Тя има неотложна среща с губернатора — гордо заяви Карълайн.

Бащата на Лекси кимна, сияещ.

— Спечели вниманието му.

— Надявам се само това да е спечелила. За много успели жени се знае, че пътят им към върха минава през нечие легло. — Шарлът погледна към празната си чаша за вино. — Сипи ми още една, моля те! — Тя протегна ръка към снаха си.

— Достатъчно пи — казаха в един глас Карълайн и Грант.

— Какви домакини сте вие?!

— Е, Куп — каза Грант, без да обръща внимание на протестите на майка си. — Разкажи ни нещо за себе си.

Куп се наведе напред към масата.

— Работя като криминален репортер в „Дейли Поуст“.

— Чудесно — отговори Грант, искрено впечатлен.

Лекси се възхити колко удобно се чувства Куп дори в присъствието на родителите й, които го наблюдаваха с комбинация от любопитство и удивление. Тя ясно прочете израженията по лицата им. Как е възможно такъв сериозен човек да е близък с вятърничавата им дъщеря?

— Лекси ми каза, че сте президент на Спестовна банка „Метро“ — каза Куп.

Леле, помисли си Лекси, силно впечатлена. Явно е проучил това-онова, тъй като тя въобще не му е казвала нищо за баща си. Едва се сдържа да не изръкопляска на Куп, че специално се е подготвил.

Двамата мъже поговориха известно време на бизнес и икономически теми и чак тогава майката на Лекси реши да се включи.

Тя се покашля.

— А сега ни кажете как се запознахте с дъщеря ни. Да не сте били скоро в Индонезия? — попита тя с нотка на ужас в гласа.

Куп, който не беше отместил ръката си от коляното й, лекичко я стисна. Поне не беше се смаял от последната й дестинация.

— Всъщност срещнахме се в града.

Преди той да успее да се впусне в обяснения за срещата им до кофата за боклук, Лекси реши да използва възможността да проучи какво знаят родителите й за колието на баба й, както и за мътното й минало.

— Не знам дали видяхте по новините, че Куп е герой в този град — гордо заяви Лекси. Тя им разказа за събитията и за последвалата награда.

— Не исках да приемам нищо, но жената настоя — обясни Куп.

— Всичко това го показаха по новините. С баба го видяхме и забелязахме, че пръстенът на Куп прилича на едно от старите й колиета. Реших, че искам да го купя за рождения й ден. — Лекси за пръв път разкриваше плана си пред баба си.

— Боже… Не знам какво да кажа! — Шарлът прати въздушни целувки на Лекси от мястото си. — Винаги си била такова сладко дете — каза тя, сияеща от щастие.

— За кое от многото става дума? — попита бащата на Лекси.

— Онова, което означава най-много за нея, защото й е подарък от дядо — подхвърли Лекси, като се надяваше, че баща й може да каже някоя подробност.

Грант се задави с мартинито си.

— Моля? Лекси, сигурна ли си? Баща ми не беше много по подаръците! Всъщност направо си беше скръндза…

— Кари Грант Дейвис, веднага си вземи думите назад! — каза Шарлът и скочи от стола си.

Грант издаде объркан, ръмжащ звук.

— Ами, така си беше…

Лекси винаги бе знаела, че спомените на баща й се разминават с тези на баба й. Лекси помнеше дядо си като едър, гръмогласен мъж, който я обичаше.

Шарлът извади една кърпичка от ръкава си и започна да попива очите си.

— Леле! — Грант погледна майка си, очевидно разстроен от спектакъла й. — Извинявай — най-после отрони той.

Шарлът подсмръкна.

— Хубаво.

— Добре. Това вече го изяснихме, да се върнем на колието. Някой от вас помни ли го? Защото то има интересна история — продължи Лекси. — Оказа се, че то е принадлежало на семейство…

— Ох, сърцето ми! — извика Шарлът, стана и се хвана за гърдите.

Лекси присви очи, като се опитваше да прецени дали баба й се преструва заради темата, или наистина й прилоша. За да не си играе с огъня, тя стана от мястото си и се приближи към баба си.

Куп също скочи и подхвана Шарлът за раменете.

— Седни тук. — Той внимателно я поведе към канапето.

— Майко, добре ли си? — попита Грант. Изведнъж искрено се разтревожи и се втурна към нея.

— Да повикам ли линейка? — Карълайн вече беше хванала телефона.

Лекси погледна разтревожените си родители.

— Каза ми, че са й открили високо кръвно. Може би лекарството й не действа?

Шарлът изстена и започна да си вее с едно списание, което взе от масата.

Майката на Лекси кимна и набра 911, а баща й се втурна към кухнята за аспирин и чаша вода.

 

 

Половин час по-късно въпреки протестите на баба й, че се чувства добре, лекарят от Спешна помощ настоя да я отведат в болницата. Правилата го налагаха, тъй като дори незначителни проблеми като пристъп на паника или киселини в стомаха биха могли да се сбъркат със сърдечна криза. Трябваше да проверят сърцето й.

След няколко изтощителни часа Шарлът бе изписана с диагноза нервна криза. Грант поиска майка му да остане и през нощта, за да я наблюдават. Но когато старата жена обвини сина си, че я е разстроил с изказванията за съпруга й, Лекси се застъпи и заедно с Куп я отведоха у дома.

— Поне се отървахме от гадната храна на Карълайн — каза Шарлът, като се прибраха.

Лекси завъртя очи.

— Скъси ми няколко години от живота!

Шарлът затътри пантофи по коридора.

— Е, какво да направя, като баща ти е безсърдечен задник?

Куп, който бе останал цяла нощ с Лекси, се изкиска.

Той я бе подкрепил като скала, когато лекарите сложиха крехката й баба на инвалидна количка и я отведоха. За да я разведри, Куп я разпитваше за местата, които е обикаляла. Лекси долови искрен интерес в погледа му.

Чувстваше се задължена на Куп за това, че остана с нея. Можеше да си тръгне, защото родителите й бяха там, но настоя да бъде до нея и да е сигурен, че Шарлът е добре. Нямаше съмнение, че беше много грижовен.

Развълнувана от тази мисъл, Лекси се концентрира върху състоянието на баба си. Влязоха в апартамента и тя забеляза колко изморена и крехка изглежда Шарлът.

— Бабо, моля те, иди да се наспиш добре! Ще говорим пак сутринта — каза Лекси също невероятно изтощена.

Шарлът кимна и тръгна към стаята си.

Щом чу, че вратата на спалнята й се затвори, Лекси се строполи на дивана. Цялото тяло я болеше, но най-силно сърцето при мисълта, че можеше да загуби баба си.

Куп коленичи пред нея и отмести кичур коса от лицето й.

— Лекарят каза, че е добре — успокои я той, сякаш прочел мислите й.

— Но кръвното й е още толкова високо. Трябва да й сменят лекарствата.

— Ще го направят. — Увереният му тон отново успя да й въздейства.

— Забеляза ли, че не коментарът на баща ми я извади от равновесие, а моето изказване за колието?

Куп кимна, защото беше усетил същото. Нямаше намерение да повдига въпроса, но сега това вече нямаше значение.

— Определено не иска да го обсъждаме.

— Явно има какво да крие и знае, че сме по следите й.

Той долови болката в гласа й, но не можеше да отрече истината.

— Ако я попитаме директно, дали кръвното й пак ще скочи? Мислиш ли, че може да й докара инфаркт? — Тя разтърка слепоочията си с две ръце.

Искаше му се да измисли нещо, с което да й вдъхне спокойствие и увереност, но не успяваше.

— Би ли ми донесъл „Тиленол“ от шкафчето в банята? — помоли го тя. — Ще ми се пръсне главата.

— Разбира се. — Благодарен, че ще направи нещо за нея, той стана и се отправи към банята и после към кухнята за чаша вода.

Върна се след няколко минути и намери Лекси заспала.

Той остави хапчетата и водата на масата, после се настани на дивана до нея, като се чудеше дали да я завие с одеяло и да я остави там, или да я премести в спалнята й. Известно време не направи нито едното, нито другото. После внимателно свали очилата й и остана до нея, за да послуша дишането й.

Куп не знаеше какво да предприеме, освен да се рови в миналото. Усещаше, че и Лекси има нужда да знае за себе си истината. Бяха се споразумели по този въпрос.

Какво щяха да правят с разкритията? Имаше чувството, че решението щеше да дойде спонтанно.

 

 

Шарлът обикаля из спалнята, докато не чу Куп да си тръгва. После поседна на леглото си в очакване вратата на спалнята на Лекси да се затвори, но така и не долови обичайното скърцане и затръшване. Накрая реши направо да отиде и да провери. Тихичко излезе от стаята, мина покрай внучката си, дълбоко заспала на дивана в хола, и се отправи към апартамента на Силвия.

С нейната най-близка приятелка и някогашна партньорка имаха да обсъждат много неща. Трябваше да измислят план. Очевидно Лекси и Куп бяха попаднали на нещо. Шарлът не беше сигурна какво знаят, но и малкото беше опасно. Можеха да раздухат до небесата грижливо пазената й тайна. Нямаше да допусне Куп да разкрие обирджийското й минало. Тя, Силвия и Рики имаха прекалено много да губят.

Лекси не би продължила да се рови заради здравето на Шарлът. Но Куп, репортерчето, нямаше лесно да се предаде, което означава, че дуетът ще продължи да души по следата.

Освен ако любовта му към Лекси не го накара да замълчи. А Шарлът нямаше съмнение за това. В болницата беше забелязала притеснението му за нея — бог да го благослови — и за Лекси. А що се отнася до внучката й, тя вече беше хлътнала до уши, но горкичката беше толкова наплашена от онзи бастун Дрю.

Шарлът и Силвия сега трябваше да се погрижат за нещо по-важно. Рики, това лъжливо копеле, все още притежаваше нещо, което им принадлежеше. През нощта на последния им обир Шарлът бе открила колието, а Рики бе грабнал пръстена и гривната от друг шкаф. Трябваше да се срещнат отвън, за да даде гривната на Силвия, както повеляваше ритуалът — всеки от тях да получи дял от плячката. По-рано същата вечер Шарлът му беше дала още нещо, което да пази, нещо ценно и със сантиментална стойност. Той така и не се бе появил. Бе изчезнал заедно с всичко.

Този безполезен, скапан кучи син бе отмъкнал сватбената халка на Шарлът. И тя си я искаше обратно.