Карли Филипс
Целуни ме, ако можеш (12)

Глава единайсета

Куп намери баща си у дома му. Той все още живееше в малката къща срещу Гранд Сентрал Паркуей, която бе споделял със съпругата си. Сутрешният му ритуал не се бе променил. Корнфлейкс и мляко, кафе и новините по телевизията.

Куп си наля една голяма чаша и се присъедини към баща си на кухненската маса.

— Е, какво те води насам толкова рано? — Облечен в изтъркани джинси и бяла тениска, Джак се облегна на стола и взе да изучава сина си.

— Трябва ми една услуга.

Баща му повдигна гъстите си вежди.

— Звучи интригуващо.

Куп го погледна изненадан.

— Как така? Още не съм ти казал каква.

— Забравяш, че съм ченге. Откривам интригата навсякъде — отговори той безизразно. — Освен това ти никога не молиш за услуги, така че трябва да имаш сериозна причина.

Куп повдигна рамене. Имаше право.

— Нали знаеш за пръстена, който избрах в бижутерския магазин?

— Дали знам за пръстена? — сухо попита той. — Полицаите регистрират обири всеки ден без фанфари, но моят син репортер се появява и не просто като герой, но и като най-известния ерген.

— Виждам, че се гордееш, татко. — Куп отпи голяма глътка кафе. Всъщност добре знаеше, че баща му се гордее как синът му се бе справил със ситуацията.

Джак пусна една усмивка.

— Та какво за пръстена? — попита той.

Куп остави чашата си на масата.

— Може да се окаже улика от неразкрит случай от 50-те години на миналия век. — Куп продължи да разказва подробности около обира, без да споменава за възможното участие на дядото на Лекси.

При споменаването на неразгадан случай очите на бащата му се ококориха.

— Каква е вероятността? — попита той притеснен. — А услугата?

— Вкарай ме в хранилището с досиетата за неразкритите случаи. Искам да се поразровя, да видим дали мога да подредя мозайката.

Джак кимна.

— Мисля, че мога да се обадя тук-там и да уредя това. Облечи си нещо старо. Няма да повярваш колко е мръсно. Архивът е в мазето на една стара сграда.

Куп направи физиономия.

— Звучи тайнствено.

Баща му се разсмя.

— А сега, като приключихме с деловите въпроси, да поговорим за личните работи. Разкажи ми за онази твоя прекрасна дама.

Куп замръзна. Нямаше желание да обсъжда Лекси с баща си.

— Не мисля, че можеш просто да станеш и да си тръгнеш.

Джак отиде до мивката, изплакна чашата си и я постави на сушилнята за съдове. Каква голяма промяна у мъжа, който винаги оставяше бъркотията да я оправя жена му, помисли си Куп, горд от постижението на баща си.

— Харесва ми. Огън момиче, а и умница. Трябва да я доведеш, когато в бара не е толкова натоварено. Искам да я опозная по-добре.

Куп изръмжа.

— Не бих се привързвал толкова към нея, ако бях на твое място. Прекалено много прилича на Ани.

— Вече те е мамила? — попита той, ядосан заради сина си.

Куп примижа от грубото напомняне.

— За бога, не! Обича да пътува — поясни той. — Непрекъснато е с единия крак навън. Дори няма собствено жилище. Постоянната й квартира е спалня в апартамента на баба й.

Джак потърка наболата брада по лицето си.

— Значи е странна птица. Това не означава, че е недосегаема. Може би трябва да си изиграеш добре картите.

— Мисля, че четеш прекалено много романтични истории. — Откакто майката на Куп почина, се знаеше, че Джак се бе пристрастил към скоча и романите.

— Удар под кръста, синко — изчерви се Джак.

Куп поклати глава.

— Сериозно ли ми предлагаш да отдам повече от себе си на жена, която сто на сто ще си тръгне?

— Струва ли си рискът? — Джак се доближи. — Защото е трудно да се намери свястна жена, а тази ми изглежда такава. Само как те гледа… — Той лекичко подсвирна. — Може би старата рана не ти позволява да видиш разликата.

— Лесно ти е да го кажеш, като знам каква беше мама.

Очите на баща му светнаха при споменаването на жена му.

— Ако си толкова сигурен, че Лекси не е такава, какво още правиш при нея? — попита Джак по мъдрия си бащин начин.

— Имам си причини — измрънка Куп. Поне едната беше връзката й с пръстена.

Но едно гласче му нашепваше, че не беше само това. Бе избрал да се хвърли в дълбокото.

Не, помисли си Куп, не бе избрал той. Беше принуден да я опознае по-добре на всяко ниво, по всякакъв начин.

Защото освен невероятния секс Лекси внасяше позитивна тръпка, стимул за настроението, работата, живота му. Харесваше му, че връзката му с нея надминаваше в много отношения всичко, което бе изпитвал досега.

С Ани беше младежка любов.

С Лекси… Куп прекъсна тези мисли. Не желаеше да продължава. Ако не мислеше за чувствата си към нея, може би нямаше да успее да нарани сърцето му както Ани.

Ако имаше разум, щеше да си тръгне, докато още беше цял. Но не беше готов да се откаже, докато не се наложеше. Момент, който вече знаеше, че наближава по-скоро, отколкото беше планирал или, отколкото искаше.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — попита Джак, като прекъсна мрачните мисли на Куп.

— Не, но съм сигурен, че ти ще ми кажеш.

Джак се ухили.

— Винаги толкова те е страх да не сбъркаш, че не си опитваш късмета.

— Да не намекваш за отказването ми от Академията, вместо да рискувам да получа постоянна травма? — Куп бутна стола си назад и се изправи.

Джак отново прокара ръка по лицето си.

— Щеше да излезе страхотен полицай от теб. Имаш глава за детективската работа, но рискът от травма си беше реален.

Куп въздъхна бавно и шумно. Поне едно нещо да му признае.

— Но това не променя факта, че се страхуваш от провали. По дяволите, да, добър репортер си, но не успя като писател. Защо? Защото не влагаш сърце и душа в романите си. Ако го правеше, щеше да си на върха на професията си! — Джак повиши глас, който отекна в малката къща.

— Откъде знаеш? — изкрещя на свой ред Куп.

— Прочетох книгата ти, ето как.

Думите му обезоръжиха Куп и го свариха неподготвен.

— Чел си я?

Баща му кимна.

— И макар че сюжетът и атмосферата са добри — дори много добри — във всичко липсва плам, защото го правиш с половин сърце.

Спомни си, че Лекси бе коментирала това, не беше сигурен какво точно каза. Не и при критиката на баща му, която изпълваше мислите, му.

— Стига бе! — измрънка Куп.

— Няма стига! — Джак се изправи и се приближи към сина си. — Винаги казвам истината и сега няма да направя изключение. Не си се отдал изцяло. По този начин можеш да се провалиш, но не и да рухнеш. Също като с Лекси. Ако не вложиш сърцето си, няма да те наранят пак. Страхуваш се от провал — заяви той и кимна с глава.

Кучият му син!

— Не дойдох тук да слушам това.

— Можеш да не ме слушаш. Но това няма да промени истината.

Куп се загледа в пода.

— Когато отидеш в управлението, попитай за Ед. Помниш го — един едър тип. Остана на канцеларска служба, след като бе прострелян в крака. Ще уредя да те пусне в архива.

— Благодаря — измърмори Куп и тресна вратата след себе си.

 

 

Откакто баба й я спасяваше от ада на зимната пързалка, когато беше малко момиченце, и я водеше по парковете, Лекси се научи да бяга. Като порасна, мотото й стана „Грабвай лаптопа и заминавай“ и когато беше разстроена, тя или хващаше пътя, или се заравяше в работа.

Тази сутрин избра второто и остана в апартамента на Куп. Колкото и да й се искаше да му се ядоса заради това, че изчезна, не можа да го направи. Просто реши да го изчака да се върне.

Когато мобилният й телефон звънна, бързо го грабна, без да погледне номера, с надеждата, че е Куп.

— Ало?

— Алексис?

Като чу рожденото си име и авторитарния глас на баща си, стомахът й се сви както всеки път, когато разговаряше с него.

— Здрасти, татко.

— Как си? Или трябва да попитам къде си?

Тя завъртя очи при преднамереното заяждане.

— Знаеш, че съм в града. Дойдох си миналата седмица.

— Помислих, че пак те е подгонила нуждата да поемеш на път.

Тя стисна по-здраво телефона си.

— Казах ти, че ще остана до рождения ден на баба.

Той се покашля.

— Да. Дотогава ли трябва да чакаме, за да те видим?

Лекси се бе видяла с родителите си при предишното си връщане в града миналия месец. Баща й беше прав. Трябваше да ги посети.

— Това ли е твоят начин да ми кажеш, че ти липсвам? — попита тя с надежда в гласа.

— Добре ще направиш да се отбиеш. Това е една от причините да се обадя. Струва ми се, че баба ти се държи доста странно напоследък.

Значи и той го е забелязал, помисли си Лекси.

— Майка ти се надява да я доведеш на вечеря в събота вечер.

Официална вечеря в дома на родителите й! Самата мисъл я задушаваше и инстинктът й подсказа, че трябва да вдигне пушилка:

— Питахте ли баба дали е свободна?

— Когато говоря с нея, е абсурдно да я накарам да определи ден или час. А понякога въобще не вдига телефона си.

Защото вижда на екрана кой звъни, едва сдържа злорадия си смях тя. Стилът на баща й действаше по един и същи начин и на нея, и на баба й, но и двете знаеха, че е искрено загрижен, макар да го показваше по странен начин.

— Ще говоря с нея и ще ти се обадя — обеща Лекси.

— Още нещо. Баба ти спомена, че се срещаш с приятен джентълмен.

Тя притвори очи и преглътна една ругатня, от която вече оредялата коса на баща й съвсем щеше да опада.

— Съмнявам се, че се е изразила точно така.

За нейна изненада баща й се разсмя.

— Тук си права. Във всеки случай с майка ти ще се радваме, ако го доведеш.

Без съмнение се надяваха, че една сериозна връзка ще я накара да се откаже от странстването си. Последния път те избраха мъжа — Дрю.

— Сигурна съм, че Куп ще е зает — излъга тя, за да спести на себе си и на него тази вечеря.

В този момент дочу, че вратата се отключва. Обърна се и го видя да влиза.

Той влезе навътре и замръзна на място, изненадан да я види на дивана си с лаптоп и вестници, разпилени наоколо.

Тя му махна и посочи телефона, след което продължи разговора с баща си.

— Да, ще му кажа, но между нас няма нищо сериозно. Наистина няма нужда да…

— Направи всичко възможно, Алексис.

Лекси въздъхна.

— Ще видя какво мога да направя.

— Добре, обади се да ни кажеш. Майка ти трябва да знае, за да се приготви.

— Ще се обадя, татко. Чао. — Тя затвори телефона и пое първата си нормална глътка въздух от началото на разговора.

Куп се настани на любимото си кресло срещу нея. Беше облечен в избелели джинси и морскосиня риза с надпис „Полицейски отдел на Ню Йорк“. Изглеждаше притеснен и сериозен.

Дъхът й спря.

— Какво беше всичко това? — попита той.

Тя прехапа леко устната си.

— Баща ми ни кани на вечеря в събота вечер.

— Нас?

Тя кимна.

— Баба им е казала за теб и искат да се запознаете.

— И ти им каза, че няма нужда да се безпокоят. — Той стисна зъби, но тя успя да долови болезнената сянка по лицето му, преди да успее да я прикрие.

Лекси преглътна трудно.

— Ами защото…

— … между нас няма нищо сериозно — довърши той.

Тя преглътна още по-трудно.

— Повярвай, аз само се опитвах да те предпазя. Едва ли ще искаш да изтърпиш вечеря, на която баща ми ще обяснява разочарованието си от начина ми на живот, а майка ми ще повтаря колко й се иска да приличам поне малко на сестра ми Маргарет. И преди да попиташ, не, не я наричат Мег, Мега, Пег или нещо подобно.

Стори й се, че долови искрица разбиране в погледа му. Но след секунда вече я нямаше.

— Мислиш, че един репортер няма да отговори на високите им изисквания?

Лекси се засмя на предположението му, защото беше много далеч от истината. Не ставаше дума за Куп.

— Вече ти казах. Аз съм тази, която не отговаря на техните очаквания. Ти си умен, успешен и се държиш като нормален човек. Сигурна съм, че ще те харесат.

— Затова ли не искаш да ме запознаеш с тях? Защото това може да им даде погрешен сигнал, че има вероятност да заприличаш на тях? — попита той и кръстоса ръце на гърдите си в явно защитна поза.

— Просто не разбирам защо би искал да отидеш. — Спомни си, че го бе попитала същото, когато той прие поканата на баба й.

Тогава й бе отговорил, че иска да се запознае с човека, когото тя обича и на когото толкова се възхищава. Чудеше се каква ли беше причината този път.

— Да кажем от любопитство. Искам да разбера какво те кара все да се оплакваш.

Трябваше да се досети. Въпреки това щеше да настоява да не отиват, ако не беше особеното предизвикателство в тона му. Тогава отговорът неволно се изплъзна от устата й:

— Така да бъде! Ела! Ще видиш защо Лекси бяга.

В мига, в който изрече тези думи, тя изруга и то съвсем не като дама, защото усети, че клъвна стръвта, която той й бе заложил.

Куп се ухили.

— Само ми кажи часа. Ще ми бъде приятно да те взема и да отидем заедно. — Доволната му, широка усмивка потвърди предположението й.

— Баба ми също е поканена — предупреди го Лекси.

Усмивката му стана още по-широка.

— Колкото повече, толкова по-весело.

— Страхотно — измрънка Лекси. — Просто великолепно.

Неволно начупените й сексапилни, покрити с гланц устни му подсказаха, че се ядоса. Самият той не се чувстваше въодушевен. Въпреки намерението си да не се обвързва емоционално, набързо бе приел покана за среща със семейството й. Едно нещо беше неговото решение да се дистанцира, а съвсем друго нейното подценяване на отношенията им.

Много се беше ядосал, като я чу да обяснява на баща си, че между тях няма нищо сериозно. И то до такава степен, че за малко да изтръгне телефона от ръцете й и да запуши устата й с целувка. Прииска му се да докосне всички онези чувствени местенца по тялото й, които познаваше толкова добре, да я докара до кулминация и тогава пак да я попита все пак има ли нещо между тях. Само от тази мисъл се изпоти.

Вместо това щеше да се срещне със семейството й. А тя само искаше да се качи на някой самолет и да замине колкото се може по-скоро. Проклета гордост!

Самодоволството му, че успя да я примами бързо да се съгласи, го накара да се отврати от себе си. Е, каквото било, било. Ще се реваншира на другия ден, когато отиде на вечерята.

Сега беше време да смени темата.

— Баща ми обеща да ни вкара в архива с досиетата на неразгаданите случаи.

Както и очакваше, успя да привлече вниманието й и очите й блеснаха от вълнение.

— Това е страхотно! — Тя скочи от мястото си. — Кога можем да отидем?

— Сега е най-удобно. — Той огледа късите й бели панталонки и ефирната блузка, с които бе дошла предишния ден. — Архивът е в мазето на една стара сграда. Може би ще искаш да си сложиш джинси и някоя работна риза.

Тя смръщи вежди.

— Не ми се ще да губим време, за да се отбиваме у нас, но май нямам избор.

— Няма проблем.

Беше на ръба да й предложи като ще се преоблича, да си вземе някои дрехи, които да остави при него. За улеснение в бъдеще.

Въздържа се. Не беше сигурен кое го притеснява повече. Реакцията й на това предложение или неговата, ако му откаже.

Куп я закара до жилището на баба й, за да се преоблече. По пътя натам и двамата мълчаха. Тя не знаеше как да подхване темата за туристическите сайтове, които бе видял, нито как да му обясни нуждата си да замине.

Странно колко малко хора по света разбираха това — поне така бе забелязала Лекси — и нищо, което тя направеше или кажеше, не променяше мнението им. Твърде често и тя самата не се разбираше. Онова, което бе започнало като желание да бяга, се бе превърнало в любимо и необходимо занимание. Невинаги разбираше защо, но винаги приемаше тази част от себе си. Заболя я повече, отколкото очакваше, като разбра, че Куп не може да приеме това.

Когато пристигнаха в апартамента, Лекси се изненада, че нямаше и следа от баба й. Почука и на вратата на Силвия, но никой не й отговори. Тогава реши, че са излезли на разходка.

Остави й бележка, че ще се прибере по-късно и я информира, че тримата са поканени на вечеря в събота вечер у родителите й. И тогава Лекси се сети, че това е още на следващия ден.

Обади се на баща си и остави съобщение на телефонния му секретар, че ще отидат тримата, от което получи странно тягостно чувство в стомаха. Изведнъж всичко бе започнало да я притиска и тя закопня да се качи на Емпайър Стейт Билдинг, вместо да се завира в дебрите на нюйоркската полиция.

Докато пристигнаха в центъра на града, обядваха набързо и намериха полицейското управление, стана късен следобед.

На регистратурата Куп попита за Ед Потър.

След няколко минути един грубоват възрастен мъж в униформа, който се подпираше, с бастун, се приближи и се здрависа с Куп.

— Коя е прекрасната дама? — попита Ед.

— Лекси Дейвис — отговори тя и протегна ръка.

— Приятно ми е. — Той стисна китката й и здраво я разтърси.

— Какво става с теб, Ед? — поинтересува се Куп.

Възрастният мъж се усмихна.

— Не се оплаквам. Ако не вали, старата рана не ме притеснява много. — Той потупа с ръка левия си крак. — А ти? Отдавна не съм те виждал. Последният път беше на погребението на майка ти. Какъв лош късмет за такава страхотна дама!

Куп наведе глава.

— Благодаря. Беше наистина специална.

Лекси долови болката в гласа му и гърлото я стегна. Би искала да познава майката, с която е бил толкова близък.

— Баща ти как е? — попита Ед. — Защото съм сигурен, че не ми казва истината. Все разправя, че е супер.

Куп се усмихна.

— Справя се добре. Никога не се оплаква. Иска ми се да си има някого за компания, но досега не се намери подходяща жена, която да прекрачи прага на бара му.

Ед кимна.

— Която и да е тя, трябва да проявява по-голямо разбиране към мъжките сбирки от моята Гретхен.

Куп се изсмя с дълбокия си дрезгав глас, който Лекси толкова обичаше и който продължаваше да предизвиква тръпки по цялото й тяло.

— Затова ли не те виждам при Джак? — попита Куп.

— Правилно си ме разбрал.

Лекси погледна едрия мъж, изненадана, че може да се остави на жена си да му казва с кого да се вижда и какво да прави. Дотук с мнението за мъжете по външния им вид.

Ед ги поведе към стълбището и Лекси хвърли учуден поглед на Куп.

— Бастунът е за всеки случай, ако ме заболи кракът. Това не ми пречи да обикалям — обясни Ед, сякаш прочел мислите й.

Тя кимна и продължиха да слизат все по-надолу.

Куп правилно й беше казал, че хранилището е прашно. Напластена мръсотия покриваше всичко в помещението. Лекси, която бе спала къде ли не — от палатки в парка Йосемити до бунгала в Африка — не се притесняваше от мръсотия, но точно тази прах и плесен бяха нещо различно. Алергията й веднага се събуди и носът започна да я сърби още преди да стигнат до долу.

— Е, това е. — Ед се спря пред една затворена врата, измъкна връзка ключове и им отключи. — Вратата се заключва след вас, но вътре сте на сигурно. Можете да излезете, когато поискате. Останете, колкото ви е нужно.

— Благодаря — отговори Лекси.

— Благодаря — Куп потупа другия мъж по гърба. — Не се затваряй вкъщи. Доведи и Гретхен в бара на Джак, щом не иска да те изпуска от поглед.

— Там са най-хубавите бургери — опита се да го примами и Лекси.

Ед се ухили.

— Може и така да стане. — Той им махна и излезе.

Вратата изскърца, после шумно се тресна, като ги изолира сами в мрачната стая.

Зловещата тишина я накара да потръпне.

— Чудя се, така ли се чувства човек, когато вратите на затвора се хлопнат зад гърба му.

— Не, по-зле е. Звукът от затварянето на метална врата е по-силен и по… безкомпромисен. Баща ми ни заведе там с Мат, когато бяхме деца. Искаше да ни вземе страха, преди да сме решили да направим нещо забранено. — Той замълча за момент. — Имаше ефект.

Тя отново потръпна.

— Дори не мога да си представя. — Лекси огледа наредените стелажи, здраво натъпкани с кутии, и каза: — Уоу!

— Трябва да са подредени хронологично — отбеляза Куп и тръгна откъм рафтовете с последните години.

Отминаха тези от 60-те години и накрая стигнаха до предишното десетилетие.

— Обирът е станал по време на новогодишните празници, така че да търсим декември. — Той издърпа една от огромните кутии с папки и я постави на пода, после взе още една. — Покриват период от две години.

По мълчаливо съгласие те се настаниха на пода и се захванаха да ги разглеждат.

Лекси взе 1950-та, а Куп — 1951-ва.

Той отвори капака и запрехвърля папките.

— Септември, октомври… Всичко е подредено.

— Същото е и тук — изненадано констатира Лекси. — Наистина си мислех, че ще ни отнеме дни. Не съм си представяла, че това място може да е толкова добре организирано. — Лекси се намести по-удобно на твърдия циментов под.

— Не е като на компютър, но е доста добре.

Тонът му беше рязък и делови и Лекси не можеше нито минута повече да понася това. Не може да си интимен с някого нощем и толкова студен и делови денем. Не беше сигурна кое го притеснява повече — туристическите сайтове или отношенията с баща й. Не бе имала намерение да го наранява.

— Виж, за тази сутрин… — Тя реши да започне от сайтовете. — Знам, че си попаднал на страницата на Австралия в моя компютър.

Той вдигна поглед към нея.

— Няма проблем.

— Тогава защо излезе, без да ми кажеш? — Докато говореше, тя отново почувства онази болка в стомаха.

— Нали нямаме сериозни отношения, какво толкова?

Тъкмо се канеше да се захване за думите му, когато долови веселото блещукане в погледа му.

Сега вече беше напълно объркана.

— Трябваше да ти кажа, че отивам при баща си. — Едно мускулче на челюстта му трепна и тя го изчака да продължи. — Плановете ти за заминаване ме хванаха неподготвен, макар да знаех, че няма да се задържиш дълго тук.

Тя оцени откровеността му. Може и да обмисляше да замине, но никога не бе предвиждала да си тръгне от него.

Не беше готова за това.

— Това не са конкретни планове. Просто разглеждах места, които може някой ден да ми се прииска да видя. Някога напускал ли си страната? — внимателно попита тя.

Той поклати глава.

— Никога не съм имал възможност. — И той се обърна назад към кутията с досиета.

Лекси пусна една дълга въздишка, като се успокои, че явно не е изцяло против идеята. Никога ли не е имал възможност? Това й се стори невероятно тъжно.

— Може би трябва да си създадеш такава възможност — предложи му тя.

— Намерих го! — Той измъкна едно досие от кутията. — На етикета пише „Ланкастър“. — Гласът му преливаше от вълнение.

Разговорът им се отложи за по-късно. Куп отвори папката и тя се приближи, за да може да чете през рамото му.

Вдиша приятното му познато ухание и това веднага пробуди сексуалните й трепети. Така й се искаше да зарови пръсти в косата му, но трябваше да се концентрира върху написаното. Затова се въздържа.

Временно.

— Тук е написано, че всички гости на тържеството са били разпитани и освободени. Същото е станало и с по-голямата част от персонала, който бил на работа същата вечер — каза Куп.

От сериозния му тон разбра, че той няма същото желание да я обладае още там, на мръсния под.

— Шофьорът, чието име е вписано като Ричард Хемптън, бил открит малко по-късно, но накрая също бил разпитан и освободен. Две от сервитьорките така и не били открити. Нито били намерени бижутата. След разговор на полицията с фирмата, която ги е наела, станало ясно, че те са използвали фалшива самоличност. И тъй като нямало друг контакт към тях, случаят бил приключен и оставен тук.

На Лекси за първи път й хрумна един въпрос.

— Точно на коя дата е станал обирът?

— 31 декември 1951-ва.

Тя дълбоко се замисли, припомни си разни истории и подробности, които бе чувала през годините. Накрая нещо прищрака в главата й.

— Да! — Тя замахна с юмрук във въздуха.

— Какво има?

— Мислех, че става дума за 1950-а, затова не се и сетих, че дядо ми има желязно алиби. През август 1951-ва е бил мобилизиран за войната в Корея. Помня, че е през август, защото се пада около рождения ден на баба.

Куп я погледна с разбиране.

— Значи не би могъл да е въвлечен.

— Точно така! — Тя изпита внезапно облекчение, обви ръце около врата на Куп и го дръпна за целувка.

Куп й отвърна с дълбока целувка, езикът му страстно проникна в устата й, но не продължи дълго.

— Имаме още доста работа — напомни й той.

Тя с неохота се съгласи и го пусна, а тялото й продължи да вибрира.

— Добре. Значи… шофьорът е бил оправдан след разпита, така че остават двете жени.

Куп прехвърли овехтелите листове, като упорито се стараеше да разчете ръкописа.

— Тук почти всичко води до задънена улица. Освен… — Той постави пръст на хартията. — Ето. Тук се казва, че повечето от гостите забелязали, че сервитьорките били доста разсеяни, изчезвали задълго, оставяли присъстващите без питиета или ордьоври. И често си шушукали, вместо да си вършат работата. Изглежда се познавали добре.

— Което не би било изненадващо, ако са работили често заедно — отбеляза Лекси и стомахът й се обърна, но не искаше да си признае причината.

— Освен… я, чакай! Спомням си, че попаднах на още нещо тук…

— Куп прехвърли папката назад. — Ето го! Двете жени били временно наети по заместване, тъй като броят на гостите значително се увеличил в последния момент.

Лекси едва преглътна.

— Което ни връща отново в изходна позиция и ни кара да се питаме как колието се е озовало при баба ми…

— Докато дядо ти е бил в друга държава. — Куп твърдо стисна рамото на Лекси, сякаш за да я предпази от предстоящия удар.

Удар, който тя вече подсъзнателно бе поела, защото бяха мислили по въпроса.

— Не можем да знаем дали е била една от временно наетите жени.

— Тя погледна Куп с надеждата, че ще се разсмее на идеята й.

— Само заради спора да допуснем, че е била наета. Коя ще е била съучастничката й?

Лекси притвори очи, докато се бореше с истината, която се надигаше в съзнанието й. Едва предишния ден беше сравнявала баба си и най-добрата й приятелка с известни герои. С кой, ако не със Силвия, Шарлът би си заложила главата през всичките тези години?

— Кой може да е бил съучастникът й?

— Това е риторичен въпрос — каза Лекси на Куп, като погледна реалността в лицето.

— Правилният въпрос е какво ще правим оттук нататък?