Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Най-приемливи ергени (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kiss Me If You Can, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 47гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
Regi(2020)

Издание:

Автор: Карли Филипс

Заглавие: Целуни ме, ако можеш

Преводач: Анета Макариева-Лесева

Издание: първо

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Мая Жилиева

Коректор: Мая Жилиева

ISBN: 978-954-399-001-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11073

История

  1. —Добавяне

Глава втора

Минаха няколко дни, преда Лекси да реши да се свърже със Сам Купър. След като видя пръстена по новините, получи голяма спешна поръчка, която я върза на бюрото.

Най-сетне тази сутрин й се отдаде възможност да отиде направо в редакцията на вестника, където охранителят отказа да я пусне без уговорена среща. Обясни й, че са му дадени строги указания да не допуска в близост до журналиста жени, настървени за мъже и пари, които постоянно го атакували напоследък.

Пазеха Сам Купър повече и от президента. Нещо не й се връзваше, но дори с чаровната си усмивка Лекси не можа да пробие.

Беше се опитала да се свърже със Сам Купър на телефона на вестника, но й отговори автоматичен секретар, на който не можа да остави съобщение, защото машината беше препълнена. Но Лекси имаше мисия и беше решена да се срещне с него. Просто още не беше измислила как.

— С какво толкова си заета? — попита Клодия, нейната дясна ръка, когато изникна до масата й в „Старбъкс“ за редовната им седмична среща.

Лекси повдигна поглед от лаптопа.

— Добро утро и на теб.

Клодия, въплъщение на вечното щастие, седна срещу нея, усмихната. Светлокестенявата й коса бе леко прихваната на опашка и две непокорни меки къдрици висяха от двете страни. Макар с пет години по-млада от Лекси, която вече беше навършила 29, Клодия беше достатъчно зряла и двете станаха добри приятелки.

Лекси скръсти ръце и се наведе напред. Пое си дълбоко въздух и разказа на Клодия историята за бижуто на баба си и героя Сам Купър.

— Искам да го откупя, но не мога да се добера до този тип, за да се представя, да не говорим за нещо повече. За какво му е на един журналист такава охрана? — Пропусна да спомене, че е много мъжествен и толкова секси, че не й излизаше от ума.

Клодия се разсмя.

— Един герой няма нужда от охрана, но един свободен мъж — със сигурност. Разбирам, че не си чела пресата тази сутрин? Онлайн или където и да е?

Лекси поклати глава.

— Нямах време. Какво е станало?

— „Дейли Поуст“ имат нова рубрика — „Ергенски блог“. Колона, в която разказват за подвизите на някой от ергените в града, с надеждата, че като го изтипосат, жените ще наизскачат от шубраците и той ще открие госпожица Истинска. Чакай! Сега ще ти покажа блога.

Лекси сбърчи нос.

— Звучи като телевизионно риалити. — Не можеше да понася предавания, в които жени се състезаваха да спечелят някой мъж.

Действителността обаче не беше купон, както тя вече добре знаеше от личен опит. В първата си и единствена сериозна връзка се бе оставила на илюзията, че мъжът ще приеме и дори ще сподели страстта й към пътешествията — въпреки че всичко й подсказваше обратното.

Тъй като Дрю беше журналист на свободна практика, естествено бе да иска да види свят и да използва впечатленията в работата си. Но й се наложи едва ли не да му извива ръцете, за да го накара да я придружи извън страната.

Лекомислено пренебрегна недоволството му от скитническия й начин на живот. Беше убедена, че двамата са съвършената двойка, докато той не се върна при своя стара тръпка отпреди години. Просто приятелка, бе й обяснил. Само дето я заряза заради въпросната „приятелка“ и тутакси я накара да помъдрее по отношение на мъжете. Като се връщаше назад, си даваше сметка, че Дрю бе извънредно критичен не само към склонността й към странстване.

Разочарованите родители на Лекси мислеха, че Дрю вече е постигнал живота мечта на човек от предградията. Мечта, която тя никога не бе споделяла. Но Карълайн и Грант Дейвис не разбираха това. И продължаваха да й го напомнят при всяка среща. Това бе и една от многото причини, поради които Лекси бе свела посещенията при родителите си до възможния минимум.

А Дрю си остана за нея добър урок. Оттогава си бе изградила нова философия: „Обичай, наслаждавай се и отмини.“

— Аха. Намерих го. — Клодия обърна екрана на лаптопа към Лекси, която с удоволствие отклони вниманието си от патетичното си минало.

— Това е днешното издание. Твоят пазител на пръстена е ергенът на фокус. Ето ти обяснение защо е толкова трудно да се добереш до него — каза тя.

Лекси се вторачи в огромната снимка на Сам Купър. На нея изглеждаше още по-поразителен, отколкото по телевизията. Очите му — още по-сини, гъста права коса, в която да заровиш пръсти и която подчертаваше неговата мъжественост.

Клодия лекичко подсвирна.

— Бива си го. Но виждам, че вече си го забелязала — ухили се тя.

За да не се изчерви, че я хванаха, Лекси се зачете в статията.

— Значи жените направо му скачат? — Тя се опита да звучи шокирана, сякаш не можеше да си го представи.

Въпреки че можеше. Просто нямаше да го признае открито, нито щеше да бъде една от онези отчаяни жени. Интересуваше я сделката с него, нищо повече.

Клодия скръсти ръце.

— Ако искаш да спипаш този Сам Купър, предлагам ти метода на задния вход. Може да се наложи малко да почакаш, но се обзалагам, че накрая ще излезе.

Лекси присви очи.

— Сигурна ли си? — Просто не можеше да си представи да виси с часове на улицата с една гола надежда.

— Нямаш ми доверие?

Клодия имаше нюх и склонност да довършва всичко, с което се захванеше, докрай — от сложно програмиране до още по-сложните мъже.

Лекси кимна.

— Ти си шефът. Да бъде задният вход.

 

 

Куп замъкна една огромна кутия до асансьора, слезе на партера, мина през задния вход на редакцията и се спря до внушителна синя кофа за боклук. Бе останал да работи до късно и по улицата се спускаха сенки. Остави кутията на земята, защото контейнерът беше толкова висок, че не можа да я вдигне и да я пусне вътре. Затова загреба с две ръце от ухаещите на парфюм писма от почитателки, детайлно описващи своите добродетели на последния коронован Ерген в абсурдния блог, и ги запрати надолу.

И за да бъде абсурдът пълен, блогът се издаваше от неговия вестник! Като разбра, че точно той е най-новата жертва на анонимния автор, Куп помоли главния редактор да спре публикацията. Но никой, дори топ криминалният им репортер, не бе в състояние да въздейства на машината за пари, каквато беше „Ергенски блог“.

Това или беше наказание за грехове в предишен живот, или потвърждение на старата поговорка, че няма ненаказано добро. И в двата случая беше унизително.

Инструктира охранителя Крис Марков да не допуска никакви субекти от женски пол без уговорена среща. Вече не можеше да ходи на работа пеша, тъй като някои героини бяха научили къде живее и окупираха стълбите като папараци Бритни Спиърс. В това чудесно лятно време беше принуден да се прибира с такси. Което го подсети, че Чарли трябваше да го чака на ъгъла.

Куп хвърли и последните писма. Стигна до букетите и кутиите с бонбони. Опакованите бе изпратил на местните болници. При толкова откачени жени, тръгнали да примамват някакъв си непознат с подаръци, не би рискувал да опитва каквото и да било разопаковано. Майка му, мир на праха й, добре го бе научила.

Като бръкна за последен път в кутията, ръката му напипа нещо меко, памучно. Измъкна го и вторачи смаян поглед в дамските прашки. Поне имаха етикет. Специално този подарък едва ли щеше да го дари някъде и веднага го метна на камарата с боклук.

— Изглеждаха симпатични. Можех да проверя размера, преди да ги изхвърлите.

Куп замръзна, като чу непознат женски глас.

— Шегувам се. Може ли да се отървете от тези нещица, преди да се представя? Тръпки ме побиват от самата идея за „Ергенски блог“ и отчаяните дебнещи жени.

Куп долови закачливата нотка.

Повдигна олекналата кутия и я хвърли в контейнера, преди да се обърне към жената, нахълтала в пространството му. Тя не приличаше на бомбастичните мадами, които му изпращаха снимки в писмата си, дори бе попаднал на една гола.

Пред него стоеше зашеметяваща брюнетка с права, подстригана на черта до раменете коса, преметната на една страна. Дълги, изтънени кичури ограждаха красиво лице. Въпреки екстравагантните очила с черни рамки, той забеляза високи скули. Погледът му се спря на плътните й съблазнителни устни. Най-силно го впечатлиха очите й зад прозрачните стъкла. С разширени, тъмни ириси, чиито цвят не можеше да се определи заради гаснещата светлина.

Очилата придаваха интелигентно, но и сексапилно излъчване. Приличаше му на пъзел, който с удоволствие би разглобил и наредил отново с по-специално внимание.

Но само защото го привличаше, не означаваше, че може да й се довери.

— Ето, разтоварих се. Сега кажете коя сте и какво правите тук? — попита предпазливо той.

Тя му се усмихна широко и добави красиви зъби към плюсовете си.

— Чакам ви — заяви тя.

Отговорът й го изпълни с нелогично разочарование.

— Е, не проявявам интерес. — Той пъхна ръце в джобове и си тръгна.

— Откъде знаете, като дори не сте чули какво имам да ви кажа? — подвикна тя.

Това го накара неволно да спре и да се обърне.

— Защото сте жена, причаквате ме тук, отзад, и признавате, че се интересувате от мен!

— Не от вас! — поправи го тя, притеснена от тази мисъл, което докачи егото на Куп.

Че какво не ми е наред, зачуди се той.

— Интересува ме пръстенът! — Тя повдигна ръка, за да илюстрира думите си, и му посочи цяла колекция пръстени по себе си.

— Вие и всички останали в града, търсещи мъже за женене — измърмори той, чудейки се къде сред множеството бижута е надянала годежния си пръстен.

Тя стисна съблазнителните си устни и се намръщи.

— Не в този смисъл! — Бръкна в голямата си чанта, преметната през рамото й и измъкна снимка. — Погледнете! Това е баба ми и носи колие същия модел като пръстена, който видях по телевизията, че получихте.

Изненадан от обяснението й, Куп взе снимката, но слабата светлина не му позволи да я види добре.

— Прекалено е тъмно — каза той и й върна снимката.

— Е, просто ми повярвайте. Еднакви са.

Той вече знаеше, че някога пръстенът е бил част от комплект. Дали наистина баба й притежаваше колието, или това бе просто повод за запознанство?

Инстинктът на репортер му подсказа, че е искрена. А и трябваше да признае, че тя нямаше поведение на жена, привлечена от най-известния ерген в града.

Явната й липса на интерес към него малко го подразни. Особено защото събуди любопитството му, но не заради пръстена, който си лежеше дълбоко в предния джоб на панталона му.

Нямаше обаче да й го покаже, докато не научеше повече за историята й.

— Баба ви откъде има колието? — попита той, като се чудеше дали не й е било препродадено след кражбата.

— Вижте, мислите ли, че можем да продължим разговора на друго място? За мен е без значение къде. Тази смрад от боклука ме убива. — Тя размаха ръка пред лицето си и сбърчи нос.

Куп поклати глава и се усмихна.

— Умна, колкото и красива. Очите й се ококориха зад стъклата.

— Слушайте, трябва да се прибера и да взема един душ. Да не ви обяснявам колко от писмата, които току-що изхвърлих, бяха парфюмирани. Искате ли да изпиете едно питие с мен? — Това предложение му хрумна внезапно, но докато чакаше отговора й, сърцето му заби по-силно.

— Ще носите ли пръстена?

Той кимна.

— А вие — снимката?

— Разбира се.

— Имате ли химикалка? — попита той с привидна небрежност, но всъщност тръпнеше при мисълта, че ще я види отново.

Тя бръкна в прекалено голямата си чанта и му подаде нещо за писане.

— Ето, използвайте това. — И обърна гърба на снимката.

— Осем часът добре ли е? — попита той.

— Устройва ме.

Написа името на заведението на баща си — бар и грил, което старият бе отворил след пенсионирането си. Куп се отбиваше там през свободното си време. Атмосферата бе достатъчно непринудена за делова среща и се намираше на оживена улица, за да не я притеснява срещата с напълно непознат.

Това го подсети нещо.

— Мисля, че не се представихме както трябва — каза той.

— Аз съм Лекси Дейвис. — Тя протегна ръка и той я пое.

— От Александра ли?

— От Алексис. Промених го още като проговорих, за голямо разочарование на родителите ми.

Той се разсмя, наслаждавайки се на допира на дланта й до неговата. Мека и женствена, малка и явно добре поддържана. Хареса му дързостта й.

— А вие сте небезизвестният Сам Купър — каза тя и отпусна пръсти.

Той я погледна с любопитство.

— Последният най-желан ерген няма нужда от представяне. — Тя сбръчка нос пренебрежително.

— Значи вие действително не одобрявате „Ергенски блог“? — заинтригувано попита той.

Тя поклати глава.

— Нито една уважаваща себе си жена не би се втурнала да преследва мъж само защото е свободен и притежава пръстен… — Гласът й заглъхна и тя се усмихна, очевидно открила себе си в това описание.

Той се разсмя.

— Спокойно, Лекси. Вече се разбрахме, че не се интересувате от мен — каза той по-разочаровано, отколкото му се искаше.

— Кой го казва? — Тя си взе снимката и я пъхна в чантата. — До осем. — Махна леко, обърна се и тръгна надолу по улицата, като му даде възможност да разгледа и другите й прекрасни атрибути в бели джинси и свободно бюстие.

 

 

Лекси се втурна към апартамента на баба си в Уест Сайд, за да си вземе душ и да се преоблече за срещата със Сам Купър.

— Сам Купър. — Името се изплъзна леко и гладко от устата й като „Калуа“[1] със сметана, любимото й питие.

Пъхна ключа във вратата и влезе. Както обикновено ароматът на виолетки завладя обонянието й.

— Бабо? Тук ли си? — извика Лекси.

Никакъв отговор. Помисли си, че Шарлът е на гости при Силвия, и на път към спалнята си включваше всички лампи в жилището. Дръпна тежките завеси на прозорците.

Зарови в гардероба, търсейки нещо подходящо за делова среща с мъж, който искаше да впечатли. Не беше от жените, които трупат дрехи. Пътуваше с малко багаж. Избра си лека лятна рокля и сандали с цветя.

След половин час вече се бе изкъпала, гримирала и изсушила наскоро подстриганата си коса. Добави тънка оранжева диадема в тон с роклята, пръсна от любимия си парфюм и се приготви да излезе.

В стомаха й пърхаха пеперуди, което подсказваше, че тази вечер изведнъж се бе превърнала в нещо по-специално за нея от обикновена сделка за пръстена.

Не бе очаквала Сам толкова да я впечатли. Веднъж освободил се от подозренията си, той се оказа истински чаровник.

Бе й казал, че е красива. Лицето й пламна от този спомен. Ами докосването му! Ръцете му не бяха нито груби, нито меки и с маникюр. Всъщност пръстите му бяха обгърнали нейните точно както трябва и още живото усещане я прониза до петите и някои други части на тялото й, за които бе по-добре сега да не мисли.

Не се чуваше никакъв шум в апартамента и си помисли, че баба й още не се е прибрала. Явно щеше да извади късмет и да се измъкне, без да се налага да отговаря на разни въпроси. Искаше да я изненада с бижуто на тържеството и колкото по-малко възможност й даваше да души наоколо, толкова по-добре.

Само ще й остави бележка, за да не се тревожи. Лекси провери отново в чантата си за снимката на баба си, на чийто гръб бе записала адреса и името на ресторанта, и тръгна по тесния коридор към вратата.

Тъничко подсвиркване я накара да замръзне. Лекси се завъртя и видя баба си, седнала в голямото кресло в ъгъла на стаята.

— Закъде така си се издокарала? — попита Шарлът.

— Изплаши ме! Не знаех, че си вкъщи. — Сърцето й щеше да изскочи и Лекси притисна ръка до гърдите си.

Баба й остави плетката в скута си.

— Повиках те. Сигурно не си ме чула.

Лекси кимна.

— Е, добре. Ще закъснея. Не ме чакай!

Тя направи крачка към вратата, но гласът на баба й я спря.

— Не отговори на въпроса ми!

А бях на косъм да се измъкна, помисли си Лекси.

— Кой въпрос?

— Не се прави на ударена. Среща с мъж ли имаш? — попита Шарлът, ококорена от любопитство.

Най-съкровената мечта на баба й бе да я види задомена, за да има кой да се грижи за нея, след като Шарлът си отидеше.

Лекси боготвореше баба си и не приемаше прекалено сериозно съветите й, но гледаше да не я осветлява много за личния си живот.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но имам делова среща, бабо.

Шарлът недоверчиво повдигна очертаната си с молив вежда.

— Как не! На стар краставичар краставици ще продаваш. Прекалено си се издокарала за клиент. Така че? Познавам ли го? Къде ще те води? За пръв път ли излизаш с него? И приятен млад мъж ли е?

Лекси въздъхна драматично, обезкуражена, но не и победена.

— Вярвай, в каквото си искаш, бабо! — Тя едва сдържа смеха си от ентусиазираната тирада на Шарлът. — Не, не познаваш този клиент. Отиваме в едно заведение „Бар и грил Джак“. Да, срещаме се за пръв път и, разбира се, е приятен млад мъж. Иначе не бих приела да изляза с клиент.

— Не ми минават тези номера.

Лекси погледна часовника си.

— Е, твоя работа. Трябва да тръгвам. Закъснявам. — Прати й въздушна целувка. — Обичам те.

Шарлът се усмихна.

— Приятно прекарване! И помни — прави всичко, което аз бих направила… и още толкова!

Лекси завъртя очи и се отправи към вратата и към деловата среща с най-сексапилния мъж, когото бе срещала.

 

 

Телефонът на Куп иззвъня точно пред вратата на „Бар и грил Джак“. Беше подранил и реши да проведе разговора отвън, на по-тихо.

— Куп на телефона — каза той.

— Безпокои ви Рики Бърнет, собственикът на „Винтидж[2] бижута“. Разбрах, че сте спасили живота на дъщеря ми и внучката ми.

Куп не мислеше, че ще се стигне чак дотам.

— Просто бях на точното място в точното време, господин Бърнет.

— Все пак благодаря. Благодарен съм ви — каза мъжът с груб глас.

— Няма защо.

— Само че трябва да си върна пръстена.

Куп остана смаян от безцеремонната декларация и при споменаването на пръстена инстинктивно застана нащрек.

— Татко! — Куп разпозна гласа на дъщеря му някъде там.

— Един момент — каза Рики.

Куп притискаше слушалката към ухото си, като се опитваше да долови какво се обсъжда на другия край на линията. Явно бащата и дъщерята спореха и той не изпита никакви угризения да подслушва.

— Как смееш! — ругаеше жената. — Казах ти, че човекът ни спаси живота!

— И аз съм му благодарен, но нямаш право да даваш нещо от личната ми колекция! — отговори Рики.

— Същински вехтошар си, татко. Ако зависеше от теб, в колекцията ти щеше да има повече бижута, отколкото в магазина. Добре, че поразчиствам от време на време! Поне докарвам някой лев.

— Продала си и нещо друго мое? — Рики побеснял повиши глас.

— Да не би да не си забелязал! Видях цяла колекция в предаването на Опра[3]. Сега се извини на господин Купър и го остави на мира с този пръстен.

— Още ли сте там? — попита Рики.

— Да. — Куп не знаеше да се забавлява или да се чуди на Рики Бърнет.

— Слушайте, ще ви дам нещо друго, ако мога да си върна пръстена — каза Рики, явно пренебрегвайки мнението на дъщеря си.

Със сигурност пръстенът значеше много за човека. Дали знаеше, че е краден? Участвал ли е в обира? Или беше просто вехтошар, както го нарече дъщеря му.

— Невъзможен си! — възкликна тя. В слушалката избумтя затръшната врата.

Куп замижа.

— Наистина бих искал да ви помогна, господин Бърнет, но не мога.

— Хайде, бе!

— Съжалявам, но трябва да затварям. — Куп прекъсна връзката и потупа джоба, в който бе пуснал пръстена.

Изпита чувство за вина, че не го върна. Да му се не види — той не бе искал да приема наградата, първо на първо. Но след като вече имаше нова информация, не можеше просто да го предаде на Рики Бърнет. Кой можеше да каже дали Рики заслужаваше да го притежава? А Лекси Дейвис също проявяваше интерес точно към това бижу.

Очевидно този пръстен криеше някаква история и го загриза любопитството му на журналист и писател. Докато не разгадаеше мистерията около тази кражба, пръстенът оставаше негов.

Бележки

[1] Ликьор с вкус на кафе. — Б.пр.

[2] Винтидж стилът се отнася за дрехи, бижута, мебели, произведени между 1920 и 1975 година. — Б.пр.

[3] Има се предвид американската водеща Опра Уинфри. — Б.пр.