Карли Филипс
Целуни ме, ако можеш (10)

Глава девета

Куп знаеше, че Лекси не го бе поканила с голям ентусиазъм. Отби се за сандвичи и за цветя с надеждата, че ще успее да изглади отношенията. Той не беше много по тези жестове, но толкова силно искаше да е с нея, че не можеше да я остави така разгневена.

Заради опашката в магазина закъсня с двайсет минути. Натисна звънеца.

Голямата черна врата се отвори и Лекси се появи на прага. Носеше бели бермуди и намачкана блузка. Косата й беше опъната на къса опашка, а няколко кичура закачливо се спускаха отстрани на лицето й. Съвсем очаквано го завладя силно желание.

Тя не изглеждаше много доволна да го види — също очаквано.

— Закъсня — отрони се от устата й.

Устата, която така му се искаше да целуне, но се въздържа.

— Но ти нося подаръци. — Подаде й цветя с едната ръка, плик с храна — с другата.

— Благодаря. — По лицето й се изписа одобрение, което бързо изчезна, когато отвътре долетя силен кикот.

— Надявам се, че още не са пияни и ще оценят храната — промърмори Лекси и му направи път да мине.

— Пияни ли каза? — попита Куп.

Лекси въздъхна.

— Сам виж. — Покани го с ръка и той влезе в ухаещия на виолетки апартамент. Тя пое цветята и храната и каза:

— Ще ги сложа във вода. Ще сервирам обяда на масата. Колкото по-скоро хапнат, толкова по-бързо ще изтрезнеят. Междувременно оправяй се както можеш.

Куп завари Шарлът и другата жена в кабинета с бутилка в странна форма на масата пред тях.

— А, ето го! Не е ли още по-красив на живо? — възкликна Шарлът.

— Ласкаеш ме. — Той се приближи и се наведе да я целуне по бузата. Тъмна струйка се стичаше от слепоочието към ухото й. Косата й бе тъмноморава вместо яркочервената от предишния ден.

— Изглеждаш прекрасно! Коя е приятелката ти? — поинтересува се Куп.

— Сам Купър, това е най-добрата ми приятелка Силвия Крински. Силвия, това е ергенът.

— Толкова ми е приятно да се запозная с вас! — Силвия стана да се ръкува с него.

— На мен също.

— Сядай! — Шарлът потупа мястото до себе си. Изхълца. — Извинявай — изкикоти се тя.

— Виждам, че се забавлявате без мен — каза той, оглеждайки бутилката „Манишевиц“ — традиционно еврейско вино.

— Ами може ли вкусна храна без хубаво вино? — каза Силвия. — А „Манишевиц“ е вино за шампиони!

— Не мисля, че това им е девизът — добави Шарлът и отново хлъцна. — Извинете.

— А трябва да бъде.

— Обядът е готов! — провикна се Лекси откъм кухнята.

— Чухте ли това? Храната е сервирана.

Лекси имаше право. Постоянното кискане му подсказа, че вече е време да хапнат нещо.

Куп зае главното място по настояване на Шарлът. Реши да следва съветите на Лекси колко и кога да разкаже на възрастните дами. Явно се надяваше, че обядът ще ги освежи. Но Шарлът и Силвия продължиха да си подават бутилката. Куп си помисли, че виното може да им развърже езиците.

Лекси не беше убедена. Наблюдаваше ги загрижено и се хранеше мълчаливо. Не че можеше да вземе думата.

— Бабо, трябва да поговорим за твоето колие — успя най-сетне Лекси да ги прекъсне.

Ръката на Шарлът се хвана за голата шия.

— Опа, не го нося днес! Днес е ден на косата — обясни тя на Куп. — Със Силвия се боядисваме сами, за да спестим някой лев от онези скъпи салони. — Тя опипа косата си с една ръка.

— Разбирам напълно — отговори той, преди да се обърне към Лекси: — Откъде искаш да започнем?

— От самото начало. Бабо, помниш ли, че гледахме по телевизията как Куп получава пръстена? — Лекси сплете ръце и кокалчетата й побеляха от напрежение.

— О, да! Моментално разбрах, че ти си съвършеният мъж за внучката ми. Няма да ставам по-млада, нали разбираш, и ще е добре да се задоми, преди да си отида. — И Шарлът драматично притисна ръце към сърцето си.

— Бабо! Престани! — извика Лекси поразена.

Куп се чудеше кое я притесни повече — фактът, че Шарлът продължаваше да ги сватосва, или думите за неизбежния край.

Лекси силно въздъхна.

— Хайде да се съсредоточим, може ли? Куп, защо не обясниш какво си открил за пръстена — предложи Лекси.

Шарлът и Силвия затвориха устите си и се наведоха напред, явно заинтригувани от разказа му.

— След като избрах пръстена, се върнах в офиса и го показах на един от нашите редактори. Тя веднага оцени колекционерската му стойност. Каза, че е „Трифари“. — Куп не сваляше поглед от бабата на Лекси.

Шарлът слушаше с широко отворени очи, без да коментира.

— Продължавай — подкани го Лекси.

— Да, давай — добави Шарлът.

— След кратко проучване открих нещо много интересно.

— Че е част от комплект, а моето колие е другата част? — попита Шарлът, горда, че е успяла да направи връзката.

— Де да беше толкова просто, бабо. Искам да чуеш какво казва Куп и моля те, не се разстройвай! Трябва да внимаваме за кръвното ти. — Лекси я погледна загрижено.

— Кръвното си ми е добре. Лекарствата си вършат работата, а ти се тревожиш прекалено много. Продължавай, Куп! — настоя Шарлът.

— Явно пръстенът е част от комплект бижута, който включва и твоето колие.

— Аха! — Шарлът победоносно размаха юмрук. — Бях права.

Лекси изстена и завъртя очи.

— Но целият комплект бил откраднат от една къща през 50-те години на XX век. Комплектът изчезнал и крадците така и не били заловени — обясни Куп.

Шарлът смачка на топка салфетката на масата.

— Значи, който го е откраднал, го е скрил и обзалагам се, че точно така моят Хенри го е намерил.

Лекси се намръщи и намести очилата си, нещо, което правеше, когато внимателно се замисля.

— Беше ми казала, че дядо е получил колието като заплащане за шофьорски услуги.

— Точно така. Който му го е дал, сигурно го е измъкнал от скривалището — каза Шарлът, като бързо сглоби фактите.

— Звучи ми съвсем логично — обади се Силвия.

Заприличаха му на комедийна двойка.

Куп разтърка очи с длани. Бръщолевенето им започна да го дразни.

— Дами, това можеше да свърши работа, ако не беше една важна подробност. Семейството, което е притежавало бижутата и от чийто дом са откраднати, се казва Ланкастър и живее в Манхатън.

Лекси кимна.

— Спомних си, че Силвия разказа преди време, че някога дядо е работил за семейство Ланкастър.

Шарлът нацупи устни.

— Казах, че не си спомням такова име, нито такъв разговор. За какво е всичко това? — Тя започна да си вее с намачканата салфетка. — Не е ли прекалено топло тук?

— Бабо, добре ли си? — Лекси скочи от стола си.

— Добре съм. Просто се разгорещих от виното.

— Затова не трябва да пиеш. — Лекси се захвана да разтребва масата, като започна от чашите и бутилката.

— Докторът ми каза, че чаша червено вино е добре за здравето ми! — каза Шарлът.

— Сигурна съм, че половин бутилка „Манишевиц“ надвишава дневната ти доза — възрази Лекси.

— Да се върнем на думата. Искам да знам какво намеквате — Шарлът присви очи.

Лекси пое дълбоко дъх.

— Че може би дядо не е получил колието като заплащане. Може би просто така е казал. Може да…

— Мислиш, че дядо ти е бил крадец? — попита Шарлът, като повиши тон, явно притеснена от тази мисъл.

Лекси се втурна и я погали по рамото за успокоение.

— Бабо, не казвам такова нещо. Естествено, че не го вярвам. Но ако така изглежда на пръв поглед, трябва да се поразровим и да изчистим името му!

Болката, изписана по лицето на Лекси, неочаквано прониза Куп.

— Какъв е смисълът? — попита Силвия. — Очевидно никой не се е интересувал от този случай години наред. Защо да се рови точно сега?

Лекси погледна Куп и той се размърда на мястото си. И двамата знаеха, че се е ровил в миналото и чакаше Лекси да го издаде.

— Макар Куп да получи пръстена от една жена, оказва се, че истинският собственик е мъж, който се обаждал няколко пъти на Куп, за да си го иска.

Лекси не забеляза изненадания поглед на Куп. Явно тя не бе казала на баба си за намеренията му да напише книга и той се чудеше защо ли го прикрива.

Преди да започне да анализира въпроса, Силвия се разкашля.

Шарлът скочи и силно потупа приятелката си по гърба.

— Внимавай! Ще ми спукаш някое ребро — каза Силвия.

— Добре ли сте? — попита Куп.

Лекси се втурна от другата страна.

— Добре съм. Задавих се, като преглъщах — отговори тя, докато бършеше влажните си очи със салфетка.

Куп погледна замаяните жени и разбра, че този ден нямаше да получи ясна информация от тях.

— Дами, мисля, че ще е най-добре да си полегнете — предложи той.

— Добра идея — обади се Лекси и помогна на Силвия да стане от стола, а после и на Шарлът. — С Куп ще пооправим тук.

Докато ги наблюдаваше как излизат от стаята, Куп усети, че двете знаят повече, отколкото казват. Но се чудеше точно какво. А също и дали Лекси ще превъзмогне тревогите за баба си и ще се довери на инстинкта му, който досега не бе го подвеждал.

 

 

Подреждането на кухнята не им отне много време. Куп помогна, като уважи очевидната нужда на Лекси да помълчи. Тя успя да събере мислите си. Красивите цветя във вазата на плота, които й бе донесъл, й подсказаха, че не е грубиян. Просто егоцентричен човек, за когото книгата означаваше повече от чувствата на баба й.

— Разбирам, че добре ти уплътняват времето тези двечките — наруши Куп мълчанието.

— Кажи ми нещо, което не знам. — Тя издуха кичур коса от лицето си. — Така и не успях да кажа на баба си, че колието е крадено и ще трябва да го върне.

Куп кимна.

— Има време за това. — Той небрежно опря ръка на гърба й и веднага възпламени чувствеността й.

Погледът му се премрежи както предишната нощ.

Лекси трудно преглътна. Как този мъж успяваше така да й въздейства?

— Ела да поседнем — предложи Куп с дрезгав глас. — Трябва да поговорим.

Бе стиснал челюст, което не бе добър знак.

— Какво има? — попита тя.

— Ела. — С ръка на кръста й той я поведе към един от кухненските столове.

— Искаш ли да отидем в гостната — там е по-удобно?

Той поклати глава.

— Тук е по-добре. Не искам баба ти да ни подслушва.

О, боже!

Лекси седна.

— Какво става?

Куп седна на обратно на отсрещния стол, което му придаде най-сексапилното излъчване, позволено за мъж.

— Едно по едно. Защо не ме издаде? Можеше да кажеш на баба си за книгата, но не го направи.

Самата тя се чудеше.

— Не ме разбирай погрешно. Не го направих не заради теб, а заради нея. Помислих си, че днес ще й дойде много. Но имаше и още една, по-лична причина.

— Това ли е? — настояваше Куп.

Да му се не види и репортерът!

— Добре де, баба ми те харесва. — А за Лекси това имаше особено значение. — Не исках да й отнемам илюзиите.

Куп се покашля.

— Не мисля, че баба ти има чак толкова много илюзии за живота, колкото ти си представяш.

Лекси присви очи.

— Какво точно означава това?

— Ти самата каза, че двете със Силвия се държат странно напоследък, нали така?

— И? — Тя стисна зъби, убедена, че не й харесва посоката на разговора.

— Не забеляза ли колко бързо Шарлът предложи версията за препродажба на бижутата? Дори още преди да сме я попитали как дядо ти се е сдобил с крадени вещи, тя предложи отговора.

— Тя има бърза мисъл.

Куп се наведе още по-напред.

Уханието на мъжкото му тяло и добре познатият афтършейв завладяха сетивата й и я наелектризираха. Не беше лесно да превъзмогне възбудата си заради рационалните мисли, но се опита.

— А когато свързахме обира с името Ланкастър, тя се направи на ударена и каза, че не помни нищо подобно.

Доволното изражение на Куп притесни Лекси.

— Откъде разбра? Може да казва истината. Да ти е минавало това през ум, господин Супер репортер? — Да защити баба си, бе най-естественото нещо за Лекси. Често го бе правила пред родителите си през годините. Но сега бе различно.

Куп изсумтя раздразнено.

— Всеки път, когато се спомене името Ланкастър, баба ти сменя темата или й прилошава.

— Каза, че й е топло, Куп. Не, че й е лошо.

— Може би за разнообразие? Не мога да го докажа, но имам предчувствие, че знае повече, отколкото казва.

Колкото и да й се искаше да отрича тезата на Куп, не можеше да не види логиката на думите му.

Баба й наистина се държеше странно напоследък. Помнеше като слон най-незначителни подробности от миналото. Лекси не бе забелязала Шарлът да има проблеми с паметта. Освен в този случай.

Лекси се размърда притеснено на мястото си, но не искаше да си признае пред Куп. Нямаше намерение да му помага да си обясни случая, нито да напише книгата на гърба на семейството й. Независимо за какво ставаше дума.

Той се покашля, явно очакващ да чуе още нещо.

— Какво ще кажеш да се договорим да спрем с дискусиите засега и просто да продължим да събираме факти? — каза Лекси.

— Става. — Куп хвана с две ръце облегалката.

— Да започнем с „Винтидж бижута“? — предложи тя. — След края на работния ден.

Той наклони глава.

— А оттам отиваме в бара на баща ми да вечеряме.

 

 

Лекси веднага поклати отрицателно глава. Вечеря с Куп, време за усамотяване, интимности — това вече не й изглеждаше добра идея. Макар че го желаеше толкова много, дори повече отпреди, но конкуренцията помежду им отравяше всякакви отношения.

Куп се изправи.

— Не се притеснявай! Просто искам да разбера дали може да ни осигури достъп до старите досиета по случая.

Значи не е среща. Направила е погрешен извод. Въпреки отказа й я завладяха притеснение и разочарование. Не искаше да се захваща сам с разследването.

— Хм, мога да отменя някои ангажименти и да дойда с теб. — Тя прехапа устни.

— Чудесно. Ще запазя маса. — Той й намигна.

И тогава разбра. Беше я вкарал точно в капана, от който тя се опитваше да избяга. Интимен момент, насаме с мъжа, по когото беше полудяла. Не се ядоса, колкото очакваше, което съвсем я обърка.

 

 

Рики се скри в задната част на собствения си магазин и се почувства като влечуго. Тъкмо се връщаше от банката. Заместваше го Анна. Мина през задната врата, без да се обажда, точно когато те влязоха през официалния вход. Камбанката оповести влизането на клиенти и той надникна зад завесата, отделяща офиса.

В първия момент не ги позна. И как да ги познае, когато се бяха дегизирали. Но ги чу, като питаха Анна за пръстена, който дала на проклетия репортер, и Рики разбра. Още нямаше план, затова започна да подслушва, тайно наблюдаваше и следеше как дъщеря му отбива въпросите им.

— Гледахме за обира по новините. Сигурно много сте се изплашили.

Когато бяха екип, си имаха фалшиви имена. Първо заговори онази, която бе нарекъл Луси. Очевидно нещата не се бяха променили. Тя все още бе лидерът, а другата, Етел — най-близката й приятелка и съюзничка.

— Просто съм доволна, че дъщеря ми не пострада — отговори Анна с нестабилен глас.

Рики потъваше в пот всеки път, щом си помислеше, че нещо можеше да се случи с дъщеря му и внучката му — единственото свястно нещо, което бе постигнал през живота си.

Отпред разговорът се обърна към семействата — на пръв поглед типична тема за повечето възрастни хора, защото обичаха да разказват за себе си. Но не и Рики. Не беше много по приказките, което му бе спестило много проблеми през тези години. Слушаше с интерес, воден от любопитство да научи повече за живота на бившите си партньорки. Изглежда Луси бе останала вдовица с едно дете, а Етел също вдовица, но без деца за утеха на старини. И, разбира се, имаха приятелството си, както обясниха на Анна, потупвайки се по ръцете. Рики едвам се сдържа да не повърне.

Заради шаловете, с които се бяха забрадили, и големите черни слънчеви очила не можа да разбере дали годините ги бяха пощадили повече, отколкото него.

За малко Рики да се изсмее на висок глас и да се издаде.

— Любопитни сме за пръстена, който дадохте на красивия репортер — изчурулика Етел и върна мислите на Рики към главния проблем.

— Нали знаете, че стана последния най-желан ерген — каза Луси.

Още чете клюките, помисли си Рики.

— Всъщност той не искаше наградата, но аз настоях. Накрая си избра пръстена. Каквото и да искате да научите, няма да мога много да ви кажа — обясни Анна.

Добро момиче, каза си Рики.

— Дори откъде го имате? — попита Етел.

— Трябва да говорите с баща ми! Пръстенът е една от многото дрънкулки, които е събрал през годините. Страхувам се, че стана нещо като вехтошар.

— Не се съмнявам — измърмори Луси.

— Извинете? — попита Анна, изненадана от коментара й.

Старата секира. Все така наточена.

— Казах, че не се съмнявам. Гледах в предаването на Опра^[1], че не си даваме сметка колко много хора страдат от това сериозно психологическо разстройство. Може да доведе до задръстване с вещи — обясни Луси с по-сериозен тон.

— Знам. Тъкмо затова от време на време продавам по нещо, за което татко не се сеща.

— А той дали е наоколо? — леко изнервено попита Етел.

— Не, отиде до банката, но трябва скоро да се върне. Ако искате, изчакайте го да поговорите — предложи Анна.

Добре, че Рики не сложи камбанка и на задната врата. Дори дъщеря му не разбра, че се е върнал.

— Не, благодаря — отговори Луси. — Трябва да вървим.

Рики кимна. Да, да, точно така. Изчезвайте! Махайте се! Дим да ви няма!

— Я, чакай! Това баща ви ли е? — попита Етел.

Рики стисна очи и едва сподави стона си. На стената зад Анна висеше снимка.

— Да, той е. Баща ми с Ед Коч, когато беше кмет на Ню Йорк — гордо обясни Анна.

Рики още си спомняше вечерта, когато го бяха срещнали в един ресторант и съпругата му, мир на праха й, бе настояла да се снимат заедно. После увеличи снимката и я сложи в рамка на стената.

Рики бе забравил за това. Милата снимка даде на Луси и Етел цялата информация, която им беше нужна — че това е магазинът на Рики и че пръстенът не е бил препродаван, а си е останал в неговите ръце.

Телефонът иззвъня и Анна се извини, за да вдигне. Беше точно зад гърба й, така че, слава богу, не се наложи да влиза отзад.

— Правена е доста отдавна — забеляза Етел. — И все пак е поостарял. — Рики долови злорадството в тона й.

— При това не много хубаво. Погледни какъв търбух! Започнал е да оплешивява и е толкова смешен с този перчем, дето го е заметнал.

Луси винаги си е била кучка, помисли си Рики, опипвайки вече съвършено плешивата си глава. И те сигурно не изглеждаха като фотомодели.

— Извинете — обърна се Анна, — ако ви е харесал пръстенът, може би ще успея да ви намеря нещо подобно.

— Не, благодаря. Просто изглеждаше интересен и бяхме любопитни за историята му — отговори Луси. — Но ни беше приятно да си поговорим, скъпа.

— На мен също. Заповядайте пак. Може да поговорите с баща ми или да си намерите нещо друго интересно! — каза Анна с жизнерадостния тон на търговка.

Обикновено Рики се гордееше с качествата й, но този път се намръщи.

Край на всичко.

Обля го пот. В ума му се завихриха сценарии как да се справи с двете жени, когато го спипат. Беше сигурен, че ще го направят.

Вътрешният му глас, който винаги му бе подсказвал кога да се захване с някоя работа и кога да се откаже, го предупреждаваше, че трябва да очаква едната от тях да го открие. Не и двете заедно. Бяха най-близки приятелки до нощта, когато се сдърпа с Етел. Последния път, когато Рики ги видя, те се въргаляха на кълбо по пода на спалнята като котки.

Заради него.

Какъвто си беше страхливец, се бе измъкнал през вратата, докато двете се бореха. През всичките тези години си бе мислил, че са врагове. Очевидно е грешал, което още повече усложняваше положението му.

Двете, обединени, можеха да накарат голям мъж да оцапа гащите.