Наоми Новик
Нефритеният трон (3)

Трета глава

Преданост беше огромен и тромав кораб, дълъг малко над 400 фута и несъразмерно тесен, с изключение на предната част, където имаше разширение за драконова палуба, простиращо се от фокмачтата до носа. Гледан отгоре, той изглеждаше много необичайно, почти като ветрило, но под ръба на драконовата палуба корпусът бързо се стесняваше. Килът бе изработен, вместо от брястово дърво, от стомана, плътно боядисана в бяло срещу ръждата. Дългата бяла ивица, която минаваше през средата, придаваше на кораба почти бързоходен вид.

Газенето^[1] му бе повече от двайсет фута, за да притежава стабилността да посреща бурите. Бе прекалено голям да влиза спокойно в пристанищата и трябваше да акостира до гигантски подводни стълбове навътре в морето, а товарът му се пренасяше до брега от по-малки лодки — като грандама, около която се суетят камериерки. Това не беше първият транспортен кораб, с който Лорънс и Темерер бяха пътували, но щеше да е първият презокеански. Не можеше да се сравнява с малкото корабче за три дракона от Гибралтар до Плимут.

— Тук е много хубаво. По-удобно ми е, отколкото на моята площадка — одобри Темерер.

От уединеното си място на почетен пътник той виждаше цялото движение на кораба, без да се пречка, а камбузът с готварските печки се намираше точно под него и отопляваше палубата му.

— Нали не ти е студено, Лорънс? — сигурно за трети път попита той и наведе глава, за да го види по-отблизо.

— Ни най-малко — лаконично отвърна Лорънс.

Тази прекомерна грижовност вече започваше да го дразни. Макар че световъртежът и главоболието бяха намалели заедно с цицината на главата му, натъртеният му крак още се инатеше и на моменти пулсираше от постоянна болка. Качиха го на борда с боцмански стол — много унизително за дееспособен човек като него. Веднага го настаниха в кресло и го отнесоха на палубата, опакован в одеяла като някой инвалид, а Темерер внимателно се бе увил около него, за да му пази завет.

Към драконовата палуба водеха две стълбища, по едно от всяка страна на фокмачтата. Зоната на бака се простираше от подножието им до половината път до гротмачтата и по правило се полагаше на летците, докато моряците се разпореждаха с останалата площ до гротмачтата. Екипажът на Темерер вече бе завзел полагащата му се територия и многозначително бе избутал няколко купчини с навити въжета по протежението на невидимата граница. Сега на тяхно място стояха кожени сбруи и кошове с халки и катарами като предупреждение към моряците, че трябва да се съобразяват с летците.

Мъжете, които не бяха заети с прибирането на принадлежностите си, се бяха наредили по граничната линия в разнообразни отпуснати пози и симулираха работа. Младата Роланд и другите двама кадети куриери, Морган и Дайър, се бяха заиграли до мичманите, които бяха загърбили задълженията си, за да защитават територията на въздушния корпус. Бяха още малки и можеха с лекота да вървят по бордовата ограда и сега тичаха напред-назад по нея с детинско безразсъдство. Лорънс ги наблюдаваше с мрачно настроение. Продължаваше да се притеснява, че е взел младата Роланд.

— Защо искаш да я оставиш? Не слуша ли? — бе всичко, което Джейн попита, когато той се посъветва с нея.

Беше му неловко да изрази опасенията си пред нея. От друга страна, имаше логика в това да вземе малкото момиче. Когато, при пенсионирането на майка си, то станеше капитан на Екзидий, щеше да се сблъска с всички отговорности на мъжете офицери. Ако сега го щадяха, щеше да остане неподготвено.

Въпреки всички доводи, Лорънс съжаляваше. Това не беше поделението, а той знаеше, че във всеки корабен екипаж има някои долни, наистина много долни типове — пияници, кавгаджии, престъпници. Твърде голяма бе отговорността да се грижи за едно младо момиче сред подобни мъже, да не говорим, че предпочиташе да запази тайната за служещите във въздушния корпус жени.

Той нямаше намерение да инструктира Роланд да лъже и, естествено, не можеше да й възлага по-различни задачи от обикновено, но тайно и силно се надяваше истината да остане скрита. Роланд беше едва на единайсет години и от пръв поглед нямаше да се разбере, че е момиче — с тези панталони и къса куртка. Самият Лорънс преди време я беше взел за момче. В същото време той имаше силно желание да види дружески, или поне не враждебни отношения между летците и моряците, а при по-близко общуване никой нямаше да пропусне да забележи истинския пол на Роланд.

За момента случаят бе повече на нейна страна. Докато се занимаваха с товаренето на кораба, матросите на висок глас обсъждаха хората, които си нямали друга работа, освен да се возят като пътници. Неколцина от тях коментираха как преместените въжета били нахвърляни безразборно и се заеха да ги намотават наново без видима нужда. Лорънс поклати глава и запази мълчание. Хората му бяха в правото си, но той не можеше да смъмри мъжете на Райли, защото това нямаше да доведе до нищо добро.

Темерер също забеляза случващото се. Той изсумтя, а яката му почна да се надига.

— На мен това въже ми изглежда идеално — каза. — Екипажът ми много внимаваше, когато го премести.

— Всичко е наред, приятелю. Никога не е излишно да се пренамотае едно въже — бързо се намеси Лорънс.

Той не се изненада, че Темерер вече бе прехвърлил покровителственото си отношение и над екипажа — бяха заедно от няколко месеца. Моментът обаче бе повече от неподходящ. Моряците бяха нервни от присъствието на дракон и ако Темерер се включеше в някой спор и вземеше страната на хората си, това само щеше да нагнети напрежението на борда.

— Не се засягай — добави Лорънс, като галеше хълбока на Темерер, за да привлече вниманието му. — Началото на едно плаване е много важно. Трябва да сме добри спътници, вместо да поощряваме съперничеството между хората.

— Така е, предполагам — отвърна Темерер и се отпусна, — но не сме сторили нищо нередно. Те не са прави да недоволстват.

— Скоро потегляме — Лорънс искаше да смени темата. — Приливът започна, а мисля, че в момента товарят и последния от сандъците.

При нужда на „Преданост“ можеше да се натоварят до десет средни на ръст дракони. Темерер не беше чак толкова тежък, а на борда имаше много внушителна площ за съхранение на товари. Въпреки това количеството багаж на китайската делегация изглеждаше застрашително за капацитета на кораба. Това шокира Лорънс, който бе навикнал да пътува само с един моряшки сандък. Беше прекалено дори за този многоброен антураж.

Той се състоеше от петнайсет войници и поне трима лекари — един за принца, един за другите двама дипломати и един за останалите придружаващи лица, всеки със свой асистент. Освен тях и преводача имаше двама готвачи с помощници, около дузина лични прислужници и още толкова мъже с неясни функции. Сред тях бе и един господин, представен като поет, но Лорънс се усъмни в точността на превода — може би имаха предвид „писар“.

Само гардеробът на принца заемаше двайсетина сандъка с умела дърворезба и златни панти и ключалки. Боцманският камшик неведнъж плющя заради по-предприемчивите моряци, които се опитаха да ги разкъртят. Многобройните чували с храна също трябваше да бъдат прехвърлени на борда, а тъй като вече веднъж бяха изминали пътя от Китай, започваха да се износват. За огромна радост и възхита на кръжащите чайки един четиридесеткилограмов чувал с ориз се скъса и моряците трябваше през няколко минути да разпръсват облака от екзалтирани птици, за да си вършат работата.

Малко по-рано, при качването на борда бе настъпила голяма суматоха. Придружителите на Юнсин настояха да им се направи мостик до самия кораб. Това беше напълно невъзможно, дори „Преданост“ да бе акостирал достатъчно близо до дока, защото палубата му беше висока. Клетият Хамънд изгуби почти час да ги увещава, че няма нищо унизително или рисковано в това да те издигнат с въжета, и в своята безпомощност сочеше кораба като безмълвен аргумент. Накрая отчаяно бе попитал Лорънс:

— Капитане, това вълнение опасно ли е?

Въпросът беше абсурден. Вълните нямаха и пет фута, въпреки че от време на време режещият вятър отъркваше чакащата баржа във въжетата на пристана. Придружителите обаче не се задоволиха дори с учудения отрицателен отговор на Лорънс. Изглежда, никога нямаше да се качат на борда, но най-накрая самият Юнсин се отегчи от чакането и приключи спора, като слезе от драпирания си стол носилка и се качи на лодката. Не обърна внимание нито на шетнята на разтревожените си слуги, нито на подадените от екипажа на баржата ръце.

Китайските пътници, които бяха изчакали втория курс на баржата, се качваха чак сега откъм щирборда. Там сковано и официално ги приветстваха дузина морски офицери и най-порядъчно изглеждащите измежду моряците. Бяха строени покрай вътрешния край на мостика, облечени в яркочервените си куртки, бели панталони и къси сини жилетки на военноморските сили.

По-младият дипломат Сун Кай скочи с лекота от боцманския стол и със сериозно изражение огледа оживената палуба. Лорънс се зачуди дали не се възмущава от шума и безпорядъка, но не, той просто се ориентираше в обстановката. Направи няколко крачки напред-назад, после се престраши да прекоси мостика в двете посоки със сключени на гърба ръце. Огледа съсредоточено такелажа и сякаш се опита да проследи от край до край плетеницата от въжета.

Строените мъже останаха доволни, защото най-после получиха възможност да позяпат на воля член на делегацията. Принц Юнсин ги разочарова, като почти моментално изчезна в каютата, приготвена за него на кърмата. Сун Кай, висок, подобаващо невъзмутим, с дълга черна плитка, обръснато чело и пищна синя роба с оранжеви и червени бродерии, бе също толкова интересен, а и никак не бързаше да се скрие.

Минута по-късно станаха свидетели на още по-добро представление. Отдолу дойдоха викове и писъци и Сун Кай скочи да погледне зад борда. Лорънс се надигна и видя как Хамънд тича пребледнял от ужас. Дочу се шумен плисък. След секунда по-възрастният дипломат се появи на борда с подгизнали от вода поли на робата си. Въпреки злополуката сивобрадият мъж избухна в добродушен смях и махна опрощаващо с ръка на Хамънд, който го засипваше с извиненията си. Той се плесна по големия корем с печално изражение и се оттегли в компанията на Сун Кай.

— Спаси се на косъм — отбеляза Лорънс и се отпусна обратно в креслото. — Ако беше паднал целият, тази роба щеше да го завлече на дъното.

— Жалко, че не изпопадаха всичките — промърмори Темерер.

Каза го тихо за един двайсеттонен дракон, което ще рече, че всички го чуха. Понесе се сподавено хихикане и Хамънд се огледа притеснено.

Останалите придружители се качиха на борда без инциденти и изчезнаха толкова бързо, колкото и багажите им. Хамънд изглеждаше страшно облекчен, когато цялата операция приключи. Забърса потно чело с опакото на ръката си, въпреки че духаше студен и режещ вятър, и за огромна досада на екипажа приседна на един сандък на мостика. Моряците не можеха да вдигнат лодката на борда, докато той им стоеше на пътя, а нямаше как направо да му кажат да се премести, защото бе важен пътник и дипломат.

Лорънс ги съжали и погледна своите куриери. Роланд, Морган и Дайър изпълняваха заповедта да кротуват на драконовата палуба и да не се пречкат, затова седяха на самия й ръб и клатеха крака във въздуха.

— Морган — каза Лорънс и тъмнокосото момче се отзова, — покани господин Хамънд да дойде да поседи при мене.

Хамънд грейна при тази покана и веднага се качи на драконовата палуба. Дори не забеляза, че зад него мъжете веднага се заеха да връзват въжетата, за да вдигнат лодката на борда.

— Благодаря, сър, благодаря. Много мило от ваша страна.

Той седна на сандъка, който Морган и Роланд донесоха за него, и прие с още по-голяма благодарност поканата за чаша бренди.

— Нямам представа какво щях да правя, ако Лиу Бао се беше удавил.

— Така ли се казва онзи господин? — попита Лорънс.

От срещата в адмиралтейството помнеше по-възрастния дипломат единствено със свистящото похъркване.

— Това щеше да е неблагоприятно начало на пътуването, но Юнсин едва ли би обвинил вас.

— Не, тук силно грешите — отвърна Хамънд. — Той е принц, може да обвини когото си пожелае.

Лорънс бе склонен да приеме случилото се на шега, но Хамънд изглеждаше мъртвешки сериозен и след като почти допи брендито си в нетипично за него мълчание, рязко добави:

— Моля да ме извините, но трябва да отбележа колко са вредни подобни забележки, дошли в резултат на моментно нехайство…

На Лорънс му беше нужно известно време да се досети, че Хамънд говори за негодуванието на Темерер. Самият Темерер реагира по-бързо и отговори сам:

— Не ме е грижа дали те ме харесват. Може пък така да ме оставят на мира и да не се налага да живея в Китай.

Тази мисъл го осени внезапно и той вдигна глава с ентусиазъм.

— Ако съм прекалено груб, дали няма да си тръгнат веднага? Лорънс, какво се смята за особено оскърбително?

Хамънд погледна досущ като Пандора, пуснала бедите по света. Лорънс го досмеша, но сподави желанието, воден от съчувствие. Хамънд бе прекалено млад за тази работа. Колкото и умен и талантлив да беше, той усещаше липсата на личен опит и това го правеше излишно предпазлив.

— Не, приятелю, така нищо няма да постигнеш — рече Лорънс. — По-скоро ще ни обвинят, че сме те направили грубиянин, и още повече ще настояват да останеш при тях. — О…

Темерер отпусна печално глава върху лапите си.

— Е, не възразявам чак толкова да замина, само дето няма да участвам в битките — каза той примирено. — Пътуването ще е много интересно и ми се иска да видя Китай, но те ще се опитат да ми отнемат Лорънс, сигурен съм, а аз не съм съгласен.

Хамънд има благоразумие да не задълбава в тази тема. Вместо това побърза да каже:

— Колко време вече товарят? Това сигурно не е типично. Увериха ме, че до обяд ще сме прекосили половината Ламанш, а ето, още не сме вдигнали платната.

— Мисля, че почти приключиха — отвърна Лорънс.

Последният грамаден сандък се озова в ръцете на моряците на борда с помощта на въже и скрипец. Мъжете изглеждаха уморени и имаше защо. За времето, в което можеха да натоварят десет дракона, те натовариха един мъж и парадните му дрехи и вече закъсняваха с половин час за обяд.

Сандъкът изчезна в трюма и капитан Райли се качи при тях от квартердека, свали шапка и избърса потта от челото си.

— Понятие си нямам как са се добрали до Англия. Предполагам, не са дошли с транспортен кораб.

— Не, иначе щяхме да пътуваме с него — отвърна Лорънс.

Той не се бе замислял по този въпрос и едва сега осъзна, че няма представа как е пристигнала китайската делегация.

— Може да са дошли по суша.

Хамънд мълчеше намръщено, очевидно и той се чудеше същото.

— Такова пътешествие сигурно е много интересно, минава се през толкова различни места — отбеляза Темерер. — Не че съжалявам, че тръгваме по море — добави бързо и погледна засрамено Райли, за да се увери, че не го е засегнал. — По-бързо ли ще стигнем по море?

— Не, ни най-малко — отговори Лорънс. — Чувал съм, че един куриер стигнал от Лондон до Бомбай за два месеца, а ние ще имаме късмет да пристигнем в Кантон след седем месеца. По суша обаче няма безопасен маршрут. Минава се през Франция, по пътищата има много разбойници, а да не говорим, че трябва да прекосим планините и пустинята Такламакан.

— Аз не бих заложил на по-малко от осем месеца — намеси се Райли. — Като съдя по корабния дневник, ако развием скорост от шест възела и имаме попътен вятър, това ще е повече, отколкото мога да очаквам.

Около тях настъпи оживление, моряците се приготвиха да отвържат кораба от пристана и да вдигнат платната. Оттеглящите се вълни се плискаха нежно в наветрената страна на кораба.

— Време е да потеглим. Лорънс, тази вечер трябва да остана на палубата, за да видя колко може този кораб, но се надявам утре да вечеряме заедно. Разбира се, с вас също, господин Хамънд.

— Капитане — каза Хамънд, — не съм запознат с обичайния ход на живота на кораба и моля за вашето снизхождение. Удобно ли ще бъде да поканя и членовете на мисията?

— Ами…

Райли бе изненадан и Лорънс не можеше да го вини. Беше малко прекалено да каниш гости на чуждата трапеза. Райли обаче се окопити и каза, вече по-любезно:

— Сър, редно е принц Юнсин пръв да отправи подобна покана.

— При сегашното състояние на отношенията ни, ще бъдем в Кантон, преди да я дочакаме — отвърна Хамънд. — Не, трябва някак си да спечелим благоволението му.

Райли се съпротивлява още малко, но Хамънд се беше заинатил и успя да постигне своето с помощта на изкусна комбинация от увещания и глухота за намеците. Райли щеше да се бори още, но екипажът му чакаше нетърпеливо заповедта за вдигане на котва, отливът всеки момент щеше да започне, а Хамънд приключи с думите:

— Сър, благодаря ви за снизхождението. Сега ви моля да ме извините. На сушата се справям отлично с китайското писмо, но предполагам, че на борда на кораб ще ми е нужно известно време да напиша приемлива покана.

С тези думи той стана и се измъкна, преди Райли да се отметне от капитулацията, която всъщност не бе обявил.

— Е — мрачно каза Райли, — докато той приключи, аз ще изкарам кораба колкото се може по-навътре в морето. Ако те се ядосат на дързостта на подобна покана, поне ще съм искрен, като им кажа, че не можем да се върнем в пристанището, за да ме изритат от кораба. Пък до Мадейра може да им мине.

Той слезе от драконовата палуба и даде заповедта. След миг мъжете се напънаха на четворно по-високите шпилове. Сумтенето и виковете им огласиха долната палуба, когато въжето се провлачи по желязната подкранова греда. Най-малката спомагателна котва на „Преданост“ беше колкото главната котва на обикновен кораб, а лапите й бяха по-големи от човешки ръст.

За огромно облекчение на мъжете, Райли не нареди да обръщат кораба. Шепа моряци го отблъснаха от пилоните с помощта на железни пръти, но дори това почти не беше необходимо. Вятърът бе попътен, духаше от северозапад и в комбинация с отлива с лекота отнесе кораба навътре в морето. Бяха само на марсели, но веднага щом потеглиха, Райли нареди да вдигнат и брамстенгите и долните платна и въпреки песимистичните му предвиждания, скоро плаваха по вълните с порядъчна скорост. При този дълбок кил нямаше голям дрейф и корабът прекосяваше Ламанша с внушително достолепие.

Темерер обърна глава напред, за да се наслади на бриза. Заприлича на фигурата на носа на някой стар викингски кораб. Лорънс се усмихна при тази мисъл. Темерер видя изражението му и нежно го побутна.

— Ще ми почетеш ли? — попита с надежда. — Остават ни още два часа дневна светлина.

— С удоволствие — отвърна Лорънс и потърси с поглед някой от куриерите. — Морган — викна той, — бъди така добър да слезеш в трюма и да ми донесеш книгата най-отгоре в моряшкия ми сандък. Авторът е Гибън^[2], сега сме на втори том.

 

 

Голямата адмиралска каюта на кърмата набързо бе преустроена в апартамент за принц Юнсин, капитанската каюта под задната палуба беше разделена за другите двама дипломати, а по-малките помещения в съседство бяха дадени на свитата от стражи и прислужници. Така не само Райли бе изтикан от полагащото му се място, но също и неговият първи лейтенант лорд Пърбек, помощник-капитанът, лекарят и още няколко от офицерите. За щастие помещенията в предната част на кораба, запазени обикновено за старшите летци, сега бяха свободни, тъй като Темерер бе единственият дракон на борда. Имаше предостатъчно място, всеки се бе сдобил с каюта, затова корабните дърводелци бяха съборили няколко преградни стени и се бе получила една широка трапезария. Отначало беше прекалено просторна и Хамънд възрази.

— Не може да имаме повече място от принца — обясни той.

Така преградните стени бяха изместени с шест фута напред и масите изведнъж се сбутаха една в друга.

Райли се бе облагодетелствал от огромната парична награда за пленяването на яйцето на Темерер почти колкото Лорънс и за щастие можеше да си позволи охолна трапеза. Случаят изискваше наличието на всяка мебел, която можеше да се намери на борда. Когато се съвзе от шока, че поканата му е приета дори частично, Райли моментално покани всички флотски офицери, лейтенантите на Лорънс и всеки друг, от когото можеше да се очаква цивилизован разговор.

— Принц Юнсин обаче няма да дойде — каза Хамънд, — а останалите знаят десетина думи на английски. Изключение прави единствено преводачът.

— Тогава ние ще вдигнем достатъчно шум, та да не стоим в неловко мълчание — отвърна Райли.

Тази надежда обаче остана напразна. С пристигането на гостите трапезарията бе потънала в тишина и имаше изгледи така да премине цялата вечер. Макар че там бе и преводачът, никой от китайците не заговори пръв. Възрастният дипломат Лиу Бао го нямаше и най-висшият представител се оказа Сун Кай, но дори той поздрави сдържано и официално при пристигането им, а после остана мълчалив и дистанциран. Той само огледа съсредоточено дебелата колона на фокмачтата, боядисана в жълти линии, която идваше от тавана и минаваше право през средата на масата, и си позволи да надникне под покривката, за да се увери, че продължава надолу през пода.

Райли бе определил дясната половина на масата изцяло за китайските гости. Те бяха заведени до местата си, но не седнаха. Това смути англичаните, някои от мъжете почти се бяха настанили и останаха полуприклекнали във въздуха. Райли бе объркан и ги подкани да заемат местата си, но трябваше да го направи няколко пъти, за да постигне резултат. Началото не вещаеше нищо добро и не насърчи разговорите.

Офицерите потърсиха спасение в чиниите си, но дори това подобие на добри маниери не продължи много дълго. Китайците не се хранеха с нож и вилица, а с лакирани пръчици, които сами си донесоха. Ловко маневрираха с тях, за да поднесат храната до устата си, и скоро английската част от компанията ги зяпна с невъзпитан интерес. Всяко ново блюдо предоставяше нова възможност да наблюдават тяхната сръчност. Гостите за момент се замислиха над подноса с печено овнешко, нарязано на огромни парчета, но скоро един от по-младите внимателно нави резена само с пръчиците си, вдигна го целия и го изяде на три хапки, като така проправи път и на останалите.

Трип, най-младият курсант на Райли, беше закръглен и неприятен дванайсетгодишен младеж, който бе на борда само благодарение на семейните връзки и тази вечер бе поканен повече с педагогическа цел, отколкото заради компанията му. Той скришом се мъчеше да имитира стила на китайците, като бе хванал наобратно вилицата и ножа наместо пръчици. Усилията му не даваха особен резултат, само оскверниха чистите му бричове. Той седеше в дъното на масата, далеч от строгите погледи, а мъжете до него бяха прекалено заплеснати другаде, за да го забележат.

Сун Кай бе заел почетното място най-близо до Райли. За да отклони вниманието му от гротескното държание на момчето, Райли колебливо вдигна чаша към него, погледна Хамънд с крайчето на окото си и каза:

— За ваше здраве, сър!

Хамънд измърмори превода и Сун Кай кимна, вдигна своята чаша и учтиво отпи, но съвсем малко — това беше подсилена с бренди мадейра, питие за оцеляване в морска буря. За момент вечерта изглеждаше спасена. Останалите офицери най-накрая си припомниха задълженията си на джентълмени и започнаха да вдигат тостове за гостите. Пантомимата с вдигането на чаши бе напълно разбираема и без превод и доведе до затопляне на отношенията. На масата взеха да се разменят усмивки и кимвания. Лорънс чу Хамънд до себе си да изпуска почти недоловима въздишка и най-накрая да започва да се храни.

Лорънс знаеше, че не изпълнява своите задължения. Коляното му бе притиснато в крака на масата и той не можеше да опъне болния си крак, а въпреки че бе отпивал съвсем по малко, главата му вече бе замаяна. Той само се надяваше да не се изложи и реши след вечеря да се извини на Райли за своята инертност.

Третият лейтенант на Райли, мъж на име Франке, запази непочтително мълчание при първите три тоста. Седеше сковано и вдигаше чаша с безмълвна усмивка, но накрая виното развърза езика му. Той беше служил на търговски кораб в Индия и очевидно знаеше няколко израза на китайски. Сега изпробваше по-малко нецензурните върху седналия срещу него чужденец — млад, гладко избръснат мъж на име Йе Бин, дългунест под изящната си роба, който се оживи и започна да му отговаря със собствените си оскъдни познания по английски.

— Много… хубав… — каза и се запъна, защото не можа да намери думи да довърши комплимента.

Франке му предложи няколко възможности, които му се сториха логични — вятър, нощ, вечеря, — но Йе Бин поклати глава. Накрая направи знак на преводача, който каза от негово име:

— Поздравления за вашия кораб, конструиран с толкова умение.

Подобна похвала бе най-лесният път към сърцето на един моряк. Райли я дочу и спря разпокъсания си двуезичен разговор с Хамънд и Сун Кай за поетия южен курс, за да каже на преводача:

— Моля, благодарете на джентълмена за любезните думи и му кажете, че се надявам всички да се чувстват удобно тук.

Йе Бин сведе глава и каза чрез преводача:

— Благодаря ви, сър, удобствата са много по-големи от онези по пътя ни на идване. Пристигнахме с четири кораба, а единият се оказа отчайващо бавен.

— Капитан Райли, разбрах, че в миналото сте минавали през нос Добра надежда — грубо ги прекъсна Хамънд и Лорънс го изгледа с почуда.

Райли също изглеждаше изненадан, но му отговори учтиво. Франке обаче бе прекарал последните два дни във вонящия трюм, за да организира подреждането на багажите, и сега каза с известна пиянска безочливост:

— Само четири кораба? Чудно как не са ви трябвали шест. Сигурно сте били натъпкани като сардини.

Йе Бин кимна:

— Съдовете бяха малки за толкова дълго плаване, но всяко неудобство е радост, когато е в служба на императора. Във всеки случай, по онова време вашите кораби бяха най-големите в Кантон.

— О, значи за пътуването насам сте наели търговски кораби? — попита Макреди.

Той беше лейтенант от флота, слаб като върлина, жилав и енергичен. Носеше очила, които изглеждаха не на място на покритото му с белези лице. Въпросът не бе зададен с лоши чувства, но несъмнено се долавяше намек за превъзходство. Потвърждение бяха и разменените между моряците усмивки — французите ги бива да строят кораби, но не и да плават с тях, испанците са кибритлии и недисциплинирани, китайците въобще не разполагат с флот. Това бяха често повтаряни клишета сред моряците и потвърждението им носеше радост и самодоволство.

— Четири кораба в кантонското пристанище, а вие сте напълнили трюмовете с багаж, вместо с коприна и порцелан. Сигурно ви е излязло солено — добави Франке.

— Колко странно, че го казвате — отвърна Йе Бин. — Въпреки че пътувахме под флага на императора, един капитан наистина настоя да му платим, а после дори се опита да отплава без разрешение. Трябва да го бе обладал някой зъл демон, че да се държи така налудничаво. После официалните лица от Компанията^[3] намериха лек за човека и на него му бе позволено да ни поднесе извиненията си.

Франке погледна неразбиращо:

— Как така ви качиха на борда, щом не сте им платили?

Този път неразбиращо погледна Йе Бин, учуден от подобен въпрос.

— Корабите бяха конфискувани с указ на императора. Какво друго можеха да направят?

Той сви рамене, сякаш за да приключи темата, и отново насочи вниманието си съм блюдата. Изглежда, смяташе, че тази информация е по-маловажна от тарталетите с мармалад, които готвачът на Райли поднесе.

Лорънс рязко остави ножа и вилицата. Апетитът му поначало не беше голям, но сега съвсем се стопи. Говореха така непринудено за конфискацията на британски кораби и имущество, за принудителното слугуване на британски моряци на чужд трон, че за миг той си помисли, че не е разбрал правилно. Редно бе всеки вестник в страната да вдигне шум за подобен инцидент, редно бе правителството да повдигне официално възражение. Тогава погледна Хамънд. Лицето на дипломата бе бледо и обезпокоено, но не и изненадано. Всичките съмнения на Лорънс се изпариха, когато си припомни жалкото, почти раболепно държание на Барам и опитите на Хамънд да смени темата на разговора.

Истината осени останалите англичани само миг по-късно и тихото шушукане на офицерите обиколи масата. Райли, който в това време отговаряше на Хамънд, забави думите си и накрая замлъкна, въпреки че Хамънд отново настоя:

— Трудно ли го прекосихте? Надявам се да не ни застигне лошо време по пътя.

Беше късно. Настъпи пълна тишина, в която се чуваше само шумното мляскане на младия Трип. Помощник-капитанът Гарнет смушка момчето с лакът и затихна дори този звук. Сун Кай остави чашата с вино и огледа намръщено цялата маса. Беше доловил промяната в атмосферата и струпването на буреносни облаци. Всички бяха доста подпийнали, въпреки че едва бяха преполовили блюдата си, а мнозина от офицерите бяха млади и сега почервеняха от унижение и гняв. Не един моряк, останал на брега поради временен мир или липса на влияние, бе намирал работа на корабите на Източноиндийската компания. Между британския флот и търговското дружество съществуваха здрави връзки, затова и обидата бе почувствана особено силно.

Преводачът стоеше встрани с разтревожено изражение, но повечето китайци още не бяха схванали какво става. Един от тях се засмя с глас на някаква забележка на съседа си и този звук отекна самотен в помещението.

— За Бога — внезапно изрева Франке, — иде ми да…

Съседите му го хванаха навреме за ръцете и му попречиха да стане от стола, като му шъткаха с притеснени погледи, но започнаха да се чуват други шушукания.

— И седят на нашата маса! — каза един мъж и събеседниците му ядно се съгласиха с него.

Всеки момент можеше да избухне катастрофална експлозия. Хамънд се опитваше да каже нещо, но никой не го слушаше.

— Капитан Райли — рязко и високо се обади Лорънс, за да обуздае яростните шушукания, — ще бъдете ли така добър да ни запознаете с курса на нашето пътуване? Господин Гранби живо се интересуваше от маршрута, който ще следваме.

Гранби, който седеше няколко стола по-надолу с пребледняло под слънчевия загар лице, се сепна, но след малко кимна към Райли с думите:

— Да, наистина, направете ми тази услуга, сър.

— Разбира се — отвърна Райли, може би малко сковано.

Той посегна към сандъка зад себе си, където стояха картите. Сложи една на масата и проследи курса, като говореше малко по-високо от обикновено.

— Щом напуснем Ламанша, трябва да заобиколим отдалече Франция и Испания. После ще се върнем от открито море и ще следваме плътно бреговата линия на Африка. Ще спрем на нос Добра надежда до началото на летния мусон, може би за седмица или три, в зависимост от скоростта ни. Този вятър ще ни отведе чак до Южнокитайско море.

Тягостното мълчание бе нарушено и скоро се подновиха задължителните разговори на маловажни теми. Сега обаче никой не се обръщаше към китайските гости, само Хамънд разменяше по някоя дума със Сун Кай, но дори той замлъкна след неодобрителните погледи. Райли поръча да сервират пудинга и вечерята се отправи към катастрофален и много по-ранен от обичайното край.

Зад стола на всеки морски офицер имаше моряци в ролята на прислуга и те започваха да мърморят неодобрително. Когато Лорънс се върна на своята палуба, изкатервайки стълбата най-вече със силата на ръцете си, те вече бяха излезли и новината беше обиколила кораба от край до край, дори бе накарала летци и моряци да си говорят през въображаемата си граница.

Хамънд излезе на палубата и се загледа в напрегнатите, негодуващи групички мъже, като хапеше устните си до кръв. От напрежението лицето му изглеждаше необичайно старо и изпито. Лорънс не изпита съжаление към него, само негодувание. Хамънд умишлено се бе опитал да скрие позорния факт, в това нямаше никакво съмнение.

Райли стоеше до него с чаша кафе в ръка, от която не отпиваше.

— Господин Хамънд — каза той много тихо, но авторитетно. В гласа му имаше повече тежест, отколкото Лорънс бе чувал досега, познавайки го най-вече като свой подчинен, тежест, която заличи всички следи от обичайното му добряшко настроение. — Моля, предайте на китайците, че е важно да си останат долу. Все ми е тая какво извинение ще измислите, но животът им няма да струва пукната пара̀, ако сега излязат на тази палуба. Капитане — обърна се към Лорънс, — пратете веднага хората си по леглата. Настроението им не ми харесва.

— Слушам — отвърна Лорънс с пълно разбиране.

Тези възбудени мъже можеше да станат агресивни, а оттам стъпката до метежа бе съвсем малка и тогава първоначалната причина за яростта им нямаше да е от значение. Той повика Гранби с жест.

— Джон, прати момчетата долу и кажи на офицерите да ги озаптят. Не искаме да се нарушава дисциплината.

Гранби кимна.

— Обаче… — каза гневно, но млъкна, когато Лорънс поклати глава, и отиде.

Летците тихо се разотидоха. Примерът им подейства добре на моряците и те не възразиха, когато им бе наредено да направят същото. Знаеха, че в този случай офицерите им не са техни врагове. Гняв бушуваше в гърдите им, свързваха ги общи настроения, затова само измърмориха недоволно, когато първият лейтенант лорд Пърбек излезе на палубата и им нареди с провлачения си акцент да се приберат:

— Вървете, Дженкинс. Хайде, Харви.

Темерер чакаше на драконовата палуба с вдигната глава и блеснали очи. Дочул бе достатъчно, че да се запали любопитството му. Когато чу и остатъка от историята, той изсумтя и каза:

— Щом не са имали собствени кораби, да си бяха останали у дома.

Това бе не толкова възмущение от оскърблението, колкото най-обикновена неприязън. Той не можеше да се сърди силно. Както повечето дракони, бе безразличен към собствеността, разбира се, с изключение на скъпоценните камъни и златото, които пазеше за себе си. Дори и в момента лъскаше големия сапфирен медальон, подарен му от Лорънс, с който никога не се разделяше.

— Това е обида към короната — каза Лорънс, като пляскаше с ръка по крака си. Имаше огромно желание да крачи напред-назад.

Хамънд стоеше на квартердека и пушеше пура. Червената светлинка на горящия й край се засилваше с вдишването му и осветяваше бледото му, обляно в пот лице. Лорънс му хвърли яден поглед от другия край на палубата.

— Не мога да му се начудя. На него и на Барам, задето са преглътнали подобно възмутително поведение. Това не се понася лесно.

Темерер запримига срещу него.

— Мислех, че трябва на всяка цена да избегнем война с Китай — каза той, и съвсем основателно, след като това му бе втълпявано седмици наред, дори от самия Лорънс.

— Ако трябваше да се избира по-малкото зло, предпочитам да се бях договорил с Бонапарт — отвърна Лорънс, твърде ядосан, за да обмисли разумно въпроса. — Той поне има благоразумието да обяви война, преди да плени наши поданици, а те най-безцеремонно ни оскърбяват в лицето, сякаш не смеем да им отвърнем. Не че това правителство им е дало много поводи да мислят другояче. Държат се като някакви проклети псета и лягат угоднически по гръб. Като си помисля, че този негодник почти ме убеди да правя метани на китайците, а е знаел за случая…

Темерер хлъцна от изненада при това страстно излияние и нежно го побутна с нос.

— Моля те, не се ядосвай толкова, не е хубаво.

Лорънс тръсна глава, но не от несъгласие, облегна се на Темерер и потъна в мълчание. Нямаше полза да дава израз на гнева си. Останалите по палубата мъже можеше да го чуят и да почерпят сили за някои необмислени действия, а той не искаше да разстройва Темерер. Изведнъж всичко му се изясни — след преглъщането на подобно оскърбление бе напълно естествено правителството да не се дърпа толкова за един дракон. Вероятно бързаше да се отърве от неприятния спомен и да потули целия случай.

Той погали Темерер за утеха.

— Ще останеш ли за малко при мен? — нежно попита драконът. — Най-добре стой и си почивай, не се измъчвай така.

Лорънс, наистина, не желаеше да го оставя. Усещаше как изгубеното му самообладание се възвръща под въздействието на равномерните удари на сърцето, което усещаше под ръката си. Вятърът за момента не беше силен, а имаше мъже на вахта и един офицер на палубата щеше да е добре дошъл.

— Добре, ще постоя тук. При всички случаи, не бих оставил Райли сам, когато на кораба цари такова настроение — отвърна той и с куцукане се запъти да си вземе одеяло.