Наоми Новик
Нефритеният трон (2)

Втора глава

Двамата кацнаха в Дувър в разгара на подготовката. Главните впрегачи крещяха заповеди на наземните екипажи, дрънчаха катарами, отекваше дълбокият метален звън на бомбите, които белмените товареха с чували, стрелците зареждаха оръжията си, точилата стържеха по сабите с остър пронизителен звук. Дузина заинтригувани дракони ги проследиха с поглед, други подвикнаха поздрави на Темерер, докато се спускаше към земята. Той им отвърна силно развълнуван. Радостта му растеше, а Лорънс, от своя страна, потъваше в отчаяние.

Темерер кацна на площадката на Обверсария. Тя бе една от най-големите в поделението, както се полага на водач на формация, макар че, като представител на породата Енгълуинг, Обверсария бе малко по-едра от средния ръст и Темерер спокойно си намери място до нея. Тя вече беше със сбруята и екипажът й заемаше местата си. Адмирал Лентън стоеше до нея в пълно бойно снаряжение и само чакаше офицерите му да се качат на борда. Излитаха след броени минути.

— Какви ги вършите? — попита Лентън, още преди Лорънс да се бе освободил от лапата на Темерер. — Роланд каза, че ви е посъветвала да кротувате. В дяволска каша сте се забъркали.

— Сър, съжалявам, че ви поставям в това неудобно положение.

На Лорънс му беше неловко. Чудеше се как да обясни отказа на Темерер да се върне в Лондон, без да звучи сякаш си търси оправдание.

— Вината е моя — обади се Темерер.

Той наведе глава и се опита да изглежда засрамен, но без голям успех. Не можеше да скрие ликуващия блясък в очите си.

— Отведох Лорънс, защото онзи мъж искаше да го арестува.

Това прозвуча самодоволно и Обверсария рязко се протегна и го перна по главата. Успя да го разклати, макар че ръстът й бе наполовина на неговия. Той се сепна и я изгледа с изненада и леко обиден. Тя само изсумтя и каза:

— Трудно се лети с навирен нос. Лентън, мисля, че сме готови.

— Да — отвърна Лентън и присви очи на слънцето, за да провери сбруята й. — Сега нямам време да се занимавам с вас, Лорънс. Това ще почака.

— Разбира се, сър, моля за извинение — тихо каза Лорънс. — Моля, не се бавете заради нас. С ваше позволение, ще изчакаме завръщането ви на площадката на Темерер.

Дори след като бе смъмрен от Обверсария, Темерер се осмели да възрази с тихо ръмжене.

— Не, не, не говорете като някой военен — нетърпеливо рече Лентън. — Млад мъжкар като него не бива да пропуска битка освен ако не е ранен. Този Барам и всички останали в адмиралтейството правят все една и съща проклета грешка. Успеем ли да им обясним, че драконите не са диви зверове, те започват да си внушават, че ще ги приучат към военна дисциплина като хората.

Лорънс отвори уста да отрече, че Темерер може да пренебрегне заповед, но се огледа и я затвори. Драконът ореше нетърпеливо пръстта с огромните си нокти, крилете му бяха почти отворени, очите му отбягваха тези на Лорънс.

— Именно — сухо отбеляза Лентън, когато видя как замлъкна Лорънс. Той въздъхна и, вече успокоен, отметна от челото си прошарен кичур. — Щом онези китайци искат да го отведат, ще стане само по-лошо, ако той бъде ранен в битка без броня и екипаж. Вървете да го подготвите, после ще говорим.

Лорънс не намери думи да изрази благодарността си, но те бяха излишни. Лентън вече се качваше на Обверсария. Наистина нямаше време за губене. Лорънс повика Темерер и хукна пеш към площадката, на която обичайно кацаха, без да го е грижа дали не изглежда нелепо. Обзеха го объркани, екзалтирани мисли, всички до една хаотични. Какво облекчение. Разбира се, че Темерер нямаше да пропусне битката, след минута щяха да са във въздуха. И все пак обстоятелствата не се бяха променили и това можеше да е последният им полет заедно.

Мнозина от хората му седяха навън, лъскаха екипировката, омасляваха юздите без нужда, като се преструваха, че не гледат небето. Бяха мълчаливи и унили. Отначало само се опулиха, когато Лорънс дотича на площадката.

— Къде е Гранби? — попита той. — Стройте се, господа. Пълно бойно снаряжение, веднага.

В това време Темерер долетя и останалите от екипажа наизлязоха да го поздравят, след което всички се втурнаха към оръжията и екипировката. Навремето това се струваше хаотично за навикналия на моряшка дисциплина Лорънс, но благодарение на него нелеката задача по впрягането на дракона се изпълняваше със светкавична скорост.

Сред тази кавалкада от казармата излезе Гранби — висок млад офицер, тъмнокос и върлинест. Светлата му кожа, обикновено загоряла и обелила се от всекидневните полети, беше невредима след седмиците, прекарани на земята. За разлика от Лорънс, той бе потомствен авиатор и отначало познанството им не мина без търкания. Както много други летци, той възнегодува, че първокласен дракон като Темерер е в ръцете на морски офицер. Но негодуванието му се изпари след първата им обща битка и Лорънс не бе съжалил, че го е взел за свой първи лейтенант, въпреки видимата разлика в характерите им. От уважение Гранби направи опит да спазва формалностите, които за джентълмена Лорънс бяха естествени като въздуха, който дишаше, но това държание не пусна корен. Както повечето летци, възпитавани от седемгодишна възраст далеч от изисканото общество, той бе свикнал на по-свободни обноски, които страничният наблюдател би сбъркал с разпуснатост.

— Лорънс, дяволски се радвам да ви видя — каза той сега и сграбчи ръката на Лорънс, без да съзнава колко неуместно се обръща към командващия си офицер, при това, без да козирува. В същото време се мъчеше да закачи меча си с една ръка.

— Да не би да са размислили? Не очаквах да проявят здрав разум, но ще съм първият, който ще ги помоли за прошка, ако са се отказали от това хрумване да го пратят в Китай.

Лорънс отдавна бе приел, че това не е проява на неуважение. В момента почти не забелязваше фамилиарността. Горчиво съжали, че ще разочарова Гранби, особено сега, когато знаеше, че от лоялност той е отказал първокласна служба.

— Опасявам се, че не, Джон, но сега няма време да ви обяснявам. Трябва веднага да излетим с Темерер. Намалете наполовина обичайното въоръжение и оставете бомбите. Флотата ни няма да е доволна, ако потопим корабите, а ако се наложи, Темерер ще причини повече щети със своя рев.

— Прав сте — каза Гранби и веднага се втурна към другия край на площадката, раздавайки заповеди наляво и надясно.

Голямата кожена сбруя бе изнесена за два пъти по-кратко време и Темерер се постара да помогне с каквото може. Сви се ниско до земята, за да улесни мъжете да нагласят широките ремъци, които носеха цялата тежест. Също толкова бързо му бе сложена металната ризница за гърдите.

— Без церемониалности — каза Лорънс и войниците се качиха един през друг на борда, като пренебрегнаха обичайния ред.

— Съжалявам да ви го съобщя, но сме с десет души по-малко — рече Гранби, когато се върна при него. — По искане на адмирала пратих шест души в екипа на Максимус, а останалите… — той се поколеба.

— Да — Лорънс му спести неудобството.

Мъжете несъмнено бяха останали недоволни, задето не участват в сраженията. Четиримата отсъстващи се бяха измъкнали в търсене на по-приятната утеха на бутилката или жените, отколкото усилната работа можеше да им предложи. Той се радваше, че са само четирима, и нямаше намерение после да им трие сол на главите. Чувстваше, че в момента не разполага с моралното основание.

— Ще се справим, но ако някой от наземния екипаж е вещ с пищова или сабята и не се бои от високото, ще го вземем, стига да иска.

Самият той вече се бе преоблякъл в тежката кожена куртка, с която влизаше в битка, и закопчаваше колана си. Недалеч се чу врявата на много гласове. Лорънс погледна натам. По-малките дракони отлитаха и той разпозна Дулсия и сиво-синия Нитидос. Те бяха в задната позиция на своята формация и сега летяха в кръг и чакаха останалите да се издигнат.

— Лорънс, още ли не си готов? Моля те, побързай, другите вече излитат — нетърпеливо рече Темерер и надигна глава, за да се огледа. Средно големите дракони също вече се издигаха над главите им.

Гранби скочи на борда заедно с двамата високи млади впрегачи Уилоуби и Портър. Лорънс ги изчака да се закачат за халките на сбруята и тогава каза:

— Готово, изпробвай ни.

Това бе ритуал на безопасността, който не можеха да пренебрегнат — Темерер се изправи на задни лапи и се изтръска, за да се увери, че сбруята и всички мъже са здраво вързани.

— По-силно — викна Лорънс.

Темерер не се бе постарал особено, защото бързаше да отлети. Този път изсумтя, но се подчини. Отново нищо не изпадна от него.

— Всичко е наред, качвай се на борда — каза, като стъпи тежко на земята и подаде предната си лапа.

Лорънс се покачи на лапата и бе метнат доста припряно на обичайното си място на врата на Темерер. Не възрази. Беше радостен, в екстаз от всеки детайл — сладостния звук от щракването на държача, хлъзгавината на намаслените каиши на юздите. Под него мускулите на Темерер се стегнаха за началния скок.

Внезапно иззад дърветата на север от тях изскочи Максимус. Внушителното му тяло в червено и златисто бе по-голямо отпреди, както бе съобщила Роланд. Той все още бе единственият Копър Регал, разпределен на Ламанша, и засенчваше всички останали създания, както и огромна част от слънцето. Темерер изцвили от радост и скочи след него, като във възбудата си размаха твърде бързо черните си крила.

— По-кротко — извика Лорънс. Темерер кимна в знак на съгласие, но скоростта им остана висока.

— Максимус, Максимус, виж, върнах се! — викна Темерер. Той зае място редом до големия дракон и двата заедно се издигнаха до летателната височина на формацията.

— Отведох Лорънс от Лондон — триумфиращо добави той с, както си мислеше, поверителен шепот. — Искаха да го арестуват.

— Убил ли е някого? — попита Максимус с интерес и без капчица неодобрение в дълбокия си, отекващ глас. — Радвам се, че се върнахте. Докато те нямаше, ме караха да летя в средата, а там всичките маневри са различни.

— Не — отвърна Темерер, — той просто дойде да говори с мен, въпреки че някакъв дебел дъртак му бил забранил, според мен напълно неоснователно.

— По-добре затвори устата на този твой вироглав дракон — извика Бъркли от гърба на Максимус, докато Лорънс клатеше отчаяно глава и се мъчеше да не забелязва любопитните погледи на младите мичмани.

— Темерер, моля те, не забравяй, че сме на работа.

Лорънс се опита да прозвучи строго, но всъщност нямаше смисъл да пази случилото се в тайна. Новината щеше да се разчуе до седмица. Скоро щяха да се принудят да поемат последствията. Нямаше нищо лошо в това да остави Темерер да се наслади на момента, докато още може.

— Лорънс — каза Гранби иззад рамото му, — в бързината натоварихме мунициите на обичайното място отляво, но не взехме бомбите да уравновесят тежестта. Трябва да пренаредим товара.

— Ще успеете ли, преди да нападнем? О, мили боже! — една мисъл осени Лорънс. — Не знам позицията на конвоя, ти знаеш ли я?

Гранби поклати засрамено глава и Лорънс преглътна гордостта си:

— Бъркли, къде отиваме?

Мъжете на гърба на Максимус дружно избухнаха в смях. Бъркли се провикна:

— Право в ада, ха-ха-ха! — новият изблик на смях почти заглуши координатите, които той изрева.

— Значи полетът е петнадесет минути — пресметна наум Лорънс — и поне пет от тях трябва да запазим за молитвата.

Гранби кимна.

— Ще успеем — каза и тръгна да слиза, за да организира операцията.

Той взе да разкача и закача с оттренирано движение държаните по разположените на равно разстояние халки, които водеха надолу към товарните мрежи, провесени под корема на Темерер.

Останалите дракони от формацията вече се бяха подредили, когато Темерер и Максимус се издигнаха до дефанзивните си позиции най-отзад. Лорънс забеляза, че флагът за водач на формацията се вееше на гърба на Лили. Това означаваше, че по време на отсъствието им командването най-после бе дадено на капитан Харкорт. Той се зарадва да види промяната. На сигналчика му беше трудно да следи дракона по фланга и да държи под око този пред него, но драконите винаги инстинктивно следваха водача, независимо от формалното старшинство.

Той все пак се чувстваше необичайно от факта, че ще приема заповеди от едно двайсетгодишно момиче. Харкорт бе много млад офицер, повишен набързо в резултат на изненадалото ги ранно излюпване на Лили. Във въздушния корпус обаче командването следваше способностите на драконите, а един рядък плюещ киселина Лонгуинг бе твърде ценен, за да бъде разположен другаде освен в центъра на формацията, дори и да приемаше капитан единствено от женски пол.

— Сигнал от адмирала „Пристъпете към изпълнение“ — викна сигналчикът Търнър.

Миг по-късно откъм Лили дойде сигналът за сгъстяване на формацията и драконите намалиха дистанцията, като достигнаха скорост на летене от седемнадесет възела. Темпото беше леко за Темерер, но максимално за по-продължителен период за Йелоу Рийпърите и огромния Максимус.

На Лорънс му остана време да смаже сабята в ножницата и да зареди пищовите си. Гранби беше долу и надвикваше вятъра със заповедите си. Не звучеше истерично и Лорънс имаше пълно доверие в способността му да приключи навреме задачата. Драконите представляваха внушителна формация, макар че това не бяха многобройните сили от битката при Дувър през октомври, които бяха парирали Наполеоновия опит за инвазия.

В онази битка бяха принудени да пратят в боя всички налични дракони, дори дребните куриери, защото повечето от бойните бяха на юг, при Трафалгар. Днес формацията на Екзидий и капитан Роланд отново бе начело с десет дракона, като най-малкият от тях бе среден на ръст Йелоу Рийпър. Всички те летяха в идеален строй, нито едно крило не нарушаваше синхрона — умение, придобито от многогодишния опит.

Формацията на Лили още не бе така внушителна. Зад нея летяха едва шест дракона. Фланговете и крайните позиции се поддържаха от по-малки и по-маневрени животни с по-опитни офицери, които щяха да компенсират грешките от неопитността на Лили или на Максимус и Темерер от задните редици. Дори след като сгъстиха строя, Лорънс видя Сътън, капитана на Месория, да се изправя на гърба й от средата на формацията и да поглежда назад към тях, за да се увери, че всичко е наред. Лорънс вдигна утвърдително ръка и видя, че същото е сторил и Бъркли.

Платната на френския конвой и британските кораби се забелязваха дълго преди да влязат в обсега на драконите. В сцената имаше нещо грандиозно, сякаш шахматни фигури заемаха местата си. Британската флотилия напредваше припряно към многобройните търговски кораби на французите. Хоризонтът бе покрит с великолепни бели платна, сред които се вееха английските цветове. Гранби се покатери по раменния ремък и зае място до Лорънс.

— Мисля, че всичко е наред.

— Много добре — каза разсеяно Лорънс.

Цялото му внимание беше насочено към британската флотилия, която той наблюдаваше с бинокъл през рамото на Темерер. В голямата си част тя се състоеше от бързоходни фрегати, наред с разнородна колекция от по-малки шлепове и няколко шестдесет и четири и седемдесет и четири оръдейни. Кралската флота нямаше да рискува големите си кораби от първи и втори ранг срещу огнедишащ дракон. Една успешна атака лесно щеше да прати в небето някой френски трипалубен, натъпкан с барут, а наред с него — и дузина от по-малките плавателни съдове.

— Всички по местата, господин Харли — рече Лорънс и се стегна.

Мичманите забързаха да сложат червена сигнална лента на сбруята. Стрелците, разположени по гърба на Темерер, частично се спуснаха отстрани на тялото му и насочиха оръжия, а останалите топмени се приведоха ниско с пищови в ръце.

Екзидий и другите дракони от голямата формация се снишиха над британските военни кораби, но оставиха полесражението на тях, като заеха важна дефанзивна позиция. Лили увеличи скоростта и Темерер издаде напрегнато ръмжене, което се усети през кожата му. Лорънс отдели един миг да се наведе и да сложи ръка отстрани на врата му. Нямаше нужда от думи. Той почувства леко облекчение на напрежението на животното, после се изправи и отново нахлузи кожената си ръкавица.

— Враг на хоризонта — слабо, но ясно доловимо се чу пискливият глас на предния съгледвач на Лили.

Думите дойдоха с вятъра, а след миг бяха повторени от младия Алън, разположен близо до крилото на Темерер. Мъжете дружно замърмориха и Лорънс отново отвори бинокъла си, за да огледа.

— La Crabe Grande^[1], мисля — каза той, подавайки бинокъла на Гранби, като тайно се надяваше произношението му да не е съвсем нетърпимо.

Почти сигурен беше, че е разпознал правилно типа на формацията, въпреки че нямаше голям опит във въздушните акции. Не бяха много строевете с по четиринадесет дракона, а формата бе силно отличима с двата си подобни на щипци реда от по-дребни животни, разположени от двете страни на групираните в центъра по-едри.

Флам дьо Глорът не се забелязваше лесно. Наблизо летяха дракони с подобна окраска за отвличане на вниманието — два от породата Папийон Ноар^[2], чиито естествени сини и зелени ивици бяха боядисани в жълто, за да объркват отдалече наблюдателя.

— Ха, видях къде е! Това е Аксендар — каза Гранби, като върна бинокъла и посочи. — От задния й ляв крак липсва един нокът и е сляпа с дясното око. Хубавичко я отупахме в битката на славния първи юни.

— Виждам я. Господин Харли, предайте на всички съгледвачи. Темерер — викна той през рупора, — виждаш ли Флам дьо Глора? Тя е онази най-ниско и вдясно, с липсващия нокът. Сляпа е с дясното око.

— Видях — нетърпеливо каза Темерер и обърна леко глава. — Нападаме ли я?

— Първата ни задача е да не й позволяваме да напада нашите кораби. Дръж я под око — отвърна Лорънс и Темерер кимна бързо в отговор.

Лорънс пъхна бинокъла в малката кесийка, закачена на юздата. Вече нямаше нужда от него.

— Най-добре слез отдолу, Джон — рече. — Очаквам да предприемат абордаж с няколко от онези леки приятелчета в края на строя.

През цялото това време те бързо скъсяваха дистанцията. Внезапно моментът настъпи. Французите се обърнаха в съвършен унисон, без нито един дракон да изпадне от формацията, грациозно като птиче ято. Отнякъде се чу тихо подсвиркване. Гледката наистина бе внушителна, но Лорънс се намръщи, въпреки че сърцето му неволно запрепуска.

— Тишина!

Единият от Папийоните беше точно пред тях с широко отворена паст, сякаш за да бълва пламъци, които обаче не можеше да създаде. Лорънс се почувства странно развеселен от гледката на дракон, който се преструва. От мястото си отзад Темерер не можеше да нададе рев, не и когато Месория и Лили му бяха на пътя. Той обаче не се отказа, а вдигна лапи с извадени нокти и когато двете формации се сляха и разбъркаха, той и Папийонът се сблъскаха със сила, от която членовете на двата екипажа изпопадаха. Лорънс сграбчи юздата и успя да се изправи на крака.

— Хвани се тук, Алън — каза и протегна ръка.

Юношата висеше на ремъците си и бясно размахваше ръце и крака като някоя обърната костенурка. Той съумя да се хване със скобите и здраво се вкопчи. Лицето му бе пребледняло, със зеленикави оттенъци. Той беше нов, също като останалите съгледвачи. Нямаше и дванадесет години и още не се бе научил да внимава при спирането на дракона и при началото на битка.

Темерер дереше и хапеше, пляскаше лудо с криле и се мъчеше да не пуска Папийона. Френският дракон бе по-лек и единственото, което искаше в момента, бе да се освободи и да се върне в своята формация.

— Задръжте позициите си — викна Лорънс.

Най-важното в онзи миг беше формацията да не се разпада. Темерер неохотно пусна Папийона и се върна в строя. В далечината под тях дойде звукът от първия оръдеен залп. Беше от британски кораб, който се надяваше, с известен късмет, да събори някоя и друга мачта на французите. Това бе малко вероятно, но щеше да донесе на мъжете подходящо разположение на духа. Лорънс дочу зад гърба си тракане и дрънчене от презареждането на оръжията. Юздата все още изглеждаше в ред, не се виждаха струйки кръв и Темерер летеше добре. Нямаше време да го попита как е, защото Лили отново ги поведе право към вражеската формация.

Този път французите не оказаха съпротива. Вместо това драконите се разпръснаха — хаотично, както се стори на Лорънс, преди да забележи колко добре са се ситуирали. Четири от по-малките дракони се стрелнаха нагоре, останалите се снишиха на стотина фута^[3], а Аксендар отново се изгуби сред маскираните примамки.

Вече нямаше ясна мишена, а с драконите над главите им формацията ставаше опасно уязвима. От гърба на Лили се развя флагът „влезте в близка битка с неприятеля“. Това им даде знак, че могат да се пръснат и да се бият самостоятелно. Темерер разчиташе флаговете не по-зле от всеки сигналчик и незабавно се хвърли към маскирания дракон с кървавите драскотини, нетърпелив да довърши започнатото.

— Не, Темерер — каза Лорънс, защото възнамеряваше да го прати след самата Аксендар, но закъсня.

Два от по-малките дракони, и двата от породата Пешьор Рай, се бяха устремили към тях от две различни посоки.

— Готови за отблъскване на абордажниците! — викна зад гърба му лейтенант Ферис, капитанът на топмените.

Двама от най-яките курсанти заеха позиции точно зад Лорънс. Той ги изгледа през рамо и сви устни. Все още му беше неудобно да е толкова защитен, сякаш се криеше малодушно зад другите. Налагаше се обаче да търпи, защото никой дракон нямаше да се бие, ако капитанът му е с опряна в гърлото сабя.

Темерер се задоволи да одраска още веднъж рамото на бягащия си съперник и зави, като се сгъна почти надве. Преследвачите му го отминаха и се наложи да се връщат — тази спечелена минута в момента бе по-ценна от злато. Лорънс хвърли едно око на полесражението. Бързите лекобойни дракони се стрелкаха и парираха английските, а по-едрите отново сформираха ядро и поддържаха темпото на конвоя.

Погледът на Лорънс бе привлечен от заслепяваща бомба, а миг по-късно дойде свистенето на лютите снаряди, които долитаха от френските кораби. Иморталис, един друг член на формацията им, се бе снишил с една идея повече от безопасното в преследването на вражески дракон. За щастие не го улучиха и гранатата го удари по рамото вместо в лицето. По-голямата част от пипера се изсипа надолу към морето, но останалото количество бе достатъчно да разкиха клетото животно така, че то се върна с десет дължини назад.

— Дигби, маркирай тази височина — каза Лорънс.

Задължение на съгледвачите от щирборда бе да предупреждават, когато се навлиза в обсега на вражеските оръжия отдолу. Дигби взе малък топовен снаряд, проби го и го върза за измервателното въже, след което го преметна през рамото на Темерер. Взе да отпуска тънката копринена връв. Възлите, отбелязващи всеки петдесет ярда, се заизнизваха през пръстите му.

— Шест до обекта, седемнадесет до водата — каза, като отброи от височината на Иморталис, и отряза въжето. — Обсег на лютите оръдия петстотин и петдесет ярда, сър.

Той върза нова тежест на въжето, за да го подготви за следващото измерване. Обсегът бе по-малък от обикновено. Да не би французите да се въздържаха, за да подмамят по-опасните дракони в ниското, или вятърът забавяше изстрелите им?

— Поддържай шестстотин ярда височина, Темерер — викна Лорънс. За момента предпазливостта бе най-удачна.

— Сър, водачът ни сигнализира да заемем позиция на левия фланг на Максимус — рече Търнър.

Не можеха да стигнат непосредствено до него. Двата Пешьора бяха отзад, опитваха се да доближат фланговете на Темерер и да качат хора на борда му, въпреки че летяха някак особено, не в права линия.

— Какво са наумили? — попита Мартин и в този момент отговорът осени Лорънс.

— Боят се да не станат мишени за неговия рев — каза той достатъчно силно, че да го чуе и Темерер.

Темерер изпръхтя презрително, спря рязко насред небето и застана с лице към двойката с високо вдигната яка. По-малките дракони, без съмнение уплашени от това представление, инстинктивно се оттеглиха назад, разкривайки целта.

— Ха! — Темерер закръжи на едно място, доволен от страха, който неговата мощ предизвика.

На Лорънс му се наложи да дръпне юздите, за да привлече вниманието му към сигнала, който драконът още не бе видял.

— А, разбирам — каза той и се втурна напред, за да заеме позиция отляво на Максимус.

Лили вече летеше отдясно. Намеренията на Харкорт бяха ясни.

— Всички да залегнат — нареди Лорънс и още докато даваше заповедта, се приведе плътно до тила на Темерер.

Веднага щом заеха позиция, Бъркли прати Максимус с удивителна скорост напред, право в групираните в центъра френски дракони. Темерер задиша тежко, яката му се вдигна. Полетяха толкова бързо, че очите на Лорънс се насълзиха от вятъра, но той все пак видя Лили да се засилва за същата маневра. Максимус наведе глава и връхлетя право върху френските дракони, като просто разбутваше редиците им, благодарение на огромното си физическо превъзходство. Драконите отскачаха от двете му страни само за да налетят на рева на Темерер и киселинните струи на Лили.

Отекнаха викове на болка. Ремъците на първите загинали войници бяха отрязани и те полетяха към океана, отпуснати като парцалени кукли. Френските дракони почти спряха настъплението си, много от тях се пръснаха в паника, този път без определена стратегия. В този момент Максимус, Темерер и Лили направиха пробива. Формацията бе разбита и от Аксендар ги делеше само един Пети Шевалиер, малко по-едър от Темерер, и другият дракон примамка.

Те забавиха ход. Максимус бе останал без дъх и с мъка поддържаше летателната височина. Харкорт махаше обезумяло на Лорънс и с пресипнал глас крещеше в рупора: „Нападни я!“, въпреки че лентата, сигнализираща това, вече се вееше от гърба на Лили. Лорънс потупа Темерер и поеха напред. Лили избълва още една струя киселина и двамата защитници отскочиха встрани, като направиха достатъчно място на Темерер и той се шмугна между тях.

Отдолу дойде гласът на Гранби:

— Внимание, абордажници!

Няколко французи бяха скочили на гърба на Темерер. Лорънс нямаше време да погледне натам — Аксендар се виеше точно пред лицето му, на някакви си десет ярда от него. Дясното й око бе замъглено, лявото — зло и втренчено, с бледожълта зеница в центъра на черната еклера^[4]. Тя имаше дълги, тънки рогове, извити дъгообразно от челото до самия ръб на челюстта. Отвори уста и въздухът потрепера от горещината на пламъците, които тя избълва върху тях. В онзи кратък миг, когато надникна в червената паст, Лорънс си помисли, че гледа в бездната на ада. После Темерер прибра криле и полетя надолу като камък.

Стомахът на Лорънс подскочи. Зад себе си той чу трополене и викове на изненада. И нападатели, и свои изгубиха опората под краката си. Сякаш само миг измина, преди Темерер отново да разпери криле, а вече бяха паднали много ниско и Аксендар бързо се отдалечаваше от тях, за да се върне долу при конвоя.

Най-крайните френски кораби бяха навлезли в обсега на оръдията на английските бойни кораби. Тътенът на оръдейните залпове се засили, примесен със сяра и пушек. Най-бързите фрегати вече се бяха придвижили напред, бяха подминали търговските кораби под обстрел и продължаваха към по-богатата плячка. По този начин обаче напуснаха заслона на Екзидиевата формация и Аксендар се спусна към тях. Екипажът й мяташе запалителни гранати с големината на юмрук, които тя обгръщаше с пламъци по пътя им към уязвимите британски кораби.

Повече от половината гранати падаха в морето. С Темерер по петите Аксендар не можеше да се сниши достатъчно, та мерникът на хората й да е по-точен. Лорънс обаче видя няколко да избухват в пламъци. Тънките метални снаряди се разпукваха при падането си на палубите и нафтата в тях се възпламеняваше и разстилаше в огнена локва.

Темерер изръмжа гневно, когато видя как огънят погълна платната на една от фрегатите, и мигновено усили скоростта, с която летеше след Аксендар. Той се бе излюпил на палуба, бе прекарал в открито море първите три седмици от живота си и обичаше корабите. Лорънс споделяше неговия гняв и го пришпори с думи и потупване. Той бе погълнат от преследването на Аксендар и се оглеждаше за други дракони, които можеше да й окажат подкрепа, но бе изкаран много неприятно от целенасочената си вглъбеност. Кроин, един от топмените, падна отгоре му, преди да се търколи от гърба на Темерер със зяпнала уста и протегнати ръце — ремъците му се бяха скъсали.

Той не успя да се хване за юздата, пръстите му се плъзнаха по гладката кожа на Темерер. Лорънс посегна да го сграбчи, но напразно. Момчето падна, размахва ръце в празното пространство в продължение на четвърт миля и се изгуби във водата със слаб плисък. Повече не го видяха. Точно след него падна един от вражеските войници на борда, но той вече бе мъртъв и се понесе надолу с отпуснато тяло. Лорънс разхлаби ремъците си и се изправи с извадени пищови. На борда имаше още седмина абордажници и те се биеха с всички сили. Единият, с лейтенантските нашивки, бе само на няколко крачки и в близка схватка с Куорли, вторият курсант, който трябваше да прикрива Лорънс.

Когато Лорънс стъпи на крака, лейтенантът отметна със сабя ръката на Куорли и го прободе със страховития дълъг нож в лявата си ръка. Куорли изпусна своята сабя и се хвана за раната; падна на земята и започна да плюе кръв. Лорънс имаше възможност за чист изстрел, но точно зад лейтенанта един друг от абордажниците бе съборил Мартин на колене. Гърлото на стрелеца на крилото бе открито за камата на неприятеля.

Лорънс се прицели и стреля. Мъжът падна по гръб с кървяща дупка в гърдите и Мартин се изправи на крака. Преди Лорънс да се прицели наново, лейтенантът пое риска да пререже собствените си ремъци. Той прескочи мъртвото тяло на Куорли и се хвана за ръката на Лорънс хем за да се подпре, хем да изтласка пистолета. Това бе необикновена маневра, независимо дали бе в резултат на храброст, или на безразсъдство.

— Браво! — неволно рече Лорънс.

Французинът го изгледа изненадано, но после се усмихна с нелепо момчешко изражение на опръсканото си с кръв лице и вдигна сабя. Лорънс, разбира се, разполагаше с нечестно предимство. Мъртъв бе безполезен, защото драконът, чийто капитан бъдеше убит, се обръщаше крайно освирепял към врага — безконтролен и изключително опасен. Французинът не искаше Лорънс мъртъв, а пленник, затова бе извънредно предпазлив, докато Лорънс можеше спокойно да се прицели и да го убие с най-добрия си изстрел.

В момента обаче това не бе особено уместно. Битката бе нетипична. Двамата стояха в тясната основа на тила на Темерер. Бяха така близо един до друг, че Лорънс се възползваше от опората на високия лейтенант, а французинът не пускаше Лорънс, без когото със сигурност щеше да падне. Вместо да се дуелират истински, те повече се бутаха един друг. Остриетата на сабите им не се раздалечаваха на повече от един-два инча и Лорънс започна да си мисли, че двубоят ще свърши само ако единият от тях падне.

Лорънс рискува да направи една стъпка. Това му позволи леко да се извърти и да вижда останалата част от битката над рамото на лейтенанта. Мартин и Ферис продължаваха да се бият, няколко от стрелците също, но ги превъзхождаха числено и дори само още двама вражески войници да минеха напред, Лорънс щеше да се озове в голямо затруднение. Няколко от белмените правеха опити да се качат горе, но двама от абордажниците бяха заели позиции да ги отблъскват. Джонсън бе прободен пред очите на Лорънс и падна.

— Vive l’Empereur^[5] — окуражи хората си лейтенантът и се огледа.

Той набра смелост от изгодната си позиция и атакува отново, като се целеше в крака на Лорънс. Лорънс отклони удара, но сабята му издрънча странно при съприкосновението и с неприятна изненада той осъзна, че се бие с парадното оръжие, с което се бе явил предния ден в адмиралтейството. Така и не бе имал възможност да го смени.

Той започна да се бие с по-ограничени движения. Стараеше се да не посреща оръжието на французина с долната половина на своята сабя, та ако тя се счупеше, да му остане поне част от острието. Последва нов силен удар към дясната му ръка. Той отблъсна и него, но този път наистина се отчупиха пет инча от острието, които оставиха тънка драскотина по челюстта му, преди да отлетят, златисточервени от отразения огън.

Французинът разбра, че сабята е слаба и я засипа с удари, за да я раздроби на парчета. Поредното нападение — и замина още една част от острието. Сега Лорънс се дуелираше с някакви си шест инча стомана с фалшиви брилянти по посребрената дръжка, които блещукаха подигравателно и нелепо. Той стисна зъби. Нямаше да се предаде и да стане свидетел как французите пленяват Темерер. Проклет да беше, ако допуснеше това. Можеше да скочи с вик от борда и имаше надежда Темерер да го хване. Ако ли пък не, поне нямаше да е отговорен за предаването на дракона в ръцете на Наполеон.

Тогава дочу вик — Гранби се появи по задния опашен ремък, катереше се без държачи и промуши войника, който пазеше левия коремен ремък. Мъжът падна мъртъв и шест белмени почти едновременно изскочиха на горната палуба. Останалите абордажници се събраха в плътна групичка, но трябваше да се предадат или да умрат. Мартин, подпомогнат от белмените, вече се бе освободил и прескачаше тялото на Куорли с извадена сабя.

— Ah, voici un joli gâchis!^[6] — с отчаян тон изрече лейтенантът и направи последен храбър опит да приклещи с острието си дръжката на Лорънсовата сабя.

Изби я със страшен замах от ръката на Лорънс, но точно в този момент се олюля изненадано, а от носа му бликна кръв. Той падна ничком в ръцете на Лорънс. Младият Дигби стоеше колебливо зад него, а в ръка стискаше измервателното въже с вързания в края топовен снаряд. Бе се прокраднал от съгледваческия си пост на рамото на Темерер и бе ударил французина по главата.

— Браво на теб — рече Лорънс, след като разбра какво се бе случило.

Момчето се изчерви от гордост.

— Господин Мартин, ако обичате, свалете този мъж в лазарета — Лорънс подаде безжизненото тяло на французина. — Той се би като лъв.

— Слушам, сър! — устните на Мартин продължаваха да мърдат.

Той казваше още нещо, но тътенът отгоре заглушаваше думите му. Това бе последното, което Лорънс чу.

Ниският и опасен грохот от рева на Темерер проникна през мъглата на безсъзнанието. Лорънс опита да помръдне и да се огледа, но светлината заслепи болезнено очите му, а единият му крак въобще не реагира. Той опипа бедрото си и откри, че е заплетено в кожените ремъци на сбруята, а там, където една от катарамите бе разкъсала бричовете и кожата му, лепнеше от кръв. За миг помисли, че може да са пленени, но чу английска реч, а после разпозна крясъците на Барам и ожесточените думи на Гранби:

— Не, сър, не пристъпвайте още напред, по дяволите! Темерер, ако тези мъже се опитат да направят нещо, може да ги свалиш.

Лорънс се помъчи да се надигне и изведнъж го подхванаха нечии грижовни ръце.

— Внимателно, сър, добре ли сте? — това бе младият Дигби, който му пъхна в ръцете протекъл мях с вода.

Лорънс накваси устни, но не посмя да преглътне. Стомахът му бушуваше.

— Помогни ми да се изправя — каза дрезгаво и се опита да отвори очи поне малко.

— Не бива, сър — прошепна настойчиво Дигби. — Ударихте си лошо главата, а тези хора дойдоха да ви арестуват. Гранби каза да ви държим далеч от очите им и да чакаме адмирала.

Той бе скрит зад предния крак на Темерер и лежеше върху отъпканата пръст на летателната площадка. Съгледвачите Дигби и Алън се бяха навели над него от двете му страни. Вадички тъмна кръв се стичаха по хълбока на Темерер и оцветяваха пръстта в черно.

— Той е ранен — рязко каза Лорънс и отново се помъчи да се изправи.

— Господин Кейнс отиде за превръзки, сър. Един Пешьор ни удари през раменете, но останаха само драскотини — отвърна Дигби, като му попречи да стане.

Справи се успешно, защото Лорънс въобще не можеше да свие изкълчения си крак, камо ли да отпусне тежестта си върху него.

— Не бива да ставате, сър. Бейлсуърт отиде за носилка.

— Достатъчно, помогни ми да стана — рязко рече Лорънс.

Лентън не можеше да пристигне толкова скоро след битката, а той нямаше намерение да се излежава и да остави ситуацията да се влоши. Накара Дигби и Алън да му помогнат да се изправи и докато двамата мичмани се превиваха под тежестта му, излезе с накуцване от укритието си.

Барам бе там с дузина морски пехотинци и това не бяха неопитните момчета от ескорта му в Лондон, а обръгнали стари войници, които носеха оръдие с люти снаряди. То бе малко и късоцевно, но при това разстояние не им трябваше повече. Лицето на Барам беше станало мораво от препирнята с Гранби в края на площадката. В този момент той зърна Лорънс и присви очи.

— Ето ви и вас. Наистина ли мислехте, че може да се скриете тук като някой страхливец? Веднага се отдалечете от животното! Сержант, вървете да го арестувате.

— Няма да доближавате Лорънс!

Темерер се озъби на войниците, преди Лорънс да може да отговори, и вдигна лапа с извадени нокти, готов да ги нападне. Кръвта по раменете и врата му придаваше особено свиреп вид, голямата му яка бе вдигната заплашително. Мъжете се отдръпнаха, но сержантът каза с равен глас:

— Насочете оръдието, ефрейтор — и направи жест към останалите да вдигнат мускетите си.

Лорънс викна притеснено:

— Темерер, престани, успокой се, за Бога! — но без резултат.

Темерер бе изпаднал в дива ярост и не му обърна внимание. Дори мускетите да не го нараняха сериозно, лютите снаряди щяха да го заслепят и ядосат още повече. Лесно щяха да го докарат до абсолютно неконтролируем бяс, опасен както за него, така и за околните.

Дърветата в западна посока внезапно се разклатиха и от тях се надигна огромното туловище на Максимус. Той отметна глава в страховита прозявка, разкривайки редиците остри зъби, и се изтръска.

— Не свърши ли битката? Каква е тази врява?

— Ти там! — викна Барам към Копър Регала и посочи Темерер. — Задръж този дракон!

Максимус бе ужасно далекоглед като всички Копър Регали. За да фокусира летателната площадка, той бе принуден да се отдалечи малко, затова приседна на задните си крака. Бе два пъти по-тежък от Темерер и по-дълъг с двадесет фута. Крилете му, полуотворени за равновесие, хвърлиха дълга сянка и засияха в червеникаво от слънцето зад гърба му, а вените им се откроиха по полупрозрачната кожа. Така, издигнал се внушително над всички тях, той отдръпна още малко глава и се вгледа в площадката.

— Защо трябва да те задържа? — попита той с интерес.

— Не трябва! — Темерер почти плюеше в яда си, а яката му трепереше. Кръвта потече по-обилно по раменете му. — Тези мъже искат да ми отнемат Лорънс, да го вкарат в затвора и да го екзекутират, но аз няма да им позволя. Никога. И Лорънс не може да ми забрани да те смачкам! — добави той ожесточено към лорд Барам.

— Мили Боже — ужасено прошепна Лорънс.

Не беше съзнавал коя е истинската причина за страха на животното. Темерер бе виждал арест само веднъж — на един изменник, екзекутиран по-късно пред очите на собствения си дракон. Случката съкруши всички млади дракони в поделението и дни наред бяха изпаднали в състрадателна меланхолия. Нищо чудно, че сега Темерер бе в паника.

Гранби се възползва от отвличането на вниманието, което Максимус неволно бе причинил, и направи бърз приканващ жест към останалите офицери от екипажа на Темерер. Ферис и Евънс скочиха след него, Ригс и стрелците му ги последваха и след миг всички се строиха пред Темерер в отбранителна позиция, вдигнали пушки и пищови. Беше само перчене, мунициите им бяха свършили в битката, но това по никакъв начин не отслаби ефекта. Лорънс затвори очи от ужас. С това открито неподчинение Гранби и всичките му хора току-що бяха скочили в казана заедно с него. Налице бяха всички основания това да се нарече бунт.

Насочените към тях мускети не потрепнаха. Морските пехотинци бързаха да заредят оръдието. Натъпкваха едно от кръглите гюлета с помощта на малък шомпол.

— Готови! — каза ефрейторът.

Лорънс не можеше да реши как да постъпи. Ако наредеше на Темерер да събори оръдието, това щеше да е нападение над приятелски войски, над мъже, които просто изпълняват дълга си. Би било непростимо и съвсем малко по-невъобразимо, отколкото да бездейства, докато нараняват Темерер или хората му.

— Какво правите всички, по дяволите?

Кейнс, лекарят, назначен да се грижи за Темерер, се върна на площадката с двама олюляващи се помощници, натоварени догоре с нови превръзки и копринен конец за шиене. Той си проправи път през стреснатите пехотинци. Опръсканата с кръв престилка му придаваше авторитет, на който те предпочитаха да се подчинят. Той дръпна фитила от ръцете на войника до лютото оръдие, запокити го на земята и го стъпка. Хвърли гневен поглед наоколо, като не пропусна нито Барам и войниците му, нито Гранби и хората му. Ядът му бе напълно справедлив.

— Къде ви е умът? Току-що се връщат от полет. Не бива да разстройвате драконите след битка. След половин минута насам ще гледа цялото поделение, не само онзи голям клюкар — и той посочи Максимус.

И наистина, още няколко дракона надничаха над дърветата и протягаха шии, за да видят какво се случва. Вдигна се голям шум от чупещи се клони. Земята потрепера под краката им, когато засраменият Максимус се отпусна на задните си крака и се наведе в опит да не изглежда чак толкова любопитен. Барам огледа с безпокойство множеството заинтригувани зрители. Драконите обикновено се хранеха веднага след битка и сега от челюстите на мнозина от тях капеше съсирена кръв и се носеше хрускане на кости.

Кейнс не му остави време да се окопити:

— Марш веднага, всички марш! Не мога да работя посред целия този цирк. Колкото до теб — сопна се той на Лорънс, — лягай моментално! Дадох заповеди да бъдеш отведен право в лазарета. Само Бог знае какво причиняваш на крака си, като подскачаш насам-натам. Къде е Бейлсуърт с носилката?

Барам се намеси неуверено:

— Лорънс е арестуван, по дяволите, и възнамерявам да тикна зад решетките и вас, размирни кучета.

Кейнс обаче го прекъсна:

— Ще го арестувате на сутринта, след като се погрижа за крака му и за дракона. От всички долни, нехристиянски постъпки, да се атакуват ранени хора и зверове, е…

Кейнс буквално размахваше юмрук в лицето на Барам — стряскаща гледка, благодарение на стиснатия в ръката му тридесетсантиметров закривен тенакулум^[7] и моралната сила на аргументите му. Барам несъзнателно отстъпи назад. Войниците с облекчение приеха това за сигнал и започнаха да се изтеглят заедно с оръдието. Барам, объркан и изоставен, бе принуден да се откаже.

Спечеленото по този начин отлагане не трая дълго. Хирурзите се почесаха по главите над крака на Лорънс. Костта не бе счупена, въпреки секващата дъха болка, докато го опипваха, за да установят нараняването. Нямаше видима рана, с изключение на огромните синьо-зелени натъртвания, покрили почти всяко ъгълче от кожата му. Главата също го болеше ужасно, но можеха да му предложат единствено лауданум, който той отказа. Наредиха му да не стъпва на крака си — съвет, колкото практичен, толкова и излишен, защото той не можеше да се задържи за дълго изправен, без да рухне на земята.

Междувременно раните на Темерер, за щастие повърхностни, бяха зашити и Лорънс успя да го придума да хапне малко въпреки възбудата му. До сутринта стана ясно, че Темерер се възстановява добре, раните не бяха инфектирани и нямаше причини отлагането да продължи. От адмирал Лентън се получи официална заповед Лорънс да се яви в щаба на поделението. Той бе занесен дотам на кресло, а Темерер остана да го чака нервен и тревожен.

— Ако не се върнеш до утре сутринта, ще те намеря — закле се той и не позволи да го разубеждават.

Лорънс трудно можеше да го успокои, без да лъже. По всяка вероятност щяха да го арестуват, освен ако Лентън не им бе повлиял като по чудо. След тези многобройни провинения бе възможно Военният съд да наложи смъртно наказание. Обикновено летците не ги бесеха за по-малко провинение от безспорна измяна. Барам обаче със сигурност щеше да го изправи пред комисия от военноморски офицери, които щяха да са далеч по-строги и нямаше да вземат под внимание въпроса със запазването на дракона на служба. По настояване на китайците Англия вече бе изгубила Темерер като боен дракон.

Ситуацията в никакъв случай не бе лесна, но най-силно го мъчеше мисълта, че бе изложил хората си на опасност. Гранби трябваше да отговаря за откритото си неподчинение, както и другите лейтенанти — Евънс, Ферис и Ригс. Имаше вероятност да ги разжалват — ужасна съдба за човек, влязъл още от дете в редиците на летците. Обикновено не отпращаха дори онези курсанти, които никога не стигаха до чина лейтенант. Вместо това им намираха някаква работа в развъдника или поделението, за да не напускат средата си.

Макар че състоянието на крака му се бе подобрило през нощта, Лорънс беше още блед и се изпоти от краткото разстояние, което рискува да измине по входните стълби на сградата. Болката се засили рязко и зашеметяващо и той се принуди да спре, за да си поеме дъх, преди да влезе в малкия кабинет.

— Боже мой! Мислех, че лекарите са ви обявили за здрав. Седнете, Лорънс, преди да паднете. Заповядайте — каза Лентън, като пренебрегна нетърпеливата гримаса на Барам и сложи чаша бренди в ръката на Лорънс.

— Благодаря, сър. Не грешите, наистина ме обявиха за здрав — отвърна Лорънс и отпи веднъж от учтивост. Главата му бе достатъчно замъглена.

— Достатъчно! Той не е дошъл тук да го глезите — обади се Барам. — Никога в живота си не бях виждал такова възмутително поведение на офицер. За бога, Лорънс, не обичам бесилото, но в този случай не бих се поколебал. Лентън обаче ми се кълне, че вашият звяр ще стане неуправляем, въпреки че не знам колко по-различен ще е от сега.

Надменният тон накара Лентън да стисне устни. Лорънс можеше само да си представя унижението, на което се е подлагал, за да създаде подобно впечатление у Барам. Лентън бе адмирал, току-що извоювал поредната голяма победа, но дори това имаше съвсем малко значение. Барам можеше да го обижда безнаказано, докато един военноморски адмирал имаше достатъчно политическо влияние и приятели, че да изисква по-уважително отношение.

— Ще бъдете уволнен от военна служба, това е вън от всякакво съмнение — продължи Барам. — Но животното трябва да замине за Китай и тук, съжалявам да го кажа, се нуждаем от вашето съдействие. Намерете начин да го убедите и ще забравим всичко, но продължите ли с непокорството, проклет да съм, ако не ви пратя на въжето. Животното ще застрелям, а китайците да вървят по дяволите.

Последните думи едва не накараха Лорънс да скочи от стола въпреки травмата. Задържа го единствено ръката на Лентън на рамото му, която го натисна решително.

— Сър, отивате твърде далеч — каза Лентън. — В Англия не сме убивали дракон за по-малко провинение от човекоядство, няма тепърва да започваме. Това ще предизвика истински метеж.

Барам се навъси и промърмори под носа си нещо неразбираемо за липсата на дисциплина — интересна забележка от човек, за когото Лорънс знаеше, че е бил на служба по време на големите моряшки бунтове през 1797 година, когато се бе надигнала половината флота.

— Да се надяваме, че няма да се стига дотам. На пристанището в Спитхед чака един кораб, „Преданост“. До седмица ще бъде подготвен за път. Как ще качим животното на борда, ако е толкова плашливо?

Лорънс не можеше да отговори. Една седмица бе ужасно кратък период и за момент той дори си позволи да обмисли неблагоразумната идея за бягство. Темерер лесно щеше да прелети от Дувър до континента, а в немските земи имаше гори, където и до днес живееха диви дракони, въпреки че бяха само от дребните породи.

— Няма да е особено лесно — рече Лентън. — Ще ви кажа направо, сър, че от самото начало изпуснахте нещата от контрол. Темерер вече е ужасно разстроен, а не е детска игра да придумаш дракон да направи нещо, което не желае.

— Стига оправдания, Лентън, достатъчно — започна Барам, но на вратата се почука.

И тримата се изненадаха, когато един доста пребледнял курсант отвори и каза:

— Сър, сър… — след което бързо изчезна от погледите им, защото китайските войници щяха да го прегазят, докато разчистваха пътя на принц Юнсин.

Те бяха толкова слисани, че отначало забравиха да станат. Юнсин вече бе в стаята, а Лорънс продължаваше да се мъчи да се изправи на крака. Прислужниците побързаха да придърпат стола на лорд Барам за принца, но той го отказа с жест и така принуди и другите да останат прави. Лентън подхвана дискретно Лорънс под ръка, за да му бъде опора, но въпреки това се олюля и стаята се завъртя, а блясъкът на ярката роба на Юнсин го прободе в очите.

— Значи така показвате почитта си към Небесния син — каза принцът на Барам. — Отново хвърлихте в битка Лун Тиен Сян, а сега правите тайни съвещания и заговорничите как да запазите плодовете от своята кражба.

Макар само преди пет минути да пращаше китайците по дяволите, сега Барам пребледня и запелтечи:

— Сър, Ваше Височество, ни най-малко… — но Юнсин не се трогна.

— Обходих цялата казарма, както наричате тези животински обори — каза той. — Като вземем предвид варварските ви методи, не е чудно, че Лун Тиен Сян е развил тази заблудена привързаност. Естествено е да не желае да се разделя с компаньона, който му предоставя единствената разтуха тук. — Той се обърна към Лорънс и го огледа презрително от глава до пети. — Възползвали сте се от неговата младост и неопитност, но ние няма да толерираме това. Не приемаме повече оправдания за отлагане на пътуването. Веднъж щом го върнем в неговия дом и на полагащото му се място, той ще се научи да цени по-високопоставена компания.

— Ваше Височество, грешите, ние имаме огромно желание да ви съдействаме, — обади се Лентън, докато Барам търсеше по-изтънчени фрази, — но Темерер не иска да изостави Лорънс, а вие несъмнено знаете, че драконът не може да бъде командван, а само придуман.

Юнсин каза с леден глас:

— В такъв случай трябва да дойде и капитан Лорънс. Или сега ще ни увещавате, че това е невъзможно?

Всички зяпнаха от почуда, напълно объркани. Лорънс не смееше да повярва, че е чул правилно. Тогава Барам изстреля бързо:

— По дяволите, ако искате Лорънс, ваш е, много благодаря.

За Лорънс остатъкът от срещата премина като на магия. Смесицата от объркване и неимоверно облекчение му пречеха да се съсредоточи. Виеше му се свят и той отговаряше механично на въпросите, докато Лентън не се намеси още веднъж, за да го прати да си легне. Той се задържа буден още само колкото да прати бележка на Темерер и веднага бе повален от дълбок, неободрителен сън.

Отскубна се от лапите му на следващата сутрин, след като бе спал в продължение на четиринайсет часа. Капитан Роланд дремеше до леглото му с глава, опряна в облегалката на стола, и отворена уста. Когато той се размърда, тя се събуди и, прозявайки се, разтърка лице.

— Лорънс, буден ли си? Много ни уплаши, ще знаеш. Емили ме повика, защото клетият Темерер умирал от притеснение. Защо му прати такава бележка?

Лорънс отчаяно се помъчи да си спомни какво беше написал — невъзможно, всичко се бе изпарило. Не помнеше почти нищо от предишния ден, освен най-основното.

— Роланд, нямам ни най-малка представа какво съм му написал. Темерер знае ли, че заминавам с него?

— Вече да, но не го научи от теб. Лентън ми каза, когато дойдох да те търся — и тя му подаде лист хартия.

Почеркът и подписът бяха неговите, иначе написаното бе напълно непознато и безсмислено:

Темерер,

Не се бой, аз отивам. Небесният син няма да толерира повече отлагане. Барам ме пуска. „Преданост“ ще ни спаси. Моля те, хапни нещо.

Л.

Лорънс гледаше бележката с недоумение и се чудеше как е могъл да напише подобно нещо.

— Не помня и една дума. Не, почакай, „Преданост“ е името на кораба, а принц Юнсин нарече императора „Небесния син“, макар че нямам представа защо съм повторил това богохулство. — Той й върна бележката. — Изглежда, не съм бил на себе си. Моля те, хвърли я в огъня и върви кажи на Темерер, че вече съм добре и ще се видим скоро. Би ли позвънила за камериер, трябва да се облека.

— Струва ми се, че е по-добре да останеш в леглото — отвърна Роланд. — Полежи си още. Доколкото разбирам, в момента нямаш бърза работа, а Барам иска да говори с теб. Лентън също. Отивам да съобщя на Темерер, че нито си умрял, нито ти е пораснала втора глава. Ще кажа на Емили да ви е на разположение, за да си предавате съобщения с него.

Лорънс отстъпи. Всъщност наистина не бе в състояние да стане, а щом Барам желаеше да разговарят отново, трябваше да запази всичката си налична сила. Този път обаче беше пощаден. Лентън го посети сам.

— Е, Лорънс, боя се, че ви очаква дяволски дълго пътуване, и се надявам да го прекарате добре — каза той, като си придърпа стол. — През деветдесетте години, когато плавах за Индия, ни застигна тридневна буря. Дъждовните капки замръзваха, докато падаха, и драконите не можеха да литнат над облаците, за да си отдъхнат. Клетата Обверсария беше болна през цялото време. Няма нищо по-неприятно от дракон с морска болест — и за него, и за теб.

Лорънс не беше командвал транспортен кораб за дракони, но ясно си представи картината.

— Радвам се да отбележа, сър, че Темерер няма да има подобни затруднения и всъщност обича пътуването по море.

— Ще видим колко го обича, ако попаднете на ураган — поклати глава Лентън. — Не че очаквам някой от двама ви да възрази, предвид обстоятелствата.

— Ни най-малко — искрено отвърна Лорънс.

Той предполагаше, че просто скача от трън та на глог, но междувременно бе благодарен за свободното падане. Плаването щеше да продължи с месеци и имаше място за надежда. Докато стигнеха Китай, можеше да се случи какво ли не.

Лентън кимна:

— Приличате на призрак, затова ще бъда кратък. Съумях да убедя Барам, че е най-добре да си оберете крушите, във вашия случай — екипажа. В противен случай някои от офицерите ви ги очакват доста неприятни последици. Най-добре да тръгнете по-скоро, преди той да е размислил.

Това бе поредното неочаквано облекчение.

— Сър — рече Лорънс, — трябва да знаете колко дълбоко съм ви задължен…

— Глупости, не благодарете на мен. — Лентън отметна прошарената си коса от челото. — Дяволски съжалявам за всичко това, Лорънс. На ваше място аз отдавна да съм побягнал презглава. Грозна беше тая работа.

Лорънс не знаеше какво да отговори. Не бе очаквал съчувствие и не мислеше, че го заслужава. След миг Лентън продължи по-оживено:

— Съжалявам, че не ви давам време да се възстановите, но на борда няма какво друго да правите, освен да си почивате. Барам им обеща „Преданост“ да отплава след седмица, но, доколкото разбирам, няма да му е лесно да намери капитан дотогава.

— Мислех, че капитан ще е Картрайт — каза Лорънс, воден от някакъв бегъл спомен.

Той не бе спирал да чете вестника „Морски хроники“ и следеше назначенията на корабите. Името на Картрайт изплува в паметта му. Преди много години бе служил заедно с него на „Голиат“^[8].

— Да, „Преданост“ трябваше да отплава за Халифакс, където в момента се строи друг кораб за капитана. Не могат обаче да го чакат да завърши двугодишното плаване до Китай и обратно — каза Лентън. — Ще се намери някой друг, бъдете подготвени.

— Може да разчитате на това, сър — отвърна Лорънс. — Дотогава ще съм се съвзел.

Този оптимизъм вероятно беше неоправдан. След като си тръгна Лентън, Лорънс се опита да напише писмо, но откри, че не може да се справи. Главата го болеше непоносимо. За щастие Гранби се отби да го види след час. Беше изпълнен с въодушевление за предстоящото пътешествие и гледаше отвисоко на рисковете, които бе предприел в кариерата си.

— Пукната пара̀ не давах за нея, когато онези негодници се опитаха да ви отведат и бяха насочили оръжие към Темерер — каза той. — Сега не мислете за това, а кажете какво желаете да напиша.

Лорънс се отказа да го съветва да внимава повече. Лоялността на Гранби бе толкова упорита, колкото и първоначалната му неприязън, но по-удовлетворяваща.

— Само няколко реда, ако обичаш. За капитан Томас Райли — кажи му, че след седмица се отправяме към Китай и той може да поеме командването на „Преданост“, ако няма нищо против транспортните кораби. Трябва веднага да се яви в адмиралтейството, защото Барам търси капитан, но нека не споменава моето име.

— Много добре — рече Гранби, докато записваше.

Почеркът му не бе особено елегантен. Буквите се разтягаха разточително по листа, но все пак можеше да му се разчита.

— Добре ли го познавате? Ще трябва задълго да се задоволим с него.

— Да, много добре — отговори Лорънс. — Той беше мой трети лейтенант на кораба „Белиз“ и втори на „Самоуверен“. Присъства на излюпването на Темерер. Чудесен офицер и моряк. Не можем да се надяваме на по-добър капитан.

— Лично ще предам писмото на куриера и ще му кажа да се постарае то да бъде получено — обеща Гранби. — Какво облекчение ще е да не сме заобиколени от тези жалки, високомерни типове… — той прекъсна засрамено. Неотдавна смяташе и Лорънс за „високомерен тип“.

— Благодаря, Джон — каза набързо Лорънс, за да му спести неудобството, — но по-добре още да не възлагаме големи надежди. Правителството може да предпочете по-опитен човек.

Въпреки това той тайно смяташе, че Райли има отлични шансове. Барам нямаше лесно да намери желаещи за този пост. Колкото и внушително да изглеждаха на незапознатия, транспортните кораби бяха неудобни за командване плавателни съдове. Често прекарваха дълги периоди на пристанището в очакване на дракони за превозване, а екипажите им се отдаваха на гуляи в кръчмите. Друг път стояха месеци наред в открито море, като служеха за пунктове за почивка за дракони, прекосяващи големи разстояния. Все едно бяха на блокада, но по-лошо, поради липсата на общество. Малки бяха изгледите им за битки и слава, още по-малки — за плячкосване. Не им служеха хора, които имаха шанс за нещо по-добро.

„Самоуверен“ обаче бе пострадал толкова тежко в бурята след Трафалгар, че още дълго щеше да стои на сух док. Райли, останал на сушата без влияние, което да му осигури нов кораб, и практически без екипаж, щеше да е доволен от тази възможност, колкото и Лорънс щеше да е доволен от присъствието му, а имаше голяма вероятност Барам да се спре още на първия предложил услугите си кандидат.

Лорънс прекара следващия ден малко по-успешно, в работа над други неотложни писма. Личните му дела не бяха подготвени за едно дълго пътуване отвъд границите на куриерските райони. Освен това, в последните мъчителни седмици той напълно бе занемарил личната си кореспонденция и сега имаше да отговаря на няколко писма, предимно на роднини. След битката при Дувър баща му бе станал по-толерантен към кариерата му и въпреки че все още не си пишеха лично един на друг, Лорънс поне вече не бе длъжен да крие кореспонденцията с майка си и от известно време насам открито адресираше писмата до нея. Възможно бе след последните събития баща му отново да прекратеше тази привилегия, но Лорънс се надяваше той да не научи подробностите. За щастие Барам нямаше да спечели нищо, ако изложеше лорд Алъндейл. Не и сега, когато общият им политически съюзник Уилбърфорс възнамеряваше на следващото заседание на парламента отново да повдигне въпроса за отмяната на робството.

Лорънс нахвърля набързо още дузина бележки с не особено типичен за него почерк. Повечето бяха до морски офицери, които познаваха нужната подготовка на едно бързо отплаване. Въпреки че не бяха дълги, усилието взе своето и когато Джейн Роланд отново го посети, той бе капнал от умора и лежеше със затворени очи.

— Да, ще ги пратя, но се държиш абсурдно, Лорънс — каза тя и събра писмата. — Ударът по главата не е шега работа, дори да не си си пукнал черепа. Когато имах жълта треска, не скачах напред-назад и не твърдях, че ми няма нищо. Лежах в леглото, ядях си овесената каша, пиех си греяното вино и оздравях по-бързо от всички други в Западните Индии.

— Благодаря ти, Джейн — отвърна той и не й се противопостави.

Наистина се чувстваше много зле и й беше благодарен, когато тя пусна завесите и стаята потъна в приятен полумрак.

Няколко часа по-късно се събуди за кратко от врява пред вратата на стаята. Чу Роланд да казва:

— Махайте се, по дяволите, или аз ще ви изритам навън. От къде накъде се промъквате да го тормозите в първия момент, в който го оставих сам?

— Но аз трябва да говоря с капитан Лорънс, въпросът е изключително важен. — Възразилият глас бе непознат и доста смутен. — Пристигам направо от Лондон…

— Щом е толкова спешно, вървете да го съобщите на адмирал Лентън — отвърна Роланд. — Не ме интересува дали сте от правителството, мога да ви бъда майка. Не вярвам дори за миг, че новината не може да изчака до сутринта.

При тези думи тя затвори вратата след себе си и заглуши останалата част от спора. Лорънс отново се унесе в сън.

На следващата сутрин нямаше кой да го брани и прислужницата едва бе внесла закуската от крайно неапетитна овесена каша и греяно вино, когато бе направен нов опит за нахлуване, този път успешен.

— Сър, моля за извинение, че ви се натрапвам по този неприемлив начин — каза забързано непознатият и без покана притегли стол до леглото на Лорънс. — Позволете ми да ви обясня. Съзнавам, че появата ми е крайно необичайна. — Той нагласи тежкия стол и седна, или по-скоро кацна на ръба му. — Името ми е Артър Хамънд. Упълномощен съм от правителството да ви придружа до китайския императорски двор.

Хамънд бе изненадващо млад, вероятно на двайсетина години, с безредна тъмна коса и напрегнато изражение, което придаваше на бледото му слабо лице интересно озарение. Говореше припряно, разкъсван между необходимостта да се извини и нетърпението си да дойде на въпроса.

— Моля да ме извините, че не се запознахме официално. Случилото се изключително силно ни изненада. Лорд Барам вече нареди да отплаваме на двадесет и трети. Разбира се, ако предпочитате, може да помолим за малка отсрочка…

Точно за това Лорънс нямаше никакво желание, но бе наистина удивен от прямотата на Хамънд. Отвърна бързо:

— Не, сър, изцяло съм на ваше разположение. Не можем да отлагаме плаването заради официалности, още повече че принц Юнсин получи уверение за тази дата.

— О! Аз съм на същото мнение — изрече с огромно облекчение Хамънд.

Като гледаше лицето му и преценяваше годините му, Лорънс заподозря, че са му дали това назначение само поради липсата на време. Хамънд обаче бързо го убеди, че готовността му да замине за Китай без предизвестие далеч не бе единственото му качество. След като се настани удобно, той извади връзката документи, която издуваше предницата на палтото му, и започна да обсъжда в детайли тяхната мисия.

Лорънс трудно следеше мисълта му. На моменти Хамънд несъзнателно превключваше на китайски, докато преглеждаше документите, написани на този език, а когато говореше на английски, надълго и нашироко обсъждаше темата за делегацията на Макартни в Китай отпреди четиринайсет години. По онова време Лорънс току-що бе станал лейтенант и бе ангажиран изцяло с въпросите на флотата и на собствената си кариера и почти не помнеше съществуването на тази мисия, още по-малко в детайли.

Той не прекъсна веднага Хамънд. От една страна, нямаше удобна пауза в потока на разсъжденията му, а от друга, в този монолог имаше нещо успокоително. Хамънд говореше с нетипичен за годините си авторитет. Несъмнено познаваше отлично темата, но най-важното — нямаше и намек за надменността, с която Лорънс се бе сблъсквал при Барам и цялото правителство. Лорънс беше благодарен да има сътрудник, когото да слуша с желание, дори ако единственото му познание за експедицията бе, че корабът на Макартни „Лъвът“ е първият западен плавателен съд, акостирал в залива Джътао.

— О — доста разочаровано каза Хамънд, когато най-после осъзна, че е избрал неподходяща публика. — Е, предполагам, че това няма голямо значение. С две думи, делегацията допуснала фатална грешка. Лорд Макартни отказал да изпълни котау^[9], местният ритуал за оказване на почит към императора, и те го приели като оскърбление. Отказали да дадат съгласието си за постоянна английска мисия в Китай и Макартни бил ескортиран от дузина дракони до границата на Китайско море.

— Това вече го помня — каза Лорънс. Той имаше смътен спомен, че бе обсъждал разпалено обидата на британския дипломат. — Този ритуал наистина е крайно оскърбителен. Не го ли бяха накарали да пълзи по пода?

— Не можем да пренебрегваме чуждите обичаи, когато най-смирено посещаваме дадена страна — убедено отвърна Хамънд, като се наведе напред. — Сам виждате пагубните последствия. Сигурен съм, че лошите чувства от онзи инцидент продължават да възпрепятстват и настоящите ни взаимоотношения.

Лорънс се намръщи. Този аргумент наистина бе убедителен и обясняваше защо Юнсин бе пристигнал в Англия с най-лоши очаквания.

— Дали същият този конфликт не е бил причината да предложат Селестиал на Бонапарт? След толкова години?

— Ще бъда напълно искрен с вас, капитане, нямаме ни най-малка представа — отвърна Хамънд. — Единственото ни успокоение през тези четиринайсет години, така важни за външната ни политика, беше нашата увереност, че Китай се интересува от Европа не повече, отколкото ние се интересуваме от пингвините. Днес тази увереност е разклатена.