Наоми Новик
Нефритеният трон (17)

Седемнадесета глава

Лорънс се дръпна от нервните, настойчиви ръце първо на една страна, после на друга. Спасение обаче нямаше нито от тях, нито от бремето на жълтата роба, корава от златните и зелените нишки и натежала от скъпоценните камъни, сложени за очи на драконите, с които бе плътно извезана. Рамото го болеше нетърпимо под този товар дори цяла седмица след като го раниха, а те продължаваха да му мърдат ръката, за да нагласят ръкавите.

— Още ли не сте готови? — нетърпеливо попита Хамънд, когато подаде глава в стаята.

Той смъмри шивачите с канонада от китайски думи и Лорънс потисна едно възклицание, когато в бързината един от тях го убоде с иглата.

— Не сме закъснели. Не ни ли очакваха в два часа?

Лорънс направи грешката да се обърне да види часовника и го засипаха викове от три посоки.

— За среща с императора се очаква човек да подрани с много часове, а в този случай трябва да спазваме протокола особено стриктно — отвърна Хамънд и събра полите на собствената си синя роба, за да седне. — Сигурен ли сте, че помните фразите в точния им ред?

Лорънс се остави да го изпитат още веднъж. Това поне го разсейваше от неудобното му положение. Най-сетне го пуснаха, но един от шивачите ги последва до средата на коридора, за да направи последни поправки на раменете, докато Хамънд го пришпорваше да побърза.

Невинното признание на младия принц Миенкай напълно разобличи Юнсин. Той бе обещал на момчето да получи личен Селестиал и го беше попитал дали иска да стане император, но без да дава подробности как ще го постигне. Поддръжниците на Юнсин, мъже, които също като него вярваха, че трябва да се прекъснат всякакви контакти със Запада, бяха изпаднали в немилост. Така принц Миеннин доби още по-голямо влияние в двора, в резултат на което по-нататъшната съпротива към предложението на Хамънд за осиновяване бе сломена. Императорът издаде декрет, с който одобри споразумението, и тъй като в Китай това бе равносилно на заповед да пристъпят веднага към изпълнението, събитията се развиха толкова бързо, колкото бавно се нижеха преди това. Едва договорили условията, в резиденцията им в палата на Миеннин се скупчиха слуги, които се заеха да приберат всичките им принадлежности в кутии и пакети.

В момента императорът пребиваваше в своя Летен дворец в парка Юенминюен, на половин ден път с дракон от Пекин, поради което те бяха превозени набързо дотам. Просторните гранитни дворове на Забранения град се бяха превърнали в пещи под безжалостното лятно слънце, от което можеше да се намери спасение в богатата зеленина и добре поддържаните езера на Юенминюен. Лорънс не се учуди, че императорът предпочита това толкова по-удобно имение.

На същинската церемония по осиновяването позволение да придружат Лорънс получиха само Стонтън и Хамънд, но Райли и Гранби доведоха останалите мъже като ескорт. Броят им бе многократно надвишен от стражите и мандарините, които принц Миеннин зае на Лорънс, за да бъде с порядъчно голяма, според обичая, свита. Групата напусна пищния комплекс, където беше настанена, и потегли към залата за аудиенции, където щеше да се срещне с императора. След едночасова разходка, по време на която прекосиха шест реки и езера, а водачите спираха на равни интервали, за да посочат особено изящни детайли от пейзажа, Лорънс започна да се опасява, че наистина са тръгнали твърде късно. Най-сетне обаче пристигнаха и бяха въведени в градината, където да изчакат благоволението на императора.

Това чакане бе нескончаемо. Робите им започнаха бавно да подгизват от пот, докато седяха в горещия и задушен двор. Донесоха им чаши с лед, както и множество люти ястия, които Лорънс се насили да пробва, също купички мляко или чай. Получиха и подаръци — огромна прелестна перла на златен синджир и няколко свитъка с китайска литература, а за Темерер — комплект калъфи за нокти от злато и сребро, каквито обичаше да носи майка му. Сред тях единствено драконът не бе съсипан от жегата. Той с голямо удоволствие си сложи калъфите и се забавлява на отблясъците им на слънчевата светлина, докато останалите придружители лежаха и все повече се унасяха.

Мандарините отново се появиха и с дълбоки поклони въведоха Лорънс, последван от Хамънд и Стонтън, и най-накрая — Темерер. Залата за аудиенции бе открита и проветрива, с елегантни леки завеси и аромат на праскови, който идваше от препълнена със златисти плодове купа. Нямаше кресла, само една драконова кушетка в дъното, където се бе изтегнал голям мъжки Селестиал, и прост, но прекрасно лакиран стол от палисандрово дърво, на който седеше императорът.

Той беше набит мъж с широка брадичка, за разлика от слабия и блед Миеннин. Имаше тънки мустачки, подравнени отвесно в ъгълчетата на устата, и още не беше прошарен, макар да наближаваше петдесетте. Дрехите му бяха великолепни, в чудесния жълт оттенък, който англичаните не бяха видели никъде другаде, освен на частната му охрана на входа на двореца, и той ги носеше съвсем естествено. Лорънс си помисли, че дори кралят не изглеждаше така непринуден в държавната тога в редките случаи, когато го бе виждал в съда.

Императорът се мръщеше, но по-скоро замислено, отколкото недоволно, и им кимна в очакване. Миеннин стоеше сред многото други сановници от двете страни на престола и съвсем леко кимна с глава. Лорънс пое дълбоко дъх и падна на колене, като слушаше как мандаринът отброява с шептене времето на всеки пълен поклон. Подът бе от лакирано дърво, покрит с прелестно изтъкани килими, и самото действие не му създаваше неудобство. При всеки следващ поклон той виждаше Хамънд и Стонтън, които изпълняваха същата церемония зад него.

Въпреки това обаче му беше неприятно и той с радост се изправи на крака, щом изпълни формалностите. За щастие императорът не направи някой неприятен жест на снизхождение, а само престана да се мръщи. Усети се всеобщо облекчение и напрежението се разсея. Императорът стана от трона си и поведе Лорънс към малък олтар в източната част на залата. Лорънс запали тамянените пръчици и повтори наизустените фрази, които Хамънд го бе научил с огромни усилия. Успокои се, когато видя лекото кимване на дипломата — не бе допуснал грешки, или поне не бяха непростими.

Наложи се да коленичи още веднъж, този път пред олтара. Лорънс се срамуваше да признае дори пред себе си, но това бе най-лесното в церемонията до момента, макар и да бе близо до истинско богохулство. Той изрече шепнешком „Отче наш“ с надеждата така да даде да се разбере, че няма истинско намерение да наруши божията заповед^[1]. Така приключи най-неприятната част. Дойде ред Темерер да излезе напред за церемонията, която щеше да ги свърже официално, и Лорънс можеше с леко сърце да даде нужните клетви.

Императорът се бе върнал на трона си, за да наблюдава церемонията. Сега кимна одобрително и направи кратък жест към един човек от свитата си. В залата веднага бе внесена маса, но отново без столове. Сервираха още лед, а императорът разпита Лорънс за семейството му с посредничеството на Хамънд. Властникът остана потресен, задето Лорънс няма жена и деца, и му държа една въздълга лекция по въпроса. Капитанът го изслуша най-сериозно и се съгласи, че е занемарил семейните си задължения. Нямаше нищо против мъмренето, беше щастлив, че не сгреши думите на церемонията и че това изпитание отива към края си.

Самият Хамънд пребледня от облекчение, когато си тръгнаха, и му се наложи да спре по пътя за вкъщи и да приседне на една пейка. Двама прислужници му донесоха вода и му вяха с ветрило, докато цветът се върна на лицето му и той събра сили да продължи по пътя.

— Поздравления, сър — рече Стонтън и разтърси ръката на Хамънд, когато най-после го оставиха да почине в стаята си. — Не се срамувам да го кажа, но не вярвах, че това е възможно.

— Благодаря ви, благодаря ви.

Във вълнението си Хамънд можеше да повтаря единствено това. Краката вече не го държаха.

Дипломатът им бе извоювал не само формалното приемане на Лорънс в императорското семейство, но също така бе успял да им гарантира един имот в град Тартар. Не беше официално посолство, но, погледнато прагматично, щеше да играе същата роля, тъй като сега Хамънд можеше да пребивава там колкото пожелае по покана на Лорънс. За радост на всички се уреди дори въпросът с поклона котау. От гледна точка на англичаните Лорънс направи този жест не като представител на британската корона, а като осиновен син, докато китайците останаха удовлетворени от спазването на протокола.

— Вече получихме по императорската поща няколко любезни съобщения от мандарините в Кантон. Хамънд каза ли ви? — Стонтън попита Лорънс, когато застанаха пред вратите на стаите си. — Жестът на императора да освободи от такса тази година всички британски кораби ще е от огромна полза за Компанията, разбира се, но в дългосрочен план са много по-ценни новите взаимоотношения, които се създават между нас. Предполагам…

Стонтън се поколеба. Ръката му вече беше на вратата и той се канеше да влезе.

— Предполагам, че дългът не ви задължава да останете. Не е необходимо да споменавам, че присъствието ви тук ще е изключително ценно за нас, но, разбира се, знам колко голяма нужда има у дома от дракони.

 

 

Когато най-сетне се оттегли в стаята си, Лорънс с радост се преоблече в семпла памучна роба и излезе при Темерер под ароматната сянка на малка портокалова горичка. Темерер бе разтворил пред себе си един свитък в рамка за четене, но се взираше в другия бряг на близкото езеро. Езерото се пресичаше от изящен мост с девет арки. Той хвърляше черни сенки във водата, която сега бе обагрена в жълто-оранжево от отраженията на късното слънце, а цветовете на лотосите се затваряха за през нощта.

Темерер обърна глава и мушна Лорънс с муцуна за поздрав.

— Наблюдавах Лиен — каза той и посочи езерото с нос.

Белият дракон минаваше през моста. Беше сам, но до него вървеше висок, тъмнокос мъж в синята роба на учен, който изглеждаше някак необичайно. След като присви очи за миг, Лорънс осъзна, че мъжът няма обръснато чело, нито плитка. Лиен спря и се обърна да ги погледне. При вида на този червен втренчен поглед Лорънс машинално сложи ръка на врата на Темерер.

Темерер изсумтя и почна да вдига яка, но после я прибра. Нейният врат остана надменно гладък. Тя отново им обърна гръб и продължи по пътя си, като скоро изчезна сред дърветата.

— Чудя се какво ли ще прави сега — каза драконът.

Лорънс също се зачуди. Със сигурност нямаше да открие друг благосклонен компаньон, щом я бяха обявили за носителка на нещастие още преди последните й премеждия.

Той бе чул няколко придворни да коментират, че е отговорна за съдбата на Юнсин. Това бе изключително жестоко от тяхна страна, а изказаха и едно още по-крайно мнение, че тя трябва да бъде изпратена в изгнание.

— Може би ще заживее в някой уединен резерват.

— Мисля, че тук нямат специални резервати за развъждане на дракони — рече Темерер. — Ние с Мей не ходихме…

Тук той замлъкна и ако можеше, със сигурност щеше да се изчерви от срам.

— А може и да греша — каза бързо.

Лорънс преглътна тежко.

— Много държиш на Мей.

— О, да — рече Темерер, изпълнен с копнеж.

Лорънс замълча. Той вдигна един твърд жълт плод, който бе паднал още недозрял, и се заигра с него.

— „Преданост“ ще отплава при следващия благоприятен прилив, ако позволят ветровете — каза съвсем тихо най-накрая. — Искаш ли да останем?

Когато видя изненадата на Темерер, той добави:

— Хамънд и Стонтън казват, че тук ще сме от голяма полза за британските интереси. Ако желаеш да останем, ще пиша на Лентън и ще го уведомя да ни разквартирува тук.

— О — каза Темерер и наведе глава над ръкописа, но не му обърна внимание, а просто се замисли. — Ти предпочиташ да си тръгнем, нали?

— Ако кажа друго, ще излъжа — тежко рече Лорънс, — но искам ти да си щастлив, а не виждам как ще го постигнем в Англия, щом вече видяхме как се отнасят с местните дракони.

Това предателство почти го задуши и той не можа да продължи.

— Не всички местни дракони са по-умни от английските — отвърна Темерер. — Няма причина Максимус и Лили да не се научат да четат и пишат или да изучат друг занаят. Не е редно да бъдем държани затворени като животни и да ни подготвят единствено за войни.

— Да — каза Лорънс, — не е редно.

Не можеше да даде друг отговор. Всичките му примери в защита на британските нрави бяха дискредитирани от случващото се пред очите му във всяко кътче на Китай. Ако някои дракони гладуваха, това не можеше да наклони везните. Той самият предпочиташе да гладува, отколкото да се откаже от свободата си, и нямаше да обижда Темерер, като споменава този аргумент.

Двамата потънаха в дълго мълчание. Накрая слугите дойдоха да запалят лампите. Растящият сърп на луната се отрази в езерото със сребърна светлина и Лорънс хвърли вяло камъчета във водата, за да го раздроби на вълнички. Не можеше да си представи какво ще прави в Китай, освен да служи като фигурант. В края на краищата, щеше да му се наложи да научи езика, ако не писмено, то поне говоримо.

— Не, Лорънс, така няма да се получи. Не мога да остана тук да се забавлявам, докато у дома още бушува война и имат нужда от мен — най-накрая каза Темерер. — Нещо повече, английските дракони дори не подозират, че съществуват и други нрави. Мей и Циен много ще ми липсват, но няма да съм щастлив, знаейки, че Максимус и Лили продължават да страдат от лошото отношение. Мисля, че съм длъжен да се върна и да подобря живота им.

Лорънс не знаеше какво да каже. Той често бе мъмрил Темерер за революционните му идеи и склонността му към бунтове, но само на шега. Никога не му бе хрумвало, че драконът ще избере този път съзнателно и открито. Лорънс нямаше представа каква официална реакция да очаква, но със сигурност това нямаше да се приеме спокойно.

— Темерер, нали не мислиш… — каза той и млъкна, а големите сини очи го загледаха с очакване.

— Скъпи приятелю — каза спокойно след миг, — ти ме засрами. Естествено, че не бива да оставяме нещата такива, каквито са, при положение че вече знаем кой е по-добрият начин.

— Знаех си, че ще се съгласиш — отвърна удовлетворено Темерер. — Освен това — добави той по-прозаично, — майка ми казва, че Селестиалът не е създаден за бой, а по цял ден да учи и да не прави нищо вълнуващо. По-добре да се приберем у дома.

Той кимна и погледна към стиховете.

— Лорънс, корабният дърводелец нали може да ми направи няколко от тези рамки за четене?

— Скъпи приятелю, щом това ще те зарадва, ще ти направи и цяла дузина — отвърна Лорънс.

Той се облегна на дракона, изпълнен с признателност въпреки опасенията си, и се зае да изчислява по Луната кога щеше да е следващият прилив, който да ги отведе у дома.