Наоми Новик
Нефритеният трон (15)

Петнадесета глава

Час по-късно Сун Кай ги намери ни живи, ни умрели. Той бе влязъл предпазливо в двора откъм кея с малка група въоръжени мъже. Бяха десетина на брой и облечени в официалните униформи на стражите, за разлика от раздърпаните и занемарени членове на бандата. Тлеещите клади бяха угаснали от само себе си, поради липса на гориво. Англичаните придърпваха труповете към най-дълбоката сянка, за да се забави разлагането.

Всички бяха полуслепи и вцепенени от изтощение и им бе невъзможно да окажат каквато и да е съпротива. Лорънс не можеше да обясни липсата на Темерер, нито имаше представа какво да прави по-нататък, затова се остави да го отведат на лодката, а оттам — на задушен затворен паланкин с плътно спуснати завеси. Той заспа моментално на бродираните възглавници въпреки бутането и виковете по време на пътуването и потъна в пълна забрава. Най-накрая носилката бе оставена на земята и го разтърсиха да се събуди.

— Влезте вътре — каза Сун Кай и му помогна да се изправи.

Хамънд, Гранби и останалите членове на екипажа се появиха от други столове носилки в подобно зашеметено и изтерзано състояние. Без да се замисля, Лорънс последва китаеца нагоре по стълбите в една блажено прохладна къща, изпълнена с деликатен аромат на тамян. Тесен коридор ги отведе в стая с изглед към градината. Там той изведнъж се втурна и прескочи парапета на ниския балкон. Темерер спеше свит на кълбо на каменния плочник.

— Темерер! — викна Лорънс и тръгна натам.

Сун Кай възкликна на китайски, изтича след него и го хвана за ръката, преди да беше потупал Темерер. Тогава драконът вдигна глава и ги изгледа с любопитство. Лорънс застина — това въобще не беше Темерер.

Китаецът коленичи и се опита да издърпа и Лорънс на земята, но той се освободи, докато с мъка запазваше равновесие. Едва тогава забеляза на една пейка да седи млад мъж на около двайсет години, облечен в елегантна тъмножълта роба, извезана с дракони.

Хамънд бе последвал Лорънс и сега се вкопчи в ръкава му.

— За бога, коленичете — прошепна. — Това трябва да е принц Миеннин, наследникът на трона.

Той падна на колене и притисна чело в земята, точно както направи и Сун Кай.

Лорънс ги зяпна с малко глупаво изражение, погледна младия мъж и се поколеба. После направи дълбок поклон от кръста. Бе абсолютно сигурен, че няма да успее да подвие едно коляно, без да се строполи и на двете, или още по-лошо — по лице. Не беше готов да изпълни котау нито пред императора, нито пред принца.

Принцът не изглеждаше засегнат, а заговори Сун Кай на китайски. Той се изправи, а след него и Хамънд, но много бавно.

— Казва, че тук сме в безопасност и можем да отпочинем — рече Хамънд на Лорънс. — Умолявам ви да му се доверите, сър. Той няма интерес да ни мами.

Лорънс отвърна:

— Бихте ли го попитали за Темерер?

Хамънд погледна дракона с празен поглед.

— Това не е той — добави Лорънс. — Това е някой друг Селестиал, не е Темерер.

Сун Кай рече:

— Лун Тиен Сян се е усамотил в Павилиона на Вечната пролет. Един куриер го чака да излезе, за да му предаде съобщение.

— Добре ли е? — попита Лорънс.

Не се опита да търси логическо обяснение. Сега най-голямата му грижа бе да научи защо драконът не бе дошъл.

— Няма причина да смятаме другояче — уклончиво отговори Сун Кай.

Лорънс не знаеше как да го притисне, беше твърде вцепенен от изтощение. Сун Кай обаче го съжали и добави, вече малко по-мило:

— Той е добре. Не можем да прекъсваме уединението му, но той трябва да излезе днес по някое време и тогава ще ви го доведем.

Лорънс продължаваше да недоумява, но в момента не можеше да се сети какво друго да направи.

— Благодаря ви — успя да промълви. — Моля, благодарете на Негово Височество за гостоприемството, предайте най-дълбоката ни признателност. Моля той да извини недодяланите ни маниери.

Принцът кимна и ги освободи с махване на ръката. Сун Кай ги подкара обратно към стаите им и остана да ги наблюдава, докато те не се строполиха на твърдите дървени нари. Може би се опасяваше, че отново ще скокнат да се залутат някъде. Лорънс почти се засмя с глас на нищожната вероятност това да се случи и моментално заспа.

— Лорънс, Лорънс — каза разтревожено Темерер.

Капитанът отвори очи и видя, че драконът бе проврял глава през балконската врата и закриваше цялата светлина.

— Ранен ли си, Лорънс?

— О!

Хамънд се събуди и падна от леглото си от шока, че се намираше на сантиметри от муцуната на Темерер.

— Мили боже! — каза той, докато се изправяше с мъка на крака, за да седне обратно на леглото. — Чувствам се като осемдесетгодишен старец с подагра на двата крака.

Лорънс седна в леглото с почти същите усилия. През тази почивка всяко мускулче в тялото му се беше вкочанило.

— Не, съвсем добре съм си — каза той и протегна с благодарност ръка, за да погали муцуната на Темерер и да почувства утехата на солидното му присъствие. — Ти да не беше болен?

Той не искаше да прозвучи обвинително, но просто не можеше да си представи друга причина за дезертирането на Темерер и може би това прозвуча ясно в тона му. Яката на дракона увисна.

— Не — рече той унило, — не, не съм болен.

Той не пожела да каже нищо повече, а Лорънс не настоя, заради присъствието на Хамънд. Плахото поведение на Темерер не предвещаваше особено добро оправдание за отсъствието му. Перспективата да му иска обяснение не привличаше Лорънс, но още по-малко му харесваше да прави това пред дипломата. Темерер си отмести главата, за да ги пусне да излязат в градината. Този път нямаше акробатични подскоци. Лорънс се надигна от леглото и прекрачи бавно и внимателно парапета на балкона. Хамънд го последва, но за малко да не успее да вдигне достатъчно крака си, въпреки че препятствието бе високо не повече от шейсет сантиметра.

Принцът си беше тръгнал, но драконът, който Темерер им представи като Лун Тиен Чуан, още стоеше там. Той им кимна любезно, но без особен интерес, и отново се отдаде на работата си над огромна табла с мокър пясък, където чертаеше символи с нокът. Пишеше поезия, както им обясни Темерер.

Хамънд се поклони на Чуан, а после отново изстена, докато се навеждаше да седне на едно ниско столче. Измърмори под нос всевъзможни ругатни, които по̀ прилягаха на моряците, откъдето най-вероятно ги беше научил. Сценката не беше особено елегантна, но след помощта му предишния ден Лорънс бе готов да му прости абсолютно всичко. Той не бе очаквал Хамънд да се справи така добре без подготовка, без опит и в разрез с досегашните си позиции.

— Ако ми позволите, сър, бих ви посъветвал да направите една обиколка на двора, вместо да сядате — каза Лорънс. — Често съм изпитвал положителния ефект от това.

— Сигурно сте прав — отвърна Хамънд.

Той вдиша дълбоко няколко пъти и отново се изправи на крака, като не отхвърли подадената от Лорънс ръка. Отначало тръгна съвсем бавно, но, бидейки млад мъж, на половината обиколка вече крачеше с по-голяма лекота.

Щом най-страшната болка отмина, Хамънд възвърна любопитството си. Докато се разхождаха, той изучаваше внимателно двата дракона и забавяше крачка, обръщайки се да погледне ту единия, ту другия. Градината бе дълга и тясна. В двата й края имаше горички от висок бамбук и няколко по-дребни бора, а центърът оставаше почти открит. Така сравнението между двата дракона, легнали лице в лице един срещу друг, бе много по-лесно.

Те наистина бяха като огледални образи. Различаваха се само по украшенията. Чуан носеше златен тюл, декориран с перли, който падаше от яката по цялата дължина на врата му. Беше разкошен, но изглеждаше неудобен за всякакъв вид военни действия. Освен това Темерер имаше бойни белези, каквито липсваха при Чуан — кръглата бабуна на гърдите от гюлето с шиповете отпреди няколко месеца, както и по-малки драскотини от други битки. Те обаче не се набиваха на очи и единствената друга разлика бе някакво трудно определимо качество в стойката и изражението им, което Лорънс не можеше да опише.

— Може ли да е случайно? — попита Хамънд. — Знам, че всички Селестиали са роднини, но толкова огромна прилика… Аз не мога да ги различа.

— Излюпили сме се от яйца близнаци — каза Темерер, защото беше чул. — Първо е било яйцето на Чуан, после моето.

— О, колко съм бил недосетлив — рече Хамънд и се отпусна на пейката. — Лорънс, Лорънс…

Лицето му грейна и той се пресегна към Лорънс, хвана ръката му и я разтърси.

— Разбира се, разбира се! Не са искали принцът да има съперник за трона, затова са пратили яйцето надалече. Боже, какво облекчение!

— Сър, съгласен съм с изводите ви, но не виждам какво значение има това за сегашното ни положение — отвърна Лорънс, малко стреснат от този ентусиазъм.

— Не виждате ли? — каза Хамънд. — Наполеон е само извинение, защото е император на другия край на света, толкова далече от техния двор, колкото е възможно. През цялото време не спирах да се чудя как, по дяволите, Дьо Гиние е успял да разговаря с тях, а на мен не даваха да си покажа носа от вратата. Ха! Французите не са в съюз с Китай, нямат никакви сериозни договорености.

— Това наистина е повод за облекчение — отвърна Лорънс, — но липсата им на успех няма да промени положението ни. Китайците просто са размислили и сега искат да си върнат Темерер.

— Не, не разбирате ли — принц Миеннин все още има причина да не желае присъствието на Темерер, защото той може да посочи друг претендент за трона — рече Хамънд. — О, това променя цялата картина. Преди се лутах в тъмното, но вече разбирам мотивите им и нещата започват да се изясняват. Кога се очаква пристигането на „Преданост“? — попита той внезапно и погледна Лорънс.

— Не познавам достатъчно добре водните и въздушните течения в залива Джътао, за да ви кажа със сигурност — отвърна объркано Лорънс. — Може би най-рано след седмица.

— Ще ми се Стонтън да беше вече тук. Имам хиляди въпроси, но недостатъчно отговори — рече Хамънд, — но мога поне да се опитам да изкопча още малко информация от Сун Кай. Надявам се вече да е станал по-прям. Отивам да го потърся. Извинете ме.

При тези думи той се обърна и изчезна в къщата. Лорънс викна подире му:

— Хамънд, дрехите ви!

Бричовете му бяха разкопчани на коленете. И те, и ризата му бяха покрити с ужасяващи кървави петна, а чорапите му бяха целите в бримки. Имаше абсолютно налудничав вид, но Лорънс закъсня — той вече беше тръгнал.

Лорънс реши, че никой не може да ги вини за външния им вид, тъй като пристигнаха без багажа си.

— Е, той поне отиде да преследва целта си, а не може да не изпитаме облекчение от новината, че не съществува съюз с Франция — рече той на Темерер.

— Да — отвърна драконът, но без ентусиазъм.

През цялото време беше доста мълчалив и мрачен и се суетеше из градината. Върхът на опашката му трепкаше нервно напред-назад на ръба на близкото езеро и пръскаше черни точици върху нагретия от слънцето плочник, които изсъхваха толкова бързо, колкото се и появяваха.

Лорънс не го притисна веднага за отговор, въпреки че Хамънд вече го нямаше, а отиде и приседна до главата му. Дълбоко в себе си се надяваше, че Темерер ще заговори по собствена воля и няма да се налага да го разпитват.

— Добре ли са и останалите от моя екипаж? — след миг попита драконът.

Лорънс отвърна:

— Уилоуби бе убит, много съжалявам. Освен това има няколко ранени, но, за щастие, нищо смъртоносно.

Темерер потрепери и издаде нисък, напрегнат звук дълбоко в гърлото си.

— Трябваше да дойда. Ако бях там, това никога нямаше да се случи.

Лорънс замълча и се замисли за клетия Уилоуби — ужасна загуба.

— Много зле постъпи, че не ни прати вест — каза той най-накрая. — Не мога да те държа отговорен за смъртта на Уилоуби. Той бе убит рано, още преди часа, в който очаквахме да се върнеш. Не мисля също, че щях да постъпя различно, ако знаех, че няма да си дойдеш. Ти обаче със сигурност се отнесе безотговорно.

Темерер издаде нов нещастен звук и промълви много тихо:

— Пренебрегнах задълженията си, нали така? Значи вината е моя и няма какво да се добави по въпроса.

Лорънс отвърна:

— Не е така. Ако ме беше уведомил, нямаше да възразя да удължиш гостуването си, защото ние се бяхме укрепили идеално. Вярно е обаче, че в корпуса не сме те инструктирали официално за правилата за отпуската, защото те никога не са били нужни на един дракон. Мое задължение беше да ти ги разясня. Не се опитвам просто да те успокоя — добави той, като видя, че Темерер клати глава, — но ми се иска да разбереш къде си сгрешил, вместо да се разсейваш с неправилното чувство за вина за събитие, което не зависеше от теб.

— Лорънс, не разбираш ли — рече драконът, — аз отлично познавам правилата. Причината да не пратя вест беше друга. Не исках да оставам толкова до късно, но просто не забелязах кога е минало времето.

Лорънс не знаеше какво да отговори. Беше му трудно, ако не и невъзможно, да приеме мисълта, че Темерер не е забелязал кога е минало цяло денонощие, когато бе свикнал винаги да се прибира преди мръкване. Ако някой от хората му се оправдаеше така, Лорънс веднага би го нарекъл лъжец, но в тази ситуация мълчанието му казваше всичко.

Темерер прегърби рамене и взе да си драска нещо по земята. Ноктите му стържеха по плочника със звук, който накара Чуан да го погледне и да вдигне яка с недоволно ръмжене. Темерер престана и изведнъж изстреля бързо:

— Бях с Мей.

— С кого? — попита неразбиращо Лорънс.

— Лун Цин Мей — отвърна драконът, — тя е Империал.

Шокът от осъзнаването на тези думи бе почти като физически удар. В признанието на Темерер имаше смесица от неудобство, вина, и несигурна гордост, от които всичко стана съвсем ясно.

— Разбирам — с усилие рече Лорънс, защото в живота си не се бе владял толкова. — Е…

Той направи пауза и се стегна.

— Ти си млад и… и досега не беше ухажвал женска. Нямало е откъде да знаеш колко време ще ти отнеме — каза. — Радвам се да науча причината, поне имаш оправдание.

Той се помъчи да повярва в собствените си думи. Всъщност им вярваше, но не му се искаше да прости отсъствието на Темерер поради такава причина. Въпреки кавгата му с Хамънд за опитите на Юнсин да го измести с помощта на момчето, Лорънс не се боеше особено, че ще изгуби любовта на Темерер. Сега бе сломен, защото изведнъж се оказа, че има истинска причина за ревност.

 

 

Погребаха Уилоуби в ранните часове на утрото, в едно голямо гробище отвъд градските стени, което им показа Сун Кай. Беше прекалено многолюдно, дори за огромните си размери. Имаше множество малки групи хора, които отдаваха почит пред гробовете. Темерер и групата хора от Запада привлякоха вниманието на тези посетители и скоро зад тях се оформи своеобразна процесия, въпреки че стражите изтикваха онези зрители, които ставаха твърде любопитни.

Тълпата скоро нарасна до няколкостотин души, които обаче показаха уважително отношение и запазиха пълно мълчание, когато Лорънс каза няколко думи за починалия и изрече, заедно с хората си, „Отче наш“. Гробът бе над земята, издигнат от бял камък, с обърнати нагоре стрехи както останалите местни къщи. Изглеждаше скъп дори в сравнение с околните гробници.

— Лорънс, надявам се, че не проявявам неуважение, но мисля, че майка му би се зарадвала на една скица — тихо рече Гранби.

— Да, трябваше сам да се сетя — отвърна Лорънс. — Дигби, мислите ли, че ще се справите?

— Моля, позволете ми да повикам художник — намеси се Сун Кай. — Срамувам се, че не ви предложих по-рано. Пратете уверения на майка му, че ще бъдат извършени необходимите жертвоприношения. Принц Миеннин вече избра млад мъж от добро семейство, който да се заеме с обредите.

Лорънс се съгласи, без да задава допълнителни въпроси. Доколкото той знаеше, госпожа Уилоуби беше убедена методистка. Със сигурност щеше да е по-доволна, ако знаеше единствено, че гробницата на сина й е елегантна и добре поддържана.

След това Лорънс се върна на острова с Темерер и няколко от хората си, за да съберат вещите, които бяха изоставили в суматохата. Всички трупове вече бяха изнесени, но опушените петна по външните стени на павилиона и засъхналите локви кръв още стояха. Темерер ги гледа дълго, без да каже дума, после извърна глава. Мебелите в резиденцията бяха прекатурени, във вратите от оризова хартия зееха дупки, повечето моряшки сандъци бяха разбити и дрехите се валяха изпотъпкани на пода.

Лорънс обиколи стаите, а Блайт и Мартин започнаха да събират всичко, което не бе съвсем съсипано. Неговата стая бе напълно опустошена. Леглото бе катурнато и облегнато на стената, сякаш са очаквали да го намерят свит отдолу. Множеството пакети от пазарската експедиция бяха разхвърляни из цялата стая, а от тях се бяха изсипали на пътечки парченца натрошен порцелан. Навсякъде, почти като украса, висяха разръфани ивици съдрана коприна. Лорънс се наведе и вдигна големия безформен пакет с червената ваза, захвърлен в ъгъла на стаята, и бавно свали опаковката. Внезапно погледът му се замъгли необяснимо — лъскавата повърхност бе непокътната, дори без драскотина, и отразяваше следобедното слънце с живото богатство на алените отблясъци.

 

 

Градът потъна в разгара на лятото. Денем паважите се нажежаваха като наковални под ударите на чука, а вятърът довяваше непрекъснат поток от фин жълт прах от огромната пустиня Гоби на запад. Хамънд подхвана бавен и сложен танц на преговори, който, доколкото Лорънс виждаше, засега се въртеше само в кръг. В къщата влизаха и излизаха запечатани с восък писма, получаваха се и в замяна се пращаха дребни подаръчета, имаше мъгляви обещания, но не предполагащи някакви действия. Междувременно всички ставаха все по-сприхави и нетърпеливи, с изключение на Темерер, който запълваше времето си с образование и ухажване. Мей идваше всеки ден да му преподава в резиденцията. Беше много елегантна с изящния си нашийник от сребро и перли и множеството златни пръстени по ноктите. Кожата й бе тъмносиня с виолетови и жълти пръски по крилете.

— Мей е много чаровна женска — каза Лорънс на Темерер след първото й посещение, защото не желаеше да се прави на мъченик.

Не бе убягнало на вниманието му, че Мей наистина е прекрасна, поне доколкото той самият бе съдник на драконовата красота.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна Темерер с грейнало изражение, а яката му се вдигна и потръпна. — Тя е едва на три години и наскоро е взела с почести първите си изпити. Учи ме да пиша и да чета и е много мила. Въобще не ми се подиграва, задето съм неук.

Лорънс бе сигурен, че тя няма повод да се оплаква от ученика си. Темерер вече бе усвоил техниката на писане с нокти в подноси с пясък, а Мей похвали краснописа му в глина. Тя обеща скоро да започне да го учи на по-трудната техника на дълбаене в меко дърво. Лорънс го наблюдаваше как пише прилежно до късно следобед, когато светлината намаляваше, и често му ставаше публика при отсъствието на Мей. Гласът на Темерер галеше приятно ухото с богатите си, мелодични тонове, макар че думите на китайските стихове бяха неразбираеми, освен когато драконът се спираше да преведе някой особено хубав пасаж.

Останалите англичани нямаше с какво да запълват времето си. Миеннин понякога даваше вечеря в тяхна чест, а веднъж ги покани на представление. То включваше крайно немелодичен концерт и акробатичните номера на една забележителна трупа, съставена почти изцяло от малки деца, пъргави като планински кози. Случваше се още да се упражняват в стрелба в двора зад резиденцията, но в жегите това не им доставяше удоволствие и те с радост се връщаха в хладните алеи и градини на палата.

Близо две седмици след преместването им в палата Лорънс седеше и четеше на балкона с изглед към двора, където спеше Темерер. В това време Хамънд седеше на писалището в стаята и работеше над някакви книжа. Един прислужник им донесе писмо. Хамънд счупи печата, хвърли бърз поглед на написаното и каза на Лорънс:

— От Лиу Бао е. Кани ни на вечеря в дома си.

— Хамънд, смятате ли, че той може да има пръст в това? — неохотно попита Лорънс след кратко размишление. — Не ми харесва подобно предположение, но в края на краищата знаем, че той не е на служба при Миеннин като Сун Кай. Възможно ли е да се е съюзил с Юнсин?

— Наистина не можем да отхвърлим хипотезата за съучастието му — отвърна Хамънд. — Той е татарин и е имал възможност да организира нападението срещу нас. Въпреки това научих, че е роднина на майката на императора и чиновник в манджурския Бял флаг^[1]. Неговата подкрепа ще е безценна за нас. Трудно ми е да повярвам, че би ни поканил открито, ако кроеше нещо подмолно.

 

 

На тръгване те имаха едно наум, но плановете им да бъдат предпазливи бяха подкопани още на портите, където ги посрещна богатият, пикантен аромат на печено говеждо. Лиу Бао бе поръчал на готвачите си, които вече имаха международен опит, да приготвят традиционно английско ястие. Ако в пържените картофи имаше малко повече къри от очакваното, а пудингът със стафиди бе някак течен, то от печеното никой не намери повод да недоволства. Изправените ребра бяха украсени с цели лукчета, а йоркширският пудинг бе учудващо успешен.

Въпреки неимоверните им усилия последните блюда отново бяха отнесени почти недокоснати и имаше колебания дали част от гостите не трябва да бъдат извозени с колички. Сред тях бе и Темерер. На него бяха сервирали току-що заклана плячка по английски маниер, но готвачите не се бяха ограничавали и вместо просто една крава или овца, сложиха пред него по две от всеки вид, както и едно прасе, коза, пиле и омар. Щом изпълни дълга си пред всяко едно от ястията, той се дотътри без покана до градината и се срина в ступор с тих стон.

— Всичко е наред, оставете го да поспи — рече Лиу Бао и махна с ръка на поднесеното от Лорънс извинение. — Ние може да седнем да пием вино на лунната тераса.

Лорънс стана мнителен, но Лиу Бао за пръв път не настоя особено ентусиазирано за виното. Приятно беше да седят, потънали в сърдечността и топлотата на опиянението, докато слънцето залязваше зад синкавите планини, а Темерер дремеше пред тях, окъпан в златиста светлина. Лорънс напълно, но може би неразумно, бе отхвърлил мисълта за злонамереността на Лиу Бао. Невъзможно бе да си недоверчив, седейки в тази градина след щедра вечеря. Дори Хамънд се бе отпуснал против волята си и примигваше от усилието да не заспи.

Лиу Бао прояви известно любопитство по въпроса как са се озовали в палата на принц Миеннин. Поредното доказателство за невинността му бе изненадата и съчувственото поклащане на глава, когато научи за нападението.

— Трябва да се направи нещо за тези разбойници. Те започват да стават неконтролируеми. Преди няколко години един от племенниците ми се забърка с тях и клетата му майка едва не се спомина от тревоги. После обаче направи голямо жертвоприношение на Гуанин^[2] и й построи специален олтар в най-хубавия кът на южната си градина. Днес е женен и се е заел с наука.

Той смушка Лорънс.

— Трябва и вие да се изучите. Срамота ще е драконът ви да вземе изпитите, а вие — не.

— Мили боже, наистина ли това има значение за тях, Хамънд? — ужасено попита Лорънс.

Въпреки всичките му усилия, китайският език оставаше за него толкова неразбираем, колкото и ако бе десеторно зашифрован. Колкото до изпита, там той би се явил редом с хора, които учат за него от седемгодишна възраст.

— Само се шегувам — рече весело Лиу Бао за най-голямо облекчение на Лорънс. — Не се бойте, ако Лун Тиен Сян наистина желае един неук варварин за компаньон, никой не може да му попречи.

— Той, естествено, шеговито ви нарича така — добави Хамънд към превода, но не бе особено убедителен.

— По тяхното мерило аз наистина съм неук варварин и не съм достатъчно глупав, че да претендирам за обратното — отвърна Лорънс. — Само се надявам преговарящите да споделят вашите възгледи, сър — додаде той към Лиу Бао. — Но те са твърде непреклонни по въпроса, че един Селестиал може да е компаньон единствено на императора и неговите близки.

— Е, ако драконът не желае никого другиго, те просто ще трябва да се примирят — най-спокойно рече Лиу Бао. — Защо императорът не ви осинови? Така ще се излезе с чест от положението.

Лорънс сметна, че това е шега, но Хамънд впери поглед в Лиу Бао със съвсем различно изражение.

— Сър, би ли се приело на сериозно подобно предложение?

Лиу Бао вдигна рамене и отново напълни чашите с вино.

— Защо не? Императорът има трима синове, които да го заместят, и няма нужда да осиновява четвърти, но пък няма да му навреди.

— Да не би да преследвате тази цел? — невярващо попита Лорънс Хамънд, докато двамата се олюляваха на път към столовете носилки, които щяха да ги върнат в палата.

— Разбира се, с ваше позволение — отвърна дипломатът. — Идеята несъмнено е необикновена, но в края на краищата ще се приеме от двете страни единствено като формалност. Струва ми се — продължи той е нарастващ ентусиазъм, — че така ще се уредят всички въпроси. Те няма да посмеят да обявят война на нация, с която ги свързва родство, а само помислете за преимуществата за търговията ни.

Лорънс обаче мислеше как би реагирал баща му.

— Ако смятате, че този ход си струва, аз няма да ви преча — рече неохотно той.

Червената ваза, с която се надяваше да умилостиви баща си, едва ли щеше да му е от полза, когато лорд Алъндейл научеше, че синът му е позволил да го осиновят като някое безпризорно дете, па макар и благодетелят да беше императорът на Китай.